Определение №491 от 30.5.2016 по гр. дело №1663/1663 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 491

София, 30.05.2016 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско
отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април…………………………………
две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

при секретаря………………………………..….…………………………………………………………. в присъствието на прокурора ………….…………………………………………………… изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА…………………………………
гр. дело N 1663/2016 година.
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена от адв. В. Й. от АК-София, против решение № 7376 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 4908/2015 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 14.06.2013 г. по гр.д. № 13914/2011 г. на Софийския районен съд, 39 състав. С него е отхвърлен иск на касатора срещу [фирма], София, за заплащане на сумата 24 000 лева, съставляваща обезщетение за предоставен достъп до енергийната система за периода 15.02.2006 г. – 15.02.2011 г., чрез собствения на ищеца енергиен обект – електропровод 20 кV с мачтов трафопост, находящ се в землището на [населено място], [община], област Видин – иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Касаторът твърди, че решението на Софийски градски съд е неправилно, тъй като е постановено при допуснати нарушения на материалния закон, на съществени съдопроизводствени правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма], София поддържа в отговора си, че решението на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като в изложението на основанията за касационно обжалване се съдържат въпроси, които не са обусловили решаващата воля на съда, както и защото в обжалваното решение се съдържат съображения, които са в пълно съответствие със задължителна практика на ВКС. Излага доводи и по съществото на правния спор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. За да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд взе предвид следното:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени допълнителните основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от
ГПК, като са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Стават ли държавна собственост енергийните съоръжения, построени от еднолично дружество с държавно имущество за електроснабдяване за собствени нужди или тези енергийни съоръжения стават собственост на еднолично дружество с държавно имущество.
2. Регламентира ли Законът за електростопанството от 1975 г. в чл.8, ал.2 нуждата от задоволяване на преки производствени нужди или е достатъчно обстоятелството, че се задоволяват нуждите на един потребител.
3. За приложението на разпоредбата на чл.17а /действаща от 1994 г./ от ЗППДОП /отм./ във вр. с чл.2 от Закона за електростопанството от 1975 г. относно енергийни съоръжения, представляващи част от имуществото на дружество със 100 % държавна собственост и по-конкретно дали същата намира приложение при ликвидация на еднолични търговски дружества с държавно имущество /в което има енергийни съоръжения/ по Търговския закон или се прилага само в случаите на приватизация и преобразуване по ЗППДОП.
4. Относно формата на сделката покупко-продажба на енергийно съоръжение през 1998 г. И то в хипотеза на процедура по осребряване и ликвидация на фирмата с държавно имущество.
За да отхвърли иска на касатора за заплащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползване на енергийно съоръжение съставът на въззивния съд е приел, че по принцип тези обекти са държавна собственост – чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството от 1975 г. /отм./, който е приложим за случая. Изключенията в ал.2 и 3 от текста не са приложими спрямо праводателя на касатора, тъй като той няма качество на кооперативна или обществена организация, нито изграденото от него съоръжение е предназначено за нужди, свързани с пряката му производствена дейност, т.е. то е станало собственост на държавата и не е могло да бъде прехвърлено валидно от [фирма] на [фирма], а след това на касатора [фирма]. Съдът е съобразил и решение на ВКС, ТК, съобразно което обекти като процесния не могат да преминат в собственост на дружества с държавно имущество при условията на чл.17а от ЗППДОП /отм./. Ищецът не се легитимира като собственик и на основание давностно владение с оглед статута на енергийните обекти, които са изключени от гражданския оборот. От 2005 г. енергийното съоръжение е престанало да обслужва само почивната станцаия, тъй като към него са се присъединили производители на ел. енергия и същото е станало част от разпределителната мрежа, обслужвана от Ч. [фирма].
Касаторът се позовава на решения на ВКС № 52 от 03.11.2011 г. по т.д. № 325/2009 г., ТК, ІІ отд.; № 438 от 27.02.2013 г. по гр.д. № 1185/2011 г. на ГК, І г.о., но те нямат за предмет правото на собственост върху енергийно съоръжение и не могат да обосноват становището му за наличие на задължителна съдебна практика. Същото се отнася и до влязлото в сила решение № 98 от 16.07.2010 г. по в.гр.д. № 85/2010 г. на Апелативен съд – Варна, което е постановено при различни фактически данни. С него е прието, че трафопостът, предмет на делото, от изграждането му до момента се ползва от един потребител, а в настоящия случай не е така. Решение № 91 от 11.09.2009 г. по т.д. № 596/98 г. на ІІ т.о. се отнася до собственост, придобита на публична продан чрез възлагане, а в случая всички разпореждания със спорните обекти са осъществявани чрез договори за покупко-продажба. Решение № 300 от 28.08.2010 г. по гр.д. № 169/2009 г. на І г.о. и др. се отнасят до собственост върху енергиен обект, за който се е поддържало, че е придобит на основание чл.17а ЗППДОП /отм./, но това придобивно основание е отречено с решенията, както е прието и по настоящото дело.
Що се отнася до четвъртия въпрос, той трябва да се отклони поради това, че не е от значение за изхода на делото. Съдът го е обсъдил като допълнителен аргумент в подкрепа на становището си за неоснователност на иска /относно формата на договора за продажба на недвижим имот/, въпреки че той би имал значение само ако ищецът-касатор беше установил правото на собственост на своите праводатели, а в случая не е така.
При този изход на спора касаторът дължи на [фирма], София, сумата 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение, което е съобразено с минималните размери на възнагражденията по Наредба №1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет.
По изложените съображения Върховния касационен съд на Република България, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7376 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 4908/2015 г. на Софийски градски съд
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ДА ЗАПЛАТИ на [фирма], София, сумата 300 лв /триста лева/, съставляваща разноски за касационното производство.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.