6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 490
гр. София, 07.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тридесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4688 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. И. И., подадена чрез адвокат Р. П. П. срещу решение № 908 от 22.06.2016 г. по гр. дело № 1158/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, ІХ граждански състав.
Ответницата А. К. С. – Б., чрез адвокат С. М. Ж. поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 3317 от 13.10.2015 г., поправено с решение № 53 от 07.01.2016 г. по гр. дело № 400/2015 г. на Пловдивски районен съд, ХІІІ граждански състав. С първоинстанционното решение е признато за установено, че ответницата, сега жалбоподателка дължи на ищцата, ответница по касация в настоящето производство сумата 5000 лв., неплатена главница по договор за заем от 16.01.2014 г., сумата 211.74 лв., обезщетение за забава върху главницата от 5000 лв. за периода от 26.06.2014 г. до 24.11.2014 г., както и сумата 7500 лв., неплатена главница по договор за заем от 18.06.2014 г., сумата 313.43 лв., обезщетение за забава върху главницата от 7500 лв. от 26.06.2014 г. до 24.11.2014 г., законна лихва върху главниците от 12500 лв., от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.11.2014 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 10254/01.12.2014 г. по ч. гр. дело № 16941/2014 г. по описа на Пловдивски районен съд /ПРС/, като са присъдени и разноски. За да постанови този резултат съставът на Пловдивски окръжен съд /ПОС/ е приел, че исковете са допустими. Мотивирал е разбирането , че в хипотезата, когато сезираният съд по реда на чл. 422 ГПК преценява дали ищецът е предявил иск за установяване на същото вземане, за което е поискано издаване на заповед за изпълнение, той разглежда фактическото основание, посочено в заявлението. Въз основа на така обоснованото разрешение по тълкуването на закона и след сравнителен анализ на исковата молба и заявлението по чл. 410 ГПК, ПОС е констатирал идентичност на фактическите твърдения, като е посочил, че са въведени идентични фактически обстоятелства, на които ищцата основава претенцията си, които обстоятелства са от значение за възникване и съществуване на вземането. С оглед на тези изводи и предвид подаденото възражение по чл. 414 ГПК срещу процесната заповед решаващият състав е приел, че е налице правен интерес от предявяване на иска. По основателността на претенцията в мотивите е изложено, че доказателствената тежест за установяване даването на заема се възлага на ищцата, която е доказала възникването на правоотношения по двата заема, както и факта на получаване на процесните суми от ответницата, чрез двете разписки, съответно от 16.06.2014 г. и от 18.06.2014 г. Въззивният съд, съгласно утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 193, ал. 3 ГПК е приел, че тежестта за доказване неистинността на документа се възлага на страната, която го е оспорила и след като оспорваният документ носи подписа на оспорващата страна, а ответницата по иска не е ангажирала доказателства по оспорване истинността на представените разписки за получени суми, съответно не е доказала връщане на сумите до претендирания от ищцата размер, съдът е обосновал извод за основателност на претенциите. Изложени са съображения за основателност на акцесорните искове.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени два въпроса, формулирани, както следва: „Дали заявените от молителя правопораждащи факти или посочените в издадената въз основа на молбата му заповед за изпълнение, са предмет на установяване в производството по чл. 422 ГПК” ; „С въззивното решение съдът се е произнесъл и по съществен процесуален въпрос – преценка на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност”.
Първият от поставените въпроси произтича от становище на жалбоподателката, съгласно което – „В настоящия казус липсва идентичност между вземанията по издадената заповед за изпълнение и тези по предявения положителен установителен иск”. В изложението си страната възпроизвежда правни разрешения в практиката по чл. 290 ГПК, съгласно които предмет на исковото производство, като продължение на заповедното, е да установи вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, поради което и предметът на иска по чл. 422 ГПК е обусловен от издадената заповед за изпълнение. Освен това жалбоподателката цитира ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГКТК на ВКС и актове на състави на ВКС.
С цитирания въпрос страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както по отношение на твърденията си за недопустимост на исковете, така и по отношение на твърденията си за произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, съответно за противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата /второто основание – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа, като твърдение, без обосноваване на доводи и позоваване на практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/. Съображенията за този извод са следните:
В изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както се посочи по – горе страната възпроизвежда правни разрешения в практиката по чл. 290 ГПК, но не мотивира съображения по допълнителния критерий за допускане на касационен контрол, в какво се състои противоречието между приетите от въззивния съд разрешения и развитите в цитираната тълкувателна практика правни разрешения. Позоваването на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. дело № 4/2013 г. на ОСГКТК на ВКС не е обвързано с конкретно разрешение на въззивния съд, поради което с цитирането му страната не е обосновала наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения въпрос ПОС е мотивирал съображения, които съответстват на разрешенията в задължителната съдебна практика, а именно, че в хипотезата, когато сезираният съд по реда на чл. 422 ГПК преценява дали ищецът е предявил иск за установяване на същото вземане, за което е поискано издаване на заповед за изпълнение, той разглежда фактическото основание, посочено в заявлението. В този смисъл са и разрешенията в решение по гр. дело № 7451/2013 г. на състав на ВКС, ІV г.о., съгласно които съдът, разглеждащ иск по чл. 422 ГПК, е обвързан от посочените в заявлението по чл. 410 или чл. 417 ГПК правопораждащи факти и разглежда фактическото основание, посочено в заявлението по чл. 410 или чл. 417 ГПК, за да прецени дали ищецът е предявил иск за установяване на същото вземане, за което е поискано издаване на заповед за изпълнение. Останалите решения, на които се позовава страната – решение по т. дело № 598/2010 г. и решение по т. дело № 649/2010 г. на състав на ВКС, ІІ т.о. са постановени по въпроси, по които въззивният съд не се е произнесъл. Първото по реда на изброяване касационно решение дава отговори на въпросите, за вида на иска, който следва да бъде предявен от кредитора при издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и направено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК, а именно, че искът е установителен, а не осъдителен, както и за задълженията на въззивната инстанция при констатирано противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, да отстрани тази нередовност на исковата молба по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Решението по т. дело № 649/2010 г. на състав на ІІ т.о. на ВКС е постановено по въпроса за процесуалната допустимост на иска по чл. 422 ГПК, когато заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е обезсилена на основание чл. 415, ал. 2 ГПК, а впоследствие правните последици на процесуалните действия по обезсилването са заличени с определение за отмяна на невлезлите в сила определения по чл. 415, ал. 2 ГПК. Прието е, че с отмяната на обезсилването отпадат процесуалните пречки за разглеждане на иска по чл. 422 ГПК. Хипотезите, по които са възникнали въпросите, на които са дадени отговори в касационните решения са извън предмета на настоящото въззивно дело, а поради това и извън предмета на въззивното решение. Ето защо и въпросите, разгледани от касационния съд и въпросите, разгледани от въззивния съд не са идентични. При липсата на идентичност на въпросите, разгледани във въззивното решение и на въпросите, обсъдени в тълкувателната практика по чл. 290 ГПК /както е в настоящия случай/, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По делото въззивният съд, а преди него и районният съд са били сезирани с иск по реда на чл. 422 ГПК. ПОС в съответствие с изложените от ищцата в заявлението по чл. 410 ГПК факти е направил извод за идентичност на фактическите твърдения, формиращи фактическото основание, посочено в заявлението и съдържащите се обстоятелства в исковата молба. В заявлението по чл. 410 ГПК е отразено, че вземанията на ищцата са възникнали от договорни правоотношения, произтичащи от сключени с ответницата М. И. договори за заем, първият сключен на 16.06.2014 г. в размер на сумата 13750 лв. и вторият, сключен на 18.06.2014 г. в размер на сумата 7500 лв. със срокове за изплащане на задълженията и по двата договора 10 дни. В исковата молба по чл. 422 ГПК, уточнена с молба от 04.02.3015 г. са изложени същите факти, като заплатената от ответницата И. сума 8750 лв. е отнесена към първия по реда на сключването им договор, обективиращ по – старото задължение и са отразени посочените и в заявлението по чл. 410 ГПК акцесорни вземания и законна лихва. С оглед съвпадането на фактическите основания по заявлението по чл. 410 ГПК и исковата молба по чл. 422 ГПК въззивният съд е обосновал извод за допустимост на иска в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Поради това се налага извод за допустимост на иска, съответно за допустимост на въззивното решение. Предвид изложеното следва да се приеме, че с цитирания въпрос жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и другото основание, по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както поради липсата на мотивирано изложение, така и поради липсата на съдебна практика по разпоредбата, която жалбоподателката е задължена да посочи, но не е посочила. Не са съобразени от страната при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, когато съдебната практика е уеднаквена, чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по чл. 291 ГПК, а обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, както е в настоящия случай. Позоваването на определение по т. дело № 593/2010 г. на състав на ВКС, І т.о. е несъстоятелно, тъй като определенията по чл. 288 ГПК не формират съдебна практика.
С втория по реда на изложението въпрос, жалбоподателката не е обосновала предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Въпросът не е обвързан с конкретен извод на въззивния съд, а със становище на страната, че изводите били изградени на предположение. Въпрос, който не произтича от конкретен извод или процесуално действие на въззивния съд, а от становище на касатора не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В този смисъл са разясненията в посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС, които не са съобразени при изготвяне на приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съгласно разрешенията в същото ТР на ОСГКТК на ВКС непосочването на правен въпрос / цитирания въпрос няма характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не формира общи предпоставки за допускане на касационно обжалване / само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В настоящия случай жалбоподателката не е посочила и съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, относима към цитирания въпрос. Доводите в тази част от изложението са общи оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, с които жалбоподателката не може да релевира предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като доводите по нормата не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 908 от 22.06.2016 г. по гр. дело № 1158/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, ІХ граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: