О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
София, 29.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети юли две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 4163/2013 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на С. Д. С. от [населено място], срещу определение № 828 от 04.04.2013год. по ч.гр.д.№ 921/2013год. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение №8006 от 25.01.2013г. на Софийски окръжен съд, постановено по гр.д.№1008/2012г., с което е прекратено производството по предявените от него срещу Областния управител на Софийска област и Кмета на [община] искове по чл.124 ал.4 ГПК поради недопустимост на последните. Въззивният съд е приел, че предявените искове са недопустими, тъй като иск за съществуването или несъществуването на факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. В случая се иска установяване на отрицателен факт – липсата на издаден индивидуален административен акт Заповед №94-00-76 от 20.05.1992г. на Кмета на [община], с която е отказана отмяна на отчуждаването на недвижим имот, чието самостоятелно установяване по исков ред не е изрично предвидено от закон. Посочил е и това, че в конкретния случай се претендира установяването на факт, релевантен за правоотношение, което е било предмет на съдебен спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение. Посочил е, че с влизане в сила на това съдебно решение възможността на ищеца да релевира този твърдян от него отрицателен факт е преклудирана. С оглед това е обосновал извод за недопустимост на исковете.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, оплакване за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при постановяването му и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното определение е постановено при наличие на основанията по т. 1, т.2 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК във връзка с разрешени от въззивния съд процесуалноправни въпроси. Посочва като такива оплакването си, че съдът е дал неправилна квалификация на предявения иск като такъв по чл.124 ал.4 ГПК вместо по чл.124 ал.1 ГПК, тъй като искането му било да се установи несъществуването на правоотношение между него и Кмета на [община], описано в несъществуващата Заповед №94-00-76 от 20.05.1992г.; че съдът неправилно е приел, че с влизане в сила на решението на петчленния състав на ВАС е преклудирана възможността му да предяви отрицателния установителен иск, тъй като в основата на актовете на Областния управител, на Софийски окръжен съд и на съставите на ВАС стои това несъществуващо правоотношение, поради което иска последните актове да се прогласят за нищожни, а в производството по отрицателния установителен иск е допустимо съдът да извърши косвен съдебен контрол на актовете на административните органи и съдилища. Излага и доводи за произнасяне в определението по процесуалноправен въпрос относно предпоставките за допустимост на отрицателния установителен иск при наличие на висящо тълкувателно дело по същия въпрос.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая частният жалбоподател не е формулирал въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК .
На следващо място в изложението за допустимост на касационното обжалване касаторът формулира въпроси, които по своята същност съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното определение. Последните са от значение за правилността на обжалвания акт и не подлежат на преценка в стадия за селектиране на частните касационни жалби. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъждат специфичните за основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки, поддържани от касатора.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в процесния случай обуславящия изхода на делото въпрос е този за това дали е допустим иск за установяване на факт с правно значение без наличие на изрично уредена със закон възможност за това при условие, че той е релевантен за съществуването на конкретно гражданско правоотношение. По него има трайно установена практика, която е съобразена от въззивния съд и според която всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъде установен по повод на делото относно това правоотношение, но не и в самостоятелно производство по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, при условие, че това не е предвидено изрично в закон.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 828 от 04.04.2013год. по ч.гр.д.№ 921/2013год. на Софийски апелативен съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: