О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
гр. София 31.05.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 220 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. Д. И., чрез адв.С. С. срещу решение № 183/27.10.2015 г. по гр.дело № 392/2015 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №875/18.05.2015 г. по гр.дело № 427/2015 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск от жалбоподателя против Прокуратура на РБългария за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда на 23.07.2013 г. по нохд № 1106/2010 г. на ВОС над сумата 50000 лв. заедно със законната лихва, считано от 23.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумата и в частта на присъдените в тежест на жалбоподателя разноски.
Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложение на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства, решен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г. и т.решение № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС. Цитирани са решение на Софийски градски съд, решение на Софийски апелативен съд и решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 2. за критериите въз основа на които следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД в хипотезите на засягане на основни човешки права от незаконосъобразни актове и действия на държавата, 3. какъв е обхватът на доказването от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД – втори и трети въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост”, 5. какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост”, 6. какви „стъпки” включва процеса на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост” – четвърти, пети и шести въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Касационна жалба е подадена и от ответника Прокуратура на РБългария. Жалбата е срещу същото решение на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 875/18.05.2015г. постановено по гр.дело № 427/2015г. по описа на Пловдивския окръжен съд в частта с която е отхвърлен иска на жалбоподателя против Прокуратура на РБългария за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на обвинение в извършване на престъпление за което е оправдан с ВСП на 23.07.2013г.под № 38/11.04.11г. по нохд № 1106/10г. на ВОС над присъдената сума от 20 000 лв. до 50 000 лв. и вместо отменената част е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на жалбоподателя още 30 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигане на обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда на 23.07.2013г. под № 38/11.04.2011г. постановена по нохд № 1106/2010г. по описа на Варненския окръжен съд, ведно със законната лихва върху главницата,считано от 23.07.2013г. до окончателното и изплащане и сумата 1075/хиляда и седемдесет и пет/ лева разноски по съразмерност дължими за първата инстанция и сумата 1353 /хиляда триста петдесет и три/ лева разноски по съразмерност пред въззивната инстанция. Касационната жалба е подадена и в частта на същото въззивно решение на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е уважен предявения иск с пр.основание чл.2,ал.1,т.3,пр.1 ЗОДОВ срещу Прокуратура на РБългария за сумата 20000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 23.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият е оправдан с влязла в сила присъда, 2. относно съдържанието на понятието „справедливост” и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД към който препраща чл.4 от ЗОДОВ, 3. относно изтъкнати от съда като водещи съображения за завишено обезщетение на обстоятелства, сочещи на претърпени неимуществени вреди, които не са в причинно-следствена връзка с конкретното незаконно обвинение, решени в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/23.12.1968 г. – т.II, т.решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС – т.11. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Жалбоподателят-ищец И. Д. И. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на ответника.
Жалбоподателят-ответник Прокуратура на РБългария не е изразил становище по жалбата на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че на 08.07.2008г. ищецът е привлечен като обвиняем по ДП № 4-2008г. на Военно окръжна прокуратура В., затова че на 08.07.2008г. около 14.50 ч. в [населено място], пред сградата на М. В. в качеството му на държавен служител-началник група“Противодействие на престъпността през гранично контролно-пропусквателен пункт“ при Гранично –полицейско управление-В. е поискал и приел от гражданско лице Ю. Г. от [населено място] дар от 400 лв., който не му се следва, за да извърши действия по служба, представляващо престъпление по чл.301 ал.1 НК. Същият ден той е бил показно арестуван пред М. В. от маскирани въоръжени лица,като е бил съборен на земята и му били поставени белезници. Ареста бил наблюдаван от широк кръг от хора,включително и колеги на ищеца.
Съдът е приел, че по внесен обвинителен акт е образувано нохд № 1083/09г. по описа на Варненския окръжен съд и с присъда от 25.03.2010г. бил осъден по повдигнатото му обвинение на лишаване от свобода, като изпълнението на наказанието е било отложено при условията на чл.66,ал.1 НК и глоба. Посочил е, че присъдата е изцяло отменена с решение от 25.06.2010г. на Варненския апелативен съд и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.
С присъда № 38/11.04.2011г. по нохд № 1106/10г. на Варненския окръжен съд ищецът е бил оправдан. Оправдателната присъда е потвърдена с решение от 28.10.2011г. на Варненския апелативен съд. С решение на ВКС от 31.07.2012г. посоченото решение на апелативния съд е отменено и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото с решение № 139/2011.2012г. по в.нохд № 232/2012г. оправдателната присъда на окръжният съд е потвърдена.
С решение на ВКС № 193/23.07.2013г. по н.д.№ 15/2013г. решението на апелативния съд е оставено в сила. На 23.07.2013 г. оправдателната присъда е влязла в сила.
Въззивният съд е приел, че на 08.07.08г.с постановление на прокурор ищецът И. И. е задържан за 72 часа в следствения арест. По чнд № 132/08г. на 11.07.08г. на Варненския военен съд е постановена мярка за неотклонение „домашен арест“. Прието е, че определението е отменено от Военно апелативния съд, който на 18.07.08г. постановил вземане на мярка за неотклонение „Задържане под стража“. На 08.09.08г. Варненския военен съд изменил мярката за неотклонение в „домашен арест“. На 15.10.08г. същият съд измени мярката за неотклонение в парична гаранция от 10 000 лв. С постановяването на оправдателната присъда тази мярка е заменена с „подписка“.
Прието е, че по искане на прокуратурата първоинстанционния военен съд на осн.чл.69 ал.2 НПК с определение е отстранил ищеца от заеманата длъжност на 16.07.08г.
Със заповед № К-5809/15.10.2008 г. на министъра на вътрешните работи, връчена на 22.10.08г., считано от датата на връчването й ищецът е бил дисциплинарно уволнен. Според мотивите в заповедта извършено е деяние несъвместимо с Етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, с което се уронва престижа на службата и изразяващо се в това,че на 08.07.08г. в [населено място] е задържан в момент на приемане на подкуп в размер на 400 лв. от гражданско лице.
Съдът е приел, че задържането, наказателното производство, мерките за неотклонение са били широко отразени в медиите в национален мащаб – установено от приложените по делото извадки и свидетелските показания.
Относно вида и интензитета на понесените неимуществени вреди са съдът е взел предвид показанията на разпитаните свидетели. Възприето е и заключение на вещо лице по назначена съдебно психологическа експертиза.
От правна страна съдът е приел, че предявеният иск по ЗОДОВ е доказан по основание, че държавата в лицето на Прокуратурата на РБ носи отговорност за незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано. Посочил е, че отговорността е обективна и се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице, че са налице вреди, незаконно действие на правоохранителен орган и причинна връзка.
Според въззивния съд при образуване на наказателно производство за тежко умишлено престъпление върху психоемоционалната сфера на лицето се въздейства неблагоприятно, че то има своите негативни преживявания, които представляват неимуществени вреди и подлежат на обезвреда. Прието е, че при наказателно производство естествени са преживявания на страх от осъждане, притеснения, безпокойства, неудобства. Прието е също за доказано,че ищецът е бил притеснен от това как ще се отрази на психиката на малкият му син и върху здравето на възрастните му родителите зрелищния арест, задържането под стража и наказателното производство. Страдал е как широкото медийно отразяване на производството срива авторитета му на гражданин и на съвестен служител на МВР. Съдът е приел, че начинът на задържането предизвикал у ищеца емоционален стрес, че наказателното производство се е отразило негативно на цялостното му функциониране – личностно, емоционално, социално, професионално, финансово др. Ищецът се променил и физически-отслабнал, станал раздразнителен, избухлив, което правело обстановката в семейството неприятна. Посочил е, че се затворил в себе си, загубил своята духовитост, тежко преживявал отдръпването на колеги и приятели. Пострадал авторитета му и бил отбягван дори от съседите. Пострадали самочувствието и увереността му. Въз основа на приетата експертиза съдът е приел, че е установена цялостна промяна на функционирането му, че оправдателната присъда не възвърнала предишната му позиция, нагласа, самоувереност и желание за работа в системата на МВР. Прието е за установено и негативно отражение върху професионалната му реализация – ищецът е отстранен от длъжност, а в последствие уволнен, че е налице връзка между обвинението в извършване на престъпление и уволнението.
При определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът е приел, че следва да се съобразят продължителността на наказателното преследване, тежестта на обвинението по което е оправдан, броя на повдигнатите обвинения, взетата мярка за неотклонение, други наложени ограничения в наказателното производство, вида и тежестта на преживяванията и как са се отразили върху неговото физическо и психологическо състояние, личния и социален живот, особеностите на личността преди обвинението, общественото и професионално положение и др.
Въззивният съд е приел, че наказателното производство е продължило пет години – твърде продължителен срок за повдигнатото обвинение. Посочил е, че по смисъла на чл. 93,т.7 НК обвинението е за тежко престъпление, което обуславя по голям интензитет на негативните преживявания, че обвинението е било само едно, че по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“продължила 23 дни и следващата по тежест мярка „домашен арест“ за един месец, която мярка също е тежка. Прието е, че освен мерките за неотклонение спрямо ищеца в рамките на наказателното производство е било наложено и друго ограничение и това е отстраняването му от длъжност с постановление на прокурор. Според въззивния съд вида на преживяванията на ищеца са в рамките на нормалните по вид, че са установени и такива, които са по-различни от обичайните, че те се определят от качествата на личността му и професията която е упражнявал. Прието е също, че интензитета на обичайните страдания и на тези извън тях при ищеца е по-голям и, че той се определя от личността му- ерудирана, авторитетна и отдадена на семейството и работата личност и от характера на упражняваната професия и професионалната реализация. Посочил е, че ищецът е работил само в системата на МВР, че е достигнал управленско ниво-началник група“Противодействие на престъпността през ГКПП“ към Г.-В. към РГС Б. при Главна дирекция „Гранична полиция“, че не е имал наказания. Възприето е и становището на вещото лице по назначената психологическа експертиза относно отражението на проведеното наказателно производство върху ищеца в емоционален и личностен аспект.
Като е взел предвид изложените съображения и критериите за справедливост съдът е формирал извод, че за обезщетяването на ищеца е достатъчна сумата в размер на 50 000 лв., до който размер искът е доказан. В останалата част до пълния предявен размер от 100 000 лв. съдът е приел, че искът следва да се отхвърли. Прието е, че е основателен и акцесорния иск за лихва, считано от 23.07.2013 г.
При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в отхвърлената част на иска над присъдената сума от 20 000 лв. до сумата от 50 000 лв. и е присъдил в полза на ищеца още 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 23.07.2013г. С оглед изхода на спора в полза на ищеца са присъдени и разноски – за първата инстанция още 1075 лв. и за въззивната инстанция – 1353 лв. В отхвърлената част на иска над сумата 50000 лв. до пълния размер от 100 000 лв. решението е потвърдено.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя-ищец И. И.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи тези неимуществени вреди.
С т.11 от т.решение № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи.
С решение № 267/26.06.2014 г. по гр.дело № 820/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е изразено становището, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, според принципните разяснения в ПП 4/1968 г. на ВС РБ от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. Прието е, че през годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. Посочено е, че в случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е от значение как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Според съдебния състав, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Прието е, че посоченото е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионалната реализация. По всеки казус, с оглед обстоятелства по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (подсъдимия), на неговото лично и професионално достойнство и чест. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 344/24.11.2014 г. по гр.дело № 2378/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС и ВКС. В случая са взети предвид продължителния период на проведеното наказателно производство, че е повдигнато обвинение за извършено тежко престъпление по смисъла на чл.93,т.7 НПК, но само за едно престъпление, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража”, нейната продължителност – 23 дни, взетата мярка за неотклонение „домашен арест” за един месец, отстраняването от длъжност на ищеца с постановление на прокурора, установените по делото негативни преживявания на ищеца и техния интензитет, обусловен от личността му – авторитетен и ерудиран, отдаден на професията и семейството си, обстоятелството, че е работил само в системата на МВР, постигнал професионално развитие до управленско ниво – началник група”противодействие на престъпността през ГКПП” към Г. В., негативното отражение върху личността му, установено от изслушаната психологическа експертиза.
Не следва да се допусне касационно обжалване по поставения правен въпрос по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
С решение № 2039/29.12.2011 г. по гр.дело № 2464/2011 г. на Софийски апелативен съд по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ е прието, че следва да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата 150 000 лв. В това решение съставът на Софийски апелативен съд е разрешил поставения правен въпрос в съответствие с цитираната по-горе практика на ВС и ВКС. С въззивното решение на САС е отменено отчасти цитираното от жалбоподателя решение от 07.05.2011 г. по гр.дело № 8830/2010 г. на Софийски градски съд – в уважената част на иска над сумата 150 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Както се отбеляза с обжалваното решение въззивният съд е разрешил правния въпрос, като се е съобразил с със същата практика. Различният размер на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди с цитираното решение на САС не обуславя извод за противоречиво разрешаване на правния въпрос по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като във всеки отделен случай съдът преценява установените по делото конкретни факти и личността на увредения, относими към засегнатите му неимуществени блага, съответно за справедливото обезщетяване на същите. С оглед на това във всеки конкретен случай размерът на определеното от съответния съд обезщетение за претърпени неимуществени вреди е различен. Поради изложеното не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК по въпросите по п.п. 2,4,5 и 6-ти от изложението. Същите касаят приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Както се посочи по-горе решаващите правни изводи на въззивния съд по приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е съобразен с практиката на ВС и ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса по п.3-ти от изложението. Въпросът е поставен общо и бланкетно и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Поставеният въпрос не е относим към конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд и поради това не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С ППВС № 4/23.12.1968 г. – т.II е прието, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
В т.11 от т.решение № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи.
С решение № 70/27.04.2012 г. по гр.дело № 748/2011 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета посочената практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. – т.II и т.11 от т.решение № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил по същият начин. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца И. И. съдът е преценил всички установени по делото обстоятелства, подробно посочени в мотивите, които са относими към установените неимуществени вреди. Формирани са и изводи за наличие на причинна връзка между претърпените неимуществени вреди и незаконното обвинение. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 59/15.03.20012 г. по гр.дело № 434/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че според задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Прието е, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В същият смисъл е разрешението на правния въпрос в решение № 3/13.02.2012 г. по гр.дело № 637/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 158/04.06.2012 г. по гр.дело № 708/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 532/24.06.2010 г. по гр.дело № 1650/2009 г. на ВКС, III г.о., решение№ 191/20.05.2015 г., постановено по гр.дело № 6686/2014 г. на ВКС , IV г.о., всички постановени по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца съдът е извършил преценка на всички установени по делото конкретни обстоятелства за характера и степента на увреждането, продължителност и степен на интензитет на същото, последици от увреждането, възрастта на ищеца, обществено и социално положение. За всички тези обстоятелства съдът е изложил подробни мотиви. Следователно не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
Според практиката на ВКС – т.11 от т.решение № 3/22.04.2004 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. С въззивното решение са формирани решаващи правни изводи за наличие на причинна връзка между незаконното обвинение срещу ищеца и претърпените от същия неимуществени вреди. Следователно не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че се не установяват основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 183/27.10.2015 г. по гр. дело № 392/2015 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 8224/18.11.2015 г., подадена от ищеца И. Д. И., [населено място], ул.”В. Т., № 12, съдебен адрес [населено място], [улица],ет.6,офис 606, чрез адв. С. С. и по касационна жалба вх. № 8349/23.11.2015 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез М. Б. – прокурор в Апелативна прокуратура [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕ`НОВЕ: