5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№490
София 03.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1952/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 379 от 27.12.2012 г. по в.т.д. № 613/2011г. на Апелативен съд – В., Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 830/29.07.2011 г. по т.д. № 257/2011 г. на Окръжен съд – Варна за осъждане на [община] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], сумата 350 000 лева – обезщетение за вреди, нанесени на нает недвижим имот в [населено място],[жк], [улица] – сграда, ползвана за ЦДГ № 22, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 10.02.2011 г. до окончателното изплащане на сумата.
В жалбата са инвокирани касационни доводи за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск и неправилност на визираните в чл.281, т.3 ГПК основания. По съображения в жалбата, се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и отхвърляне на иска, с присъждане на разноски.
В приложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е основал искането за допускане на касационно обжалване на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, по следните формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси: „1. Разпростира ли се отговорността на административния орган по чл.233, изр.2 ЗЗД по отношение поведението на лице/лица, с които той няма облигационни отношения; 2. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5 000 лв., с оглед ограничението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК; 3. Допустимо ли е произнасяне на съда по въпроса за причинените от виновното поведение на трети лица вреди, без в исковата молба да са наведени твърдения за нанесени щети от виновно поведение било на трето лице/както е приел съда/, било от страна на самия наемател и 4. Дали хипотезата на чл.233, изр.2 ЗЗД регламентира и случаи на погиване/унищожаване, или разпоредбата има предвид само вреди/повреди, възникнали при ползването на вещта”. По първия въпрос се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, по втория въпрос се поддържат допълнителните основания по т.1 и т.2, с позоваване на решение по гр.д. № 403/1994 г. на ВС, I г.о. и решение по гр.д. № 65/2010 г., на ВКС, I г.о. , а по останалите правни въпроси касаторът твърди наличие на противоречие с приложена казуална практика на ВС и ВКС.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, по съображения в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови въззивното решение, съдебният състав на Апелативен съд – В. е приел, че е претендирана на договорно основание обезвреда за повреди на наета вещ е по чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД, в която се презумира, че вредите на наетата вещ са причинени виновно от наемателя. Предвид на тази оборима презумпция, е изразено становище, че в производството по чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД ищецът не е длъжен да навежда и конкретизира твърдения за виновно поведение на наемателя и не дължи доказване на насрещна неизправност, а е длъжен да докаже наемната връзка и факта, че вредите са настъпили в срока на наемния договор, а ответникът носи доказателствена тежест, че вредата е причинена от случайно събитие или като резултат от действията на трето лице, като сам той е положил дължимата и практически възможна според обстоятелствата грижа на добър стопанин. Във връзка с така определената тежест на доказване и след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, съдът е направил следните изводи: за липсата на спор, че виновното лице Й. Й., по отношение на който е налице влязла в сила присъда за причиняване по непредпазливост на пожар в ремонтирана от него сграда/ предмет на наемен договор между страните по делото/ не е служител на Община – В., а е работник в трето ЮЛ, натоварено с текущия ремонт на наетия обект по договор за възлагане на СМР, както и, че на основание разпоредбата на чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД наемателят отговаря за вредите, причинени на наетата вещ, вкл. и тогава, когато страната е привлякла трети лица към изпълнение на свои договорни задължения – в случая на задължението на наемателя за осъществяване за своя сметка на текущите ремонти в наетия обект, съгласно раздел Б, чл.5, т.3 от наемния договор. Крайният извод е основан на отговорността на наемателя пред наемодателя за действията на виновното трето лице, явяващо се привлечено за изпълнение на договорни задължения на наемателя, като е посочено изрично, че отговорността на наемателя би отпаднала само ако третото виновно лице се е намесило в облигационната връзка без знанието и съгласието на Община – В., а влязлата в сила присъда не дерогира договорната отговорност.
В съобразителната част към решението, съдебният състав на Апелативен съд – В. е изложил подробни мотиви и във връзка със договорната клауза на чл.5, т.9 от наемния договор, вменяваща задължение на наемателя да отговаря за противопожарната безопасност на наетия обект, вкл. за действия на собствени негови служители или трети лица, имащи касателство с наетия обект, като са съобразени и конкретните нормативни актове, регламентиращи противопожарната безопасност при извършване на ремонтни дейности.
Въззивният съд не е възприел доводите на въззивника, сега касатор, относими към допустимостта на решението, по съображения, че позоваването на чл.5, т.9 от наемния договор и на подзаконовите нормативни актове, към които той препраща, не съставлява нарушение на диспозитивното начало, а и съдът е длъжен сам да издири и приложи релевантната договорна и законова норма.
Отхвърлени са като неоснователни и доводите на Община – В. във връзка с правилото, че вещта погива за собственика, поради дерогиране на това правило от изричната разпоредба на чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД съобразно която, наемателят отговаря пред наемодателя за увреждането на вещта, като увреждането може да бъде както частично, така и пълно.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
По делото липсват данни, сочещи на вероятност за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск.
С оглед на дадената от съда правна квалификация на спорното материално право, предмет на иска, въззивният съд се е произнесъл по претендираната от ищцовото дружество договорна отговорност на общината, в качеството й на наемател на процесния обект, зачитайки конкретни договорни клаузи и след преценка на събраните доказателства, при отчитане на доказателствената тежест за оборване на законовата презумпция за виновно неизпълнение на задължението на наемателя да се грижи за наетата вещ с грижата на добрия стопанин. Следователно, не би могло да се сподели твърдението на касатора, че се касае за произнасяне по невъведени с исковата молба факти, свързани с виновно поведение на наемателя, тъй като в случая не се касае за факти, от които произтича претендираното от ищеца материално право, а за факти, презюмирани по силата на законната оборима презумпция на чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД, които дори не се нуждаят от доказване – в случая презумираното от законодателя виновно неизпълнение по смисъла на посочената разпоредба.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, правни въпроси под № 1 и № 2 не могат да обосноват приложното поле на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те са изведени на база на твърденията на касатора за липса на облигационна връзка с трето юридическо лице, по чието възлагане е започнало фактическото изпълнение на СМР в наетия имот, които твърдения обаче не са възприети от решаващия съд. В случая са ирелевантни доводите, свързани с валидността на действията по възлагане на конкретните строителни дейности, тъй като те касаят единствено истинността на фактическите констатации и правилността на правните изводи на решаващия състав. Тези доводи са относими към общите основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и към предвидените от законодателя основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид липсата на общата предпоставка за допускане на касационно разглеждане на делото, не следва да се преценяват съответните допълнителни основания по т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Материалноправният въпрос, свързан с обема на договорната отговорност на наемателя за обезщетяване на вреди, причинени на наетата вещ, по принцип е значим за изхода на делото. Като неоснователно обаче следва да се прецени твърдението на касатора за противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата. В представеното решение № 1590/ 03.10.1995 г. по гр.д. № 2634/1994 г. на ВС, V г.о., постановено в производство по преглед по реда на надзора,/ чл.225 и сл. ГПК – отм./, макар и да са преценявани специфични за делото обстоятелства, не е отречена принципната възможност за предявяване на претенция за обезщетение за вреди, причинени от наемателя през време на ползването, дори и при пълното погиване на вещта, каквото обаче пълно погиване на обекта по настоящото дело не е налице.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 379 от 27.12.2012 г. по в.т.д. № 613/2011г. на Апелативен съд – В., Търговско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: