О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
Гр.София, 22.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д.№ 1512/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Р. ВЕСТ О. със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез пълномощника му – адв. И. Ц. от САК, против решение № 137/20.01.2015 г., постановено по гр.д. № 1649/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд. С него, след отмяна на постановеното решение по гр.д.№ 5786/2011 г. на Софийския градски съд, ГО, 17 състав, касаторът е осъден да заплати на М. С. П. от [населено място] неустойка за забавено договорно изпълнение в периода 09.05.2008 г. – 03.05.2011 г. в размер на 33 343 лв., на основание чл.92 ал.1 ЗЗД.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконо-съобразност и необоснованост на постановеното решение. Претендира се неговата отмяна като неправилно и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките за допускане на обжалваното решение до касация по чл.280 ал.1, т.1 и т.2 ГПК по конкретно формулираните от касатора въпроси.
Ответникът по касационната жалба М. С. П. чрез пълномощника си адв. К. Ш. от САК в срока и по реда на чл.287 ГПК изразява становище, че обжалваното решение е правилно, както и че липсват основания за допускането му до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като констатира допустимостта на касационната жалба, подадена от легитимирана страна, против подлежащ на касационно обжалване акт и в срока по чл.283 ГПК, приема следното:
За да достигне до извод за основателност на предявената искова претенция с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД, съставът на въззивния съд е констатирал, че страните са били обвързани от предварителен договор за продажба и строителство на недвижими имоти, сключен на 25.05.2006 г. Ответното дружество и настоящ касатор е имало задължение да завърши сградата във вид, описан в т.VІІ от договора и да получи акт образец 15 за нея в срок до 08.03.2008 г., както и да я въведе в експлоатация с разрешение за ползване не по-късно от 2 месеца от издаването на акт обр.15, или до 08.05.2008 г. /чл.6 ал.1./. В чл.6 ал.2 от договора е предвидено, че така определените срокове за завършване и въвеждане на сградата в експлоатация могат да бъдат продължени с допълнително писмено споразумение между страните при настъпили форсмажорни обстоятелства и при действия на властите, които не позволяват изпълнението на работите. Според чл.6 ал.3, при забавено във времето изпълнение, дължащо се на обстоятелствата по чл.6 ал.2, не се дължи неустойка и се удължават сроковете за предаването на недвижимите имоти, но това следва да се оформи с писмено споразумение между страните. В чл.12 ал.1 от предварителния договор е предвидена неустойка за забавено изпълнение на задължението по чл.6 ал.1, като в случай на просрочие с повече от 1 месец на срока за предаване на недвижимите вещи с разрешение за ползване, се дължи неустойка в размер на 1/360 от законната годишна лихва за всеки просрочен ден върху изплатените до този момент суми до предаването на вещите за ползване. Въззивният съд е приел, че ищецът своевременно е изпълнил задължението си по чл.5 да заплати сумите 48 000 евро и 6 000 лв., а последната вноска от 5 500 евро е изискуема след получаването на разрешението за ползване на сградата. В чл.VІІ от договора е установено задължение на продавача – изпълнител за изграждане за негова сметка и осигуряване разрешение за ползване на всички външни връзки и комуникации, вкл. и електроснабдяване /чрез изграждане на трафопост/. На 25.05.2006 г., когато е сключен и предварителният договор, касаторът е прехвърлил правото на строеж върху описаните в него имоти – апартамент № 17, ателие № 16 и гараж № 9. Годността за приемане на строежа с акт обр. 15 е установена на 15.08.2008 г., като към момента /съобразно заключение на техническа експертиза с вещо лице инж. С./ все още липсва разрешение за ползване. Следователно, ответното дружество е допуснало закъснение при снабдяването с акт обр.15 от няколко месеца и пълно неизпълнение на престацията за окончателното въвеждане в експлоатация на сградата, в която се намират придобитите от ищеца обекти. Съдът е приел, че липсва надлежно проведено доказване, че промяната в градоустройството /изразяваща се в отмяна на заповед № РД-09-50-165Б/31.03.2000 г. и връщане на действието на ПУП, утвърден със заповед № РД-09-5-69/06.03.1996 г./ е препятствала своевременното издаване на виза за строеж на трафопост и учредяване на право на строеж за същия. По начало данни за отмяната се черпят само от заключението на в.л. инж. С., в което е посочено, че с решение на ВАС по адм.д.№ 1726/2004 г. заповедта от 2000 г. е изцяло отменена. При липсата на спор относно това обстоятелство следва да се приеме, че същото не е случайно по своя произход, чието настъпване ответното дружество не е можело и не е било длъжно да предвиди, т.к. производството пред ВАС е образувано преди сключване на предварителния договор. Липсва и установена причинно-следствена връзка между отмяната на заповед № РД-09-50-165Б/31.03.2000 г. и невъзможността на дружеството да спази двустранно установените срокове за получаване на акт образец 15 и въвеждане на сградата в експлоатация. Освен това, за продължаването на сроковете именно с оглед подобни „действия на властите” страните са се съгласили да подписват нарочни допълнителни споразумения по чл.6 ал.2 от договора, каквито в случая не са съставени. Допълнително съдът се е мотивирал и с липсата на доказателства за отправяне от страна на ответника на искане за виза за проучване и проектиране с цел строителството на трафопост, извършено след постановяване на решението на ВАС. При тези обстоятелства, съдът е формирал извод, че не е установена невъзможност за изпълнение, която да освободи дружеството от отговорност за допуснатото неспазване на договорни задължения, напротив, налице са всички елементи от фактическия състав на чл.92 ал.1 ЗЗД – изправност на ищеца като страна по договора, неизправност на ответника и виновно допусната забава от страна на последния.
При така изложените мотиви от състава на Софийския апелативен съд, касаторът формулира следните правни въпроси, според него – значими за изхода на спора: 1. Дължи ли се неустойка, когато не е налице виновно неизпълнение на длъжника /разрешен в противоречие с Р № 682/2012 г. на ВКС, І ТО, Р № 132/17.05.22007 г. по т.д.№ 902/2006 г. на ВКС, ІІ ТО/; 2. Относно тълкуването на чл.6.2 и чл.6.3 от договора между страните за продажба и строителство на недвижим имот от 25.05.2006 г., в съответствие с установените в чл.20 ЗЗД критерии /разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС – решения по т.д.№ 523/2008 г. на ІІ ТО, т.д.№ 761/2008 г. на І ТО, гр.д.№ 856/2009 г. на ІV го, т.д.№ 235/2009 г. на ТК, т.д.№ 696/2011 г. на ІІ ТО/; 3. Дали длъжниковото неизпълнение трябва да е последица единствено на негово виновно поведение /решен в противоречие с решение № 994/13.03.2006 г. по т.д.№ 199/2005 г. на ІІ ТО и решение № 682/2012 г. на І ТО на ВКС.
С оглед горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, по следните съображения:
Въз основа на цялостна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е формирал извод, че е налице виновно допусната от касатора забава в изпълнението на поетите от него по предварителния договор задължения, поради което въпросът, дали когато не е налице виновно неизпълнение на длъжника се дължи неустойка, не се явява обуславящ за правната воля на съда. Вторият въпрос не е правен, а фактически, доколкото с него се иска отговор дали съдът е тълкувал конкретни клаузи от сключения договор в съответствие с правилата на чл.20 ЗЗД, което представлява извършване на проверка относно основанията по чл.281 т.3 ГПК, а такава не се дължи в етапа на селектиране на касационните жалби. Въпросът дали длъжниковото неизпълнение трябва да е последица единствено на неговото виновно поведение е неясен и неточно формулиран. Ако се счете, че е зададен във връзка с отговорността по чл.92 ЗЗД, когато изпълнението е станало невъзможно по причина извън поведението на длъжника, в какъвто смисъл е допълнителната му мотивировка, то тогава важи изцяло казаното по-горе по отношение на първия въпрос от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК.
Тъй като поставените въпроси не отговарят на изискванията на чл.280 ал.1 ГПК – едновременно да са правни; да имат значение за изхода по конкретното дело, т.е. да са част от предмета на спора и с обуславящ характер за правните изводи на съда и постановения краен резултат; както и да са ясно и точно формулирани, по тях следва да бъде отказан достъп до касация, без да се изследва съответствието им с допълнително въведените критерии по т.1 и т.2 от чл.280 ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 137 от 20.01.2015 г., постановено по гр.д. № 1649/14 г. по описа на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: