5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
С., 28.06.2012 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1020/2011г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно Акционерно Дружество [фирма], [населено място] срещу решение № 80 от 18.04.2011 г. по в. т. д. № 119/2011 г. на Варненски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 548 от 18.11.2010 г. по т. д. № 3221/2009 г. в обжалваната му част, с която е уважен предявеният от П. А. М. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ до размер на сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от претърпени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 23.06.2007 г., като върху тази сума е присъдена и законна лихва, считано от датата на произшествието до окончателното й изплащане.
К. моли за отмяна на въззивното решение като неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Твърди, че съдебният състав не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, а някои от тях изцяло са пренебрегнати, в резултат на което е стигнал до погрешния извод, че при настъпване на пътно-транспортното произшествие ищцата е пресичала на пешеходна пътека и поради това не е налице съпричиняване на вредите от нея. Несъгласие е изразено и с размера на присъденото обезщетение, което, според касатора, е прекомерно и не отчита действително претърпените от ищцата неимуществени вреди.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Като значими за делото са поставени въпросите: 1. За началния момент, от който застрахователят дължи лихви за забава при предявен пряк иск от увреденото лице срещу него; 2. За определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и 3. Дали, след като има плащане по доброволен ред по заведена претенция пред застрахователя /без да има сключено споразумение между застрахователя и увреденото лице/, последното може да претендира допълнителен размер на обезщетението по съдебен ред. По отношение на първия въпрос се твърди противоречие в съдебната практика, подкрепено с решения на въззивни съдилища; по отношение на втория въпрос – противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4/68 г./, а по отношение на третия въпрос – значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касация – П. А. М. от [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. В депозирания по делото отговор от 26.08.2011 г. са изложени доводи по съществото на спора.
Ответникът – К. М. В. от [населено място] – не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният от П. А. М. от [населено място] срещу Застрахователно Акционерно Дружество [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от претърпените в резултат от ПТП на 23.06.2007 г. травми е уважен частично до размер на сумата 15 000 лв., въззивният съд, въз основа на задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и съобразявайки влязлото в сила решение по н. а.х. д. № 4707/2008 г. на Варненски районен съд, е приел, че са осъществени предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вредите, причинени от виновния за процесното пътно-транспортно произшествие водач К. М. В., застрахован при Застрахователно Акционерно Дружество [фирма], [населено място]. По-конкретно, за доказани са преценени всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, предвидени в чл. 45 ЗЗД: виновно и противоправно поведение на застрахования водач, изразяващо се в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП; вредоносен резултат – получени от ищцата травма на главата с разкъсно-контузна рана, счупване на латералния малеол на лявата подбедрица и І-ви пръст на лявото стъпало, счупване на дясната ключица, настъпили усложнения – нагнояване на кожата под гипса на крака и проведена хирургична обработка; причинна връзка между деянието и вредите. Като неоснователно решаващият състав е счел направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, като въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели Я., Ж. и Д. е приел за доказано, че на мястото на произшествието е имало както вертикална сигнализация /знак № Д 17 „Пешеходна пътека”/, така и хоризонтална маркировка – пешеходна пътека тип „Зебра”, макар и вероятно износена. С оглед на това и предвид безспорно установеното, че ищцата е пресичала именно на това място, съдебният състав е преценил, че същата не е допринесла с поведението си за настъпване на инцидента. Въззивният съд не е споделил довода на застрахователя и по отношение началната дата, от която следва да бъде присъдена законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка, като се е позовал на задължителната съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, е преценил, че лихвата се дължи от момента на произшествието, а не от уведомяването на застрахователя, доколкото в отношенията му с пострадалия същият отговаря вместо застрахования и дължи репариране на всички вреди, в т. ч. и лихвите, които, съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, делинквентът дължи от датата на увреждането.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на въпроса, свързан с приложимостта на чл. 273, ал. 1 КЗ и по-конкретно – допустимо ли е при извършено доброволно плащане от застрахователя увреденото лице да претендира по съдебен ред присъждане на допълнително обезщетение, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколкото този въпрос изобщо не е релевиран в инстанциите по същество и по него липсва произнасяне във въззивното решение, същият не може да бъде определен като обуславящ изхода на конкретното дело. Поради това, не подлежи на преценка и заявеното във връзка с него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по останалите два въпроса, независимо, че същите са значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Макар представените от касатора въззивни решения да доказват противоречие в съдебната практика по въпроса за началната дата, от която застрахователят дължи обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, това противоречие не обосновава допускане на касационния контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като по същия въпрос вече е формирана задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК. В множество решения на ВКС – решение № 6 от 28.01.2010 г. по т. д. № 705/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 72 от 30.04.2009 г. по т. д. № 475/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 100 от 13.11.2009 г. по т. д. № 92/2009 г. на І т. о.; решение № 175 от 28.10.2010 г. по т. д. № 54/2010 г.; на ІІ т. о. и решение № 200 от 22.11.2010 г. по т. д. № 84/2010 г. на ІІ т. о. – е прието, че при предявен иск за заплащане на обезщетение за вреди срещу застрахователя обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забава в размер на законната лихва следва да се присъди от датата на деликта. И тъй като обжалваното решение е в съответствие с цитираната практика, липсва основание за допускането му до касационен контрол.
Настоящият състав намира, че не е налице твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика и по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд не се е отклонил от указанията, дадени в ППВС № 4/68 г. относно критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне обема на претърпените неимуществени вреди. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдебният състав е взел предвид онези обстоятелства, които, според него, са от съществено значение за размера на обезщетението. А дали направената преценка е правилна, то този въпрос касае обосноваността на постановеното решение, която, обаче, е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 80 от 18.04.2011 г. по в. т. д. № 119/2011 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: