О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 09.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: Диана Хитова
Даниела Стоянова
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Даниела Стоянова
гр.дело № 4862/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв.М., срещу въззивно решение №83 от 30.04.2013г. на Видински ОС, постановено по в.гр.д.№ 146/2013год. С това решение е потвърдено решение №14 от 11.02.2013г., постановено по гражданско дело 1709/2012г. по описа на Видински районен съд,в частта, с която са уважени предявените от С. Г. Ц. против [фирма] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 КТ за признаване за незаконно и отмяната му като такова на прекратяването на трудовото правоотношение между страните, извършено със заповед № 29 от 18.07.2012г. поради съкращаване на щата, за възстановяване на ищеца на предишната му работа на длъжност „технически ръководител гараж” в [фирма] [населено място], както и за присъждане на обезщетение за периода от 23.07.2012 г. до 23.01.2012г., през който ищецът е останал без работа поради уволнението, в размер на 7740 лв., а също и за присъждане на лихва за забава върху сумата на обезщетението за период от подаване на исковата молба – 01.08.2012г., до изплащането на сумата. Първоинстанционното решение в останалата му част не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпросите “към кой момент се отнася закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ при връчване на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на работник или служител”, “ ако на работника или служителя е разрешен отпуск, но същият се е явил на работа и все още не е започнал да го ползва приложима ли е закрилата на чл.333 ал.1 т.4 КТ” и “ “недобросъвестен ли е работодател, който знаейки, че служителят е на работното си място и му връчва предизвестие без да изиска разрешение от инспекцията по труда , а по-късно му издава и заповед за отпуск, обхващащ периода на срока на предизвестие” в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси противоречи на ТР№1/2009г. на ОСГТК, като това противоречие се състои в несъобразяването на въззивния съд с постановени от ВКС решения по реда на чл.290 ГПК; противоречи на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно което въззивния съд е длъжен да обсъди прецизно всички събрани доказателства и да изгради собствени фактически и правни изводи, а в процесния случай въззивната инстанция не е обсъдила всички доводи и възражения , посочени във въззивната му жалба, в това число и тези, че при връчване на предизвестието ищцата е била на работа и след това й е била връчена заповедта за разрешен отпуск; противоречи и на разрешенията, дадени с приложените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК както следва : Решение №182 от 18.07.2012г. по гр.д.№1220/2011г., ІІІ ГО, с което е прието, че “ съгласно чл. 333,ал.7 КТ, закрилата по чл. 333,ал.1, т.4 КТ, се отнася към момента на връчване на заповедта за уволнение, че работодателят не може да уволни работник или служител, който към този момент е започнал ползването на разрешен му отпуск, както и, че закрилата по чл. 333,ал.4 КТ не е приложима в случай, че работникът или служителят макар и да е бил в разрешен отпуск според издадения му болничен лист, се е явил на работното си място , не е представил издадения болничен лист и не е уведомил работодателя, че се намира в надлежно разрешен отпуск поради болест”; Решение № 468/10.01.2013г. по гр.д.№1621/2011г. на ВКС, ІV ГО, с което е прието, че “закрилата по чл.333, ал.1, т.4 КТ се прилага винаги когато работникът ползва разрешения му отпуск, не се прилага когато работникът или служителят работи и не ползва разрешения му отпуск /без значение точно какъв – платен годишен, неплатен, учебен, отпуск за временна неработоспособност и др./, както и, че след като работникът или служителят е бил на работа и на работното му място е връчена заповедта за уволнение, той не се ползва от предварителна закрила, макар и за същия ден да има болничен лист за временна неработоспособност, а в случаите, когато работникът или служителят недобросъвестно укрие обстоятелството, че ползва разрешения му отпуск като не изпълни задължението си по чл.9, ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза да представи болничния лист до два работни дни от издаването му, то закрилата се изключва”; Решение №437/20.01.2012г. по гр.д.№1594/2010г. на ВКС, ІV ГО, Решение №559/09.07.2010г. по гр.д.№650/2009г. на ВКС, ІV ГО, Решение 283/08.07.2010г. по гр.д.№233/09г. на ВКС, ІVГО, които са в същия смисъл. Според касатора е налице противоречие на въззивното решение и с Решение №640/25.01.2010г. по гр.д.№4541/2008г. на ВКС, ІІ ГО, с което е прието, че “решаващият съд е длъжен да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да преценява събраните в процеса доказателства с оглед спорните по делото факти, твърденията и доводите на страните”. В изложението касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, “тъй като по отношение на практиката по прилагането на чл.333 ал.7 и чл.8 от КТ няма постановено тълкувателно решение”, а приносът в тълкуването и прилагането на посочените текстове би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона.
Ответната страна С. Г. Ц. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд , поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ , въззивният съд е приел, че правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата. Този именно е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението, включително и дали е преодоляна закрилата по чл. 333,ал.1,т.4 от КТ. Приел е също, че в процесния случай правнорелевантният момент е датата 02.07.2012г., а не 23.07.2012г., когато е връчена заповедта за уволнение от 18.07.2012г. За да обоснове този си извод е приел, че с предизвестие № 5/01.07.2012г., връчено на 02.07.2012г. при отказ, удостоверен с подписите на трима свидетели, ищцата е уведомена, че трудовото й правоотношение ще бъде прекратено поради съкращаване на щата. От представеното копие на трудово досие на ищцата е приел за установено, че със Заповед № 127/02.07.2012г. й е разрешен редовен отпуск от 02.07.2012г. до 31.07.2012г. включително . Обосновал е извод, че писменото предизвестие до ищцата е връчено на 02.07.2012 г. ,т.е. в ден , когато същата е ползвала редовен платен годишен отпуск. Счел е, че по делото не са ангажирани доказателства да е искано предварително разрешение на инспекцията по труда към този момент, поради което влизала в сила предварителната защита, установена в чл.333 ал.1 т.4 КТ – същата прави уволнението незаконно и води до уважаване на обективно съединените искове без разглеждане спора по същество.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора. При въведеното с ГПК /обн., ДВ, бр. 59/20.07.2007 г./ само селективно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени както общите, така и допълнителните изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество.
При съобразяване на изложеното първият поставен в изложението въпрос обуславя наличието на обща предпоставка за достъп до касация , тъй като е правен въпрос, включен в предмета на спора и обуславящ изводите на съда. Даденото от съда обаче правно разрешение не противоречи на даденото такова със задължителната за съдилищата практика, формирана с постановените от ВКС по реда на чл.290 ГПК съдебни актове, приложени към изложението. Въз основа на приетите за установени факти – връчено предизвестие в момент, когато ищцата ползва редовен платен годишен отпуск, съдът е обосновал извод, че същата се ползва от закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ. Това правно разрешение е в съответствие с разрешението, дадено с цитираните по-горе актове на ВКС и не може да обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Следва да се има предвид, че в изложението наличието на основанието се обосновава от касатора в контекста на становището му, че поради непълен и непрецизен анализ на доказателствата съдът е достигнал до грешния извод, че ищцата е била започнала ползването на отпуска преди връчване на предизвестието, както и, че според него от доказателствата се установява различна хронология, а именно, че първо е връчено предизвестието и след това е издадена заповедта за разрешен отпуск. Тези доводи са по същество оплаквания за необоснованост и неправилност на решението и като такива са касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Последните подлежат на преценка в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касация, но не и в стадия на селектиране на касационните жалби.
Не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване и във връзка с втория и третия въпрос, поставени в изложението. Видно от решаващите мотиви на въззивния съд, последният не е давал правно разрешение по тези въпроси и крайният извод не е обусловен от отговора им. В тази връзка следва да се има предвид това, че касаторът-ответник за първи път е въвел довод, че ищцата не се ползва със закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ поради това, че към датата на връчване на предизвестието не е била в отпуск, тъй като разрешеният й преди това отпуск с нарочна заповед е бил прекратен, едва в пледоария по същество на делото пред първата инстанция, тези доводи са доразвити във въззивната жалба, но съдилищата не са ги обсъждали поради късното им въвеждане. На следващо място така поставени въпросите отново са привързани към фактите, които касаторът приема да следват от доказателствата по делото и които не са приети от съда . Въпроси, които са свързани с фактите, подлежащи на установяване не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Не може да обоснове извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация и въведеното в изложението оплакване на касатора за необоснованост и неправилност на въззивното решение, за противоречието му с ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно което въззивния съд е длъжен да обсъди прецизно всички събрани доказателства и да изгради собствени фактически и правни изводи, а в процесния случай въззивната инстанция не е обсъдила всички доводи и възражения , посочени във въззивната му жалба, в това число и тези, че при връчване на предизвестието ищцата е била на работа и след това й е била връчена заповедта за разрешен отпуск. Доводите за необоснованост и неправилност на решението са касационни оплаквания и по тях съдът не дължи произнасяне в стадия на селектиране на жалбата.
В изложението си касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, “тъй като по отношение на практиката по прилагането на чл.333 ал.7 и чл.8 от КТ няма постановено тълкувателно решение”, а приносът в тълкуването и прилагането на посочените текстове би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона.
Във връзка с това поддържано основание касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Формулирането на общотематични въпроси не е от естество да обоснове извод за достъп до касация и тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи следното: не е налице и специфичната предпоставка, поддържана от касатора, по чл.280 т.3 ГПК. Отговор на спорните въпроси по приложение нормата на чл.333 КТ е даден с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Липсата на тълкувателно решение по тези въпроси при наличие на непротиворечива задължителна съдебна практика не е от естество да обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК.
В обобщение не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №83 от 30.04.2013г. на Видински ОС, постановено по в.гр.д.№ 146/2013год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: