О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
София, 29.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2364/2013 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. Р. В. и С. Т. В. срещу определение на Ловешки окръжен съд № 959/ 26.11.2012 г. по ч.гр.д.№ 545/ 2012 г., с което е оставена без уважение частната им жалба против постановление от 15.08.2012 година по нотариално дело № 369/ 2012 година на Нотариус Б. М., рег. № 591 на Нотариалната камара, с район на действие РС-Л., в частта, с която е отказано да им се признае правото на собственост, в режим на съпружеска имуществена общност на сгради в [населено място].
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, оплакване за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при постановяването му и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателите, че обжалваното определение е постановено при наличие на основанията по т.2 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК във връзка с разрешени от въззивния съд обуславящи изхода на спора въпроси. Посочва като такива въпросите : може ли да се придобие по давност постройка, изградена в общински имот, но неактувана като общинска собственост; налице ли е в този случай признание от страна на собственика на земята; това признание може ли да се приеме като основание в нотариалното охранително производство, че собственика на земята не ги свои . Според жалбоподателите тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и по-конкретно с Решение №370 от 27.04.2009г. по гр.д.№ 1644/2008г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на ГПК/отм/, а същевременно са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
С молба-декларация жалбоподателите са поискали признаване право на собственост в режим на СИО върху подробно описани недвижими имоти – постройки, чрез извършване на обстоятелствена проверка. Към молбата са приложили договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя от 29.06.1961 година; скици на процесните сгради, удостоверение за идентичност на имота, удостоверение за търпимост и доказателства, че сградите не са актувани като общински или държавни. По нотариалното дело са разпитани трима свидетели, които са посочили, че къщата / по отношение на която молбата им е уважена от нотариуса / жалбоподателите са купили пред 1965-66 година и после построили другите две сгради – лятна кухня и гараж през 1972-73 година; че В. живеят в имота откакто са купили имота и никой не е оспорвал собствеността им върху сградите. С постановление от 15.08.2012 година по нотариално дело № 369/ 2012 година на Нотариус Б. М., рег. № 591 на Нотариалната камара, с район на действие РС-Л. , им е отказано да бъдат признати за собственици на допълнително построените две сгради – с идентификатор 44327.502.631.1 със застроена площ от 53 кв.м. на един етаж, и сграда –хангар, депо, гараж с идентификатор 44327.502.631.2 със застроена площ от 23 кв.м. на един етаж по кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-89/ 29.09.2008 година на Изпълнителния директор на АГКК. Този отказ е атакуван пред ОС [населено място], който с обжалваното определение го потвърдил .
За да постанови този резултат съдът е приел, че съгласно чл. 587, ал. 1 и 2 от ГПК когато собственикът няма документ за правото си на собственост, той може да се снабди с такъв, като установи с надлежни писмени доказателства пред нотариуса това свое право или чрез разпит на трима свидетели по реда на обстоятелствената проверка. В конкретния случай въз основа на представените по делото доказателства е приел, че правото на собственост върху недвижимия имот – поземлен имот с индентификатор 44327.502.631 по КК на [населено място], одобрена със Заповед РД-18-89/ 29.09.2008 година на Изпълнителния директор на А., принадлежи на [община], видно от Акт № 1288/ 25.09.2006 година за общинска частна собственост. При действието на чл. 92 от ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея, освен ако е установено друго. Посочил е, че правото на собственост върху сграда, построена в чужд имот, се придобива по реда на чл. 63 от ЗС, по реда, предвиден в други актове, създаващи отделна собственост върху постройки, както и по давност. В конкретния случай обаче не са представени писмени доказателства, установяващи придобиването правото на собственост върху двете сгради по отношение на които е постановен отказа. Имотът, върху който са построени сградите, е частна общинска собственост, а по сила на приращението собственикът на земята е собственик и на построеното върху нея, освен ако не е установено друго. Посочил е и това, че при действието на §1 от Закона за допълнение на ЗС давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31 декември 2014 г. При това положение молителите не биха могли да се снабдят с нотариален акт за собственост върху процесните сгради по реда на чл. 587, ал.2 и 3 от ГПК.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая частните жалбоподатели не са формулирали въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК .
В изложението за допустимост на касационното обжалване касаторите формулират въпроси, които не са правно разрешавани от въззивния съд, не стоят в основата на решаващите изводи и с оглед на това не обуславят крайния изход на спора. Те привързват въпросите си към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Така поставени тези въпроси не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне. На следващо място касаторите не са обосновали и тезата си защо смятат, че произнасянето на касационната инстанция по тяхната жалба е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Обстоятелството, че не им е известна практика във връзка с поставените въпроси само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК. На следващо място – за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Касаторите не са обосновали такава предпоставка, а и тя не е налице в случая. Позоваването на цитираното по-горе решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм/ е неуместно, тъй като касае произнасяне по установителен иск за собственост предявен против община, но при различна фактическа обстановка, третира въпроси, които не са разглеждани от въззивния съд с решението, предмет на настоящото дело и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в твърдения от касаторите смисъл.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Ловешки окръжен съд № 959 от 26.11.2012 г., постановено по ч.гр.д.№ 545/ 2012 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: