2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
гр. София, 30 май 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 441 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 294/20.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 464/2017 г. на Добричкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 754/28.08.2017 г. по гр. дело № 1768/2017 г. на Добричкия районен съд (ДРС), са уважени, предявените от К. Г. К. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 89/2017 г. (без дата) на управителя на ответното дружество-касатор и ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „техник-механик хранително-вкусова промишленост” при ответното дружество-касатор; в тежест на последното са възложени разноските и държавната такса по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение, както и за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при наличие на мотивирана заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 190, т. 2 от КТ, следва ли последващата я заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ да повтаря мотивите за налагането на наказанието от предходната заповед; 2) при „обжалване“ (атакуване) на заповедта по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ и установяване, че същата е предхождана от заповед по чл. 190, т. 2 от КТ (чл. 195 от КТ), следва ли изобщо да се събират доказателства относно съдържанието и процедурата по издаване на заповед по чл. 190, т. 2 от КТ (чл. 195 от КТ); 3) къде трябва да са изложени мотивите за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ – в заповедта на основание чл. 190 от КТ (чл. 195 от КТ) или в заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ и как би повлияло това на законосъобразността на първата заповед; 4) само когато работодателят е издал заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, и прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред само с нея, тази заповед трябва да съдържа и реквизитите, посочени в чл. 195, ал. 1 от КТ; 5) при наличие на издадена заповед за уволнение с реквизитите по чл. 195, ал. 1 от КТ, заповедта по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ за прекратяване на трудовото правоотношение, като констативна, не е необходимо да ги съдържа; и 6) съдът е длъжен и може да се ангажира с произнасяне само по основанията, посочени в исковата молба от ищеца за незаконосъобразност на атакуваното дисциплинарно наказание, а всички останали съображения за наличието на други основания, наред с посочените в исковата молба или на други доводи относно тях, са ирелевантни за спора. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 43/10.02.2014 г. по гр. дело № 4082/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 40/15.02.2017 г. по гр. дело № 2680/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 258/01.07.2015 г. по гр. дело № 909/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 84/28.02.2014 г. по гр. дело № 1430/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 167/30.07.2014 г. по гр. дело № 6368/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. С оплакването си за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. Г. К. в отговора на жалбата излага съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, след подробно обсъждане на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че предмет на разглеждане е претенцията на ищеца за прогласяване незаконността и отмяна на уволнението му, извършено с процесната заповед № 89/2017 г. (без дата), с която трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Окръжният съд е установил, че заповедта не се съдържа описание на нарушението, датата и мястото на неговото извършване, както и неговия характер, не е посочено, че се налага дисциплинарно наказание „уволнение“, което именно представлява основанието за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие съгласно чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Предвид това, въззивният съд е намерил процесния уволнителен акт за изцяло и напълно немотивиран, като е приел, че това налага и неговата отмяна.
Окръжният съд е намерил за неоснователни твърденията и доводите на жалбоподателя-ответник, че всъщност трудовото правоотношение между страните било прекратено с представената от него заповед № 88/04.05.2017 г., с която на ищеца било наложено дисциплинарното наказание „уволнение“ за това, че на 02.05.2017 г. и 03.05.2017 г. той не се явил на работа без основателна причина. Окръжният съд е установил, че тази заповед съдържа реквизитите, предвидени от законодателя (чл. 195, ал. 1 от КТ), но е приел, че тя не е произвела ефект, тъй като уволнителният ефект настъпва от момента на връчване на заповедта на работника (чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ), и тъй като процесната заповед № 89/2017 г. (без дата), макар и с по-голям номер, е връчена на ищеца на 16.05.2017 г., а заповед № 88/04.05.2017 г., макар и с по-малък номер, му е връчена едва на 07.06.2017 г. В тази връзка съдът е изложил съображения, че от значение за законността на уволнението е не, коя от заповедите е била издадена първа, а коя първа по време е била връчена на ищеца-работник, и след като това е процесната заповед № 89/2017 г. (без дата), то съдът е длъжен да съобрази именно дали тя отговаря на изискванията за законосъобразност, а връчената по-късно заповед № 88/04.05.2017 г. не е произвела какъвто и да е ефект, тъй като към този момент трудовото правоотношение между страните вече е било прекратено.
Отделно от горното, въззивният съд е констатирал нарушение и на чл. 193 ал. 1 от КТ – по снемането на обяснения от ищеца относно конкретно вмененото му дисциплинарно нарушение, като е приел, че това съставлява самостоятелно основание за отмяна на дисциплинарното уволнение (чл. 193, ал. 2 от КТ).
На първите пет правни въпроса, формулирани в изложението на касатора – относно заповедите по чл. 195 и по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ при дисциплинарно уволнение, разрешение е дадено с посоченото в касационната жалба решение № 43/10.02.2014 г. по гр. дело № 4082/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, като е прието следното: Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ изисква дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. От друга страна, разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ предвижда, че работодателят прекратява трудовият договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Анализът на тези две правни норми сочи, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди – една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора – за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това, издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание “уволнение” е напълно достатъчна, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Това обаче не означава, че той е задължен да извърши това. Характерът на тази втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато обаче работодателят издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с тази заповед. Тази заповед обаче трябва да съдържа също реквизитите, визирани в чл. 195, ал. 1 от КТ.
Видно от цитираните по-горе решаващи мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд, съобразявайки момента на прекратяването на трудовото правоотношение при дисциплинарно уволнение съгласно разпоредбите на чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ, е разрешил формулираните от касатора правни въпроси относно заповедите по чл. 195 и по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, не в противоречие, а в пълно съответствие с цитираната практика на ВКС.
Няма основание касационното обжалване да се допуска и по шестия правен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба. В останалите посочени от касатора решения на ВКС (а и в цитираните в тях други такива) по този въпрос е прието следното: Ищецът по иска за признаване на уволнение за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. След предявяването на иска ищецът може да допълва исковата си молба, като посочи нови факти, само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава. С оглед диспозитивното начало, установено с чл. 6, ал. 2 от ГПК, в спорните съдебни производства по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ съдът не може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са наведени от ищеца с исковата молба като основания на иска. Щом в исковата молба ищецът не оспорва релевантен факт, който представлява основание за прекратяване от страна на работодателя на трудовото правоотношение с ищеца, следва да се приеме, че не е наведен такъв довод за незаконност на уволнението и съдът няма право да го разглежда.
В случая в мотивите към обжалваното решение въззивният съд изрично е констатирал, че в исковата си молба ищецът е изложил твърдения и доводи, че трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ с процесната заповед № 89/2017 г. (без дата) (която единствено му е била връчена към датата на подаването на исковата молба – 30.05.2017 г.); че заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение не е мотивирана, тъй като не описано фактическото извършване на нарушението, естеството на деянието и кога е извършено, както и конкретните обективни факти, довели до съответното правно основание за налагането на дисциплинарното наказание; че липсата на посочване на времето на извършването на нарушението осуетява възможността да се съобразят сроковете за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194 ал. 1 от КТ; както и че са нарушени правилата по чл. 193 ал. 1 от КТ във връзка с изискването на писмени обяснения. Видно от цитираните по-горе решаващи мотиви на окръжният съд, последният се е произнесъл именно по така наведените с исковата молба твърдения и доводи на ищеца за незаконосъобразност на уволнението му, както и по наведените от ответника-работодател твърдения, възражения и доводи по делото. По този начин въззивният съд е разрешил и последния правен въпрос, формулиран от касатора, не в противоречие, а в съответствие с посочената в изложението към касационната жалба практика на ВКС.
Не е налице и вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. Доводите на жалбоподателя за това са, че тъй като той счита, че дисциплинарното уволнение на ищеца било наложено със заповед № 88/04.05.2017 г., която не е предмет на настоящото производство, а според касатора била предмет на друго производство по гр. дело № 2867/2017 г. на ДРС (това твърдение се прави за първи път пред настоящата инстанция), и която не е оспорена като писмено доказателство по настоящото дело, то според жалбоподателя било недопустимо съдът да отменя процесната заповед № 89/2017 г. (без дата) за налагане на дисциплинарното уволнение, каквото не било наложено с нея, а само било прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, т.е. – съдът не можел да отменя нещо, което процесната заповед № 89/2017 г. (без дата) не съдържала, както и не можел да възстановява ищеца на работа, без да е влязло в сила съдебно решение по другото дело. Това становище на касатора е в противоречие с разясненията относно заповедите по чл. 195 и по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, дадени с цитираното по-горе решение № 43/10.02.2014 г. по гр. дело № 4082/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС – предвид и установените по настоящото дело дати на връчването на двете заповеди, респ. – предвид налагането, съгласно чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ, на дисциплинарното уволнение с по-рано връчената процесна заповед № 89/2017 г. (без дата), а не с връчената едва след подаването на исковата молба, непроцесна по делото заповед № 88/04.05.2017 г. Твърдяното едва пред настоящата инстанция обстоятелство, че последната била предмет на друго производство (очевидно по-късно образувано), също не обуславя извод за недопустимост на иска и на съдебното решение за възстановяване на работа по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ по настоящото дело, тъй този иск е обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ по настоящото дело, а предметът на двете дела очевидно е различен.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция, в размер 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 294/20.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 464/2017 г. на Добричкия окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на К. Г. К. сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: