3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№490
София.17.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 2238/2015 година
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от: [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], кв. Индустриален, чрез юрисконсулт Ц. С. и от [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], чрез юрисконсулт Х. К., срещу определение № 169 от 04.06.2015 г. по т.д. № 2650/2014 г. на ВКС, І т.о., с което е оставена без разглеждане подадената от двете дружества, в качеството им на съдружници в „Е. – ИДА” – дружество по ЗЗД, касационна жалба срещу решение № 187 от 07.05.2014 г. по т.д. № 1369/2013 г. на Окръжен съд – Стара Загора.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност поради несъобразяване на факта, че не се касае за отделни акцесорни искови претенции по чл.86, ал.1 ЗЗД/ по всяка фактура поотделно/, а за един иск, с оглед главното вземане, което е за заплащане на възнаграждение по чл.266 ЗЗД по договор за изработка с продължително изпълнение. Твърди се, че доколкото в случая не се касае за отделни облигационни връзки, следва да се приеме, че не е налице обективно съединяване на искове за вземанията за лихви. По съображения, подробно изложени в частната жалба, се иска отмяна на атакуваното определение, с произтичащите правни последици.
Ответникът по частната жалба – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], общ. Р., чрез процесуалния си пълномощник адвокат Д. Г., счита определението за правилно и по съображения в писмен отговор моли да се потвърди.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащо на обжалване преграждащо определение на ВКС, в срока по чл.275, ал. 1 ГПК.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
За да остави без разглеждане подадената от [фирма] и [фирма] касационна жалба срещу постановеното от Окръжен съд – Стара Загора решение за отхвърляне на предявени срещу [фирма] частични искове за заплащане на сумата 2 507.49 лв. по фактура № 121/16.05.2009 г., на основание чл.266, ал.1 ЗЗД и за сумата 744.59 лв., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата по същата фактура и за оставяне без разглеждане на предявените акцесорни искове, предявени с исковата молба с обща цена от 22 135.16 лв., съдебният състав на ВКС, І т.о. е приел, че цената на иска по чл.86 ЗЗД съставлява сбор от лихвите, начислени върху всяка отделна фактура, която изпълнителят е издал за извършените от него ремонтни дейности. Цената на всяко едно от вземанията за лихви е под 10 000 лв., което е видно и от справката по чл.366 ГПК и след като претендираните вземания произтичат от търговска сделка, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК/ в редакция преди изменението – ДВ бр.50 от 03.07.2015 г./ въззивното решение не подлежи на касационен контрол. В определението са изложени съображения и за приложимостта на чл.274, ал.4 ГПК по отношение на въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдено решението за прекратяване на първоинстанционното производство по част от предявените искове по чл.86 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав счита за правилно атакуваното преграждащо определение, постановено от ВКС, І т.о.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на дружествата – частни жалбоподатели, свързани с начина на определяне цената на предявените акцесорни искове по чл.86, ал.1 ЗЗД. Твърденията, че всъщност се касае за един иск, предявен като частичен, с цена 22 879.75 лв., а не за отделни обективно кумулативно съединени акцесорни искове, не могат да бъдат възприети. В тази насока следва да се има предвид не само квалифицирането на тези искови претенции от първата и въззивна инстанции и разглеждането им като претендирани поотделно / върху всяка една от фактурите/ обезщетения за забавено изпълнение на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, което съответства на данните от справката по чл.366 ГПК, но и обстоятелството, че предмет на делото е само част от главницата по една от фактурите, а не и главниците по останалите фактури. Именно затова и в случая не би могло да се извеждат изводи от твърдяното от жалбоподателите основание за пораждане на задължението за плащане на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД, тъй като съдът не би могъл да прави изводи извън предмета на делото.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 169 от 04.06.2015 г. по т.д. № 2650/2014 год. на Върховния касационен съд, Търговска колегия, І т.о.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: