7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
София,03.07.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 976/2012г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. Б. Я. от [населено място] против решение № 265 от 18.06.2012 г. по т. д. № 497/2012 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Кърджалийски окръжен съд решение № 322 от 14.12.2011 г. по гр. д. № 193/2011 г., е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. А. П. и Е. И. П., двамата от [населено място], положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумите 10 000 лв. и 50 000 лв., част от сумата 200 000 лв. по запис на заповед от 01.09.12004 г., издаден от ответника П. и авалиран от ответницата П., за които суми са издадени съответно заповед за изпълнение № 491 от 09.02.2011 г. по ч. гр. д. № 211/2011 г. на Кърджалийски районен съд и заповед за изпълнение № 655 от 22.02.2011 г. по ч. гр. д. № 306/2011 г. на Кърджалийски районен съд.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Основното му оплакване е срещу извода на въззивния съд, че е недопустимо изменение на основанието на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от иск за вземане по запис на заповед в иск за вземане от неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК, предвиждаща възможност за изменение на предявения иск по основание или петитум, е приложима и в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което в случая, с оглед заявеното от ответниците възражение за изтекла давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, въззивната инстанция е следвало да прецени дължимостта на процесните суми на плоскостта на неоснователното обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ. В касационната жалба се съдържа изрично оплакване и срещу приетата неоснователност на иска срещу ответницата Е. И. П.-авалист по процесния запис на заповед поради изтекла давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ. В тази връзка касаторът твърди, че съдът е уважил възражение, което не може да бъде заявявано от авалиста, тъй като, поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият е недопустимо да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат.
Като значими за изхода на делото и обосноваващи допускането на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: „1. Може ли решаващият съд, разглеждайки иск по чл. 422 ГПК, да квалифицира правното основание на иска по чл. 534 ТЗ, с оглед направено възражение за погасяване по давност на вземане по запис на заповед и релевирани доводи за неоснователно обогатяване от страна на ищеца; Възниква ли задължение за съда да разгледа иска при хипотезата на чл. 534 ТЗ, с оглед направеното възражение за погасяване по давност по реда на чл. 422 ГПК; 2. Допустимо ли е предявяване на вземане с основание чл. 534 ТЗ, когато не е направено възражение за погасяване по давност на вземането по запис на заповед от длъжника и в този случай с каква възможност разполага кредиторът за подаване на заявление по реда на чл. 417 ГПК и последващото му разглеждане по реда на чл. 422 ГПК; 3. Общото правило на чл. 214, ал. 1 ГПК прилага ли се при установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, когато не е обезсилена заповедта за изпълнение и счита ли се предявеният евентуален иск за неоснователно обогатяване за изменение на основанията на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК; 4. Каква е валидността на решението на първоинстанционния съд по реда на чл. 422 ГПК, с което се произнася по релевирано основание, с оглед задължителното определяне на правната квалификация от съда (недопустимо/допустимо, правилно/неправилно); 5. С какви правомощия за контрол разполага въззивният съд върху неправилно осъществени от първоинстанционния съд процесуални действия; 6. Допустимо ли е авалист по запис на заповед да направи възражение за погасяване по давност на вземането и може ли срещу него да се води иск с правно основание чл. 534 ГПК по реда на чл. 422 ГПК или в отделно производство”.
По отношение на така поставените въпроси касаторът поддържа всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. По-конкретно: По първия въпрос са заявени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК с твърдението, че същият се решава противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което са представени множество първоинстанционни и въззивни решения (за част от тях липсват данни да са влезли в сила), както и че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на задължителна съдебна практика; По всички останали въпроси – се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, наличието на което е аргументирано с постановени от ВКС решения, съответно: по втория въпрос – решение № 320 от 17.06.2010 г. по т. д. № 161/2009 г. на ІІ т. о.; по третия въпрос – решение № 454 от 03.06.2010 г. по т. д. № 195/2010 г. на ІV г. о. и решение № 169 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 1176/2010 г. на ІІІ г. о.; по четвъртия въпрос – определение № 172 от 22.03.2011 г. по т. д. № 1122/2010 г. на ІІ т. о.; по петия въпрос – решение № 88 от 07.07.2011 г. по т. д. № 787/2010 г. на І т. о. и по шестия въпрос – решение № 1569 от 18.02.2004 г. по гр. д. № 2576/2002 г. на ІІ т. о.; решение № 5 от 09.02.2010 г. по т. д. № 268/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ІІ т. о.
Освен това, без да излага конкретни аргументи, в края на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа общо твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на всички въпроси, тъй като произнасянето на касационната инстанция „би обусловило уеднаквяване на съдебната практика по споровете за допустимостта и правилността на съдебните решения”.
Ответниците по касация – И. А. П. и Е. И. П., двамата от [населено място] – заявяват становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 22.10.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да постанови отхвърляне на предявения от Ф. Б. Я. от [населено място] срещу И. А. П. и Е. И. П., двамата от [населено място], положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземане за сумите 10 000 лв. и 50 000 лв., част от сумата 200 000 лв. по запис на заповед от 01.09.12004 г., за които суми са издадени съответно заповед за изпълнение № 491 от 09.02.2011 г. по ч. гр. д. № 211/2011 г. на Кърджалийски районен съд и заповед за изпълнение № 655 от 22.02.2011 г. по ч. гр. д. № 306/2011 г. на Кърджалийски районен съд, въззивният съд е приел, че това вземане не съществува поради погасяването му по давност, тъй като заявленията по чл. 417, т. 9 ГПК, по които са издадени заповеди за изпълнение за процесните суми, са подадени на 07.02.2011 г. и на 21.02.2011 г., т. е. след изтичане на 3-годишния срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ, чието начало е уговореният в записа на заповед падеж – 01.09.2006 г. С оглед на това, е направен извод, че при направено възражение за изтекла давност за поемателя по записа на заповед отпада възможността да търси съдебна защита на вземането си, произтичащо от менителничния ефект, която защита се изразява в подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а при възражение срещу заповедта – предявяване на иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземането. Решаващият състав е счел за неоснователно искането на ищеца претендираните вземания да се разглеждат в настоящото производство на плоскостта на неоснователното обогатяване по реда на чл. 534 ТЗ, тъй като в заповедното производство същите не са претендирани на тази плоскост, а като вземания по записа на заповед, като обаче е посочил, че за ищеца остава възможността в друго производство да претендира вземанията си на основание каузалното правоотношение или по реда на чл. 534 ТЗ.
С изтичане на давностния срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ е аргументирана и неоснователността на иска срещу ответницата Е. П.. В тази връзка съдебният състав е приел, че доколкото отговаря както лицето, за което е поръчителствал /чл. 485, ал. 1 ТЗ/, авалистът може да прави и възражение за изтекла погасителна давност съгласно чл. 513 ТЗ, каквото в случая е заявено своевременно.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
По отношение на първите три въпроса, свързани с възможността при направено възражение за давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде преценявано съществуването на вземането на поемателя на основание чл. 534 ТЗ, не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване – противоречие в съдебната практика и противоречие с практиката на ВКС. Отговор на тези въпроси е даден в постановеното след подаване на касационната жалба решение № 162 от 02.11.2012 г. по т. д. № 1126/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., имащо характер на задължителна за долустоящите съдилища практика съгласно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В същото е прието, че: В производството по иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземане по заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед, когато съдът приеме за основателно възражението на издателя на записа на заповед, че вземането е погасено по давност на основание чл. 531, ал. 1 ТЗ, съдът следва да отхвърли иска по чл. 422 ГПК и не може в това производство да изведе правата на поемателя на записа на заповед, основани на иска за неоснователно обогатяване по чл. 534 ТЗ, на което основание да уважи иска за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК; Когато поемателят на запис на заповед е изгубил възможността да установи с иск по чл. 422 ГПК вземането си, за него остава възможността да предяви специалния осъдителен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ, затова в производството по установителния иск по чл. 422 ГПК не могат да се обсъждат доводи на ищеца, основани на иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Настоящият състав споделя изцяло посочената съдебна практика. И тъй като въззивното решение е в съответствие с нея, касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато. С постановяването на цитираното решение следва да се счете за преодоляно съществуващото противоречие в практиката по поставените въпроси и поради това не подлежи на обсъждане заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и представените в негова подкрепа актове на други съдилища.
К. контрол не може да бъде допуснат и по следващите два въпроса – въпроси № 4 и № 5, тъй като те са изцяло обусловени от отговора на предходните три въпроса. Поради това, че обжалваният акт е в съответствие със задължителната съдебна практика, не може да бъде поставян въпросът за неговата допустимост или неправилност, с оглед определяне на правната квалификация на спорното право, респ. за правомощията на въззивната инстанция в тази хипотеза.
Отделно от това, поддържаните по отношение на тези въпроси основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК са и недоказани: Описаното в изложението определение от 11.11.2002 г. по ч. гр. д. № 1181/2002 г. на СГС изобщо не е представено, а определение № 172 от 22.03.2011г. по т. д. № 1122/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. е постановено по реда на чл. 288 ГПК и няма характер на съдебна практика, поради което тези актове не установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпрос № 4. Решение № 88 от 07.07.2011 г. по т. д. № 787/2010 г. на ВКС, І т. о. е неотносимо към въпрос № 5, тъй като касае хипотеза,различна от настоящата – нередовност на исковата молба поради разминаване на обстоятелствената част, сочеща на установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, с петитума на същата – искане за осъждане на ответника за сумата, за която е издадена заповед за изпълнение.
Липсват релевираните основания за допускане на касационния контрол и по материалноправния въпрос, свързан с възможността авалистът да направи възражение за изтекла погасителна давност. Цитираната в тази връзка практика /казуална и задължителна/ е неотносима към посочения въпрос, тъй като, видно от мотивите на въззивния акт, в случая се касае за възражение за давност, направено от авалиста на лично основание – т. е. за погасяване на собственото му задължение, произтичащо от самостоятелната менителнична сделка /авал/, а не за възражение за погасяване по давност на задължението на издателя на записа на заповед, каквото съобразно съдебната практика е недопустимо.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото е заявено общо и неаргументирано, без да е отнесено конкретно към поставените въпроси, същото не подлежи на обсъждане. Освен това, както беше коментирано по-горе, понастоящем вече е налице и произнасяне на ВКС с решение по чл. 290 ГПК по обусловилите изхода на спора въпроси, което изключва приложимостта на посоченото основание.
Независимо от изхода на делото, поради липса на изрично искане от страна на ответниците, на същите не се присъждат разноски за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 265 от 18.06.2012 г. по т. д. № 497/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: