2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
гр. София, 06 юни 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 924 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата П. М. Ц., касационна жалба на ответника Великотърновския окръжен съд (ВтОС) и насрещна касационна жалба на ответника Великотърновския апелативен съд (ВтАС) срещу решение № 409/19.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 422/2018 г. на Русенския окръжен съд (РОС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 675/26.04.2018 г. по гр. дело № 4767/2017 г. на Русенския районен съд, като краен резултат, двамата ответници са осъдени да заплатят солидарно на ищцата, на основание чл. 2б от ЗОДОВ, сумата 800 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.03.2017 г. до окончателното ? изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие нарушаване правото ? на разглеждане и решаване на гр. дело № 636/2009 г. на ВтОС в разумен срок, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв.; в тежест на ищцата са възложени разноски по делото.
Ищцата обжалва въззивното решение в отхвърлителната част и относно разноските, а двамата ответници – в осъдителната част.
Двете касационни жалби и насрещната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата на ищцата се твърди недопустимост и неправилност на обжалваната от нея отхвърлителна част на въззивното решение, но се излагат съображения и доводи само за неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В отговора на ВтОС се поддържат становище и доводи за неоснователност на касационната жалба на ищцата. Ответният ВтАС не е подал отговор на жалбата на ищцата. В жалбите на двамата ответници се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната от тях осъдителна част на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В отговора на ищцата на касационната жалба на ВтОС се излага становище за неоснователност на тази жалба, но и доводи, че касационното обжалване следва да се допусне, макар и по правни въпроси, различни от формулираните от този ответник. Ищцата не е подала отговор на насрещната касационна жалба на ВтАС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищцата П. Ц., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени няколко, взаимно припокриващи се помежду си по смисъл и съдържание, формулировки на правни въпроси, които, уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), се свеждат до следните два правни въпроса: 1) относно определянето на размер на обезщетението за действително причинените на ищеца неимуществени вреди, който да отговаря на законоустановения критерий за справедливост, установен с правната норма на чл. 52 от ЗЗД; и 2) в кои случаи пострадалият ищец с поведението си е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат и по какъв начин се определя конкретната степен на съпричиняването на вредите. Жалбоподателката-ищца навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, и конкретно: т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г., решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 407/26.05.2010 г. по гр. дело № 1273/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 734/14.01.2011 г. по гр. дело № 1166/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 99/08.10.2013 г. по търг. дело № 44/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 198/03.02.2017 г. по търг. дело № 3252/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Излагат се и съображения, че вторият правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за уеднаквяване на съдебната практика, с което се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ищцата сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че в обжалваната от нея отхвърлителна част въззивното решение било очевидно неправилно; в тази връзка преповтаря част от оплакванията си в касационната жалба за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите-ответници ВтОС и ВтАС, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правният въпрос (също уточнен съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл. 2б от ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощеното от него лице по чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ, при преценката си относно наличието на фактическия състав, обуславящ отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, респ. – относно определянето на размера на дължимото обезщетение, и следва ли да определи последното в размер, не по-нисък от предложения по реда на гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. Ответниците излагат съображения, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с което навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Жалбоподателите-ответници също сочат и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържат, че обжалваната от тях осъдителна част от въззивното решение била очевидно неправилна, преповтаряйки част от оплакванията си, изложени в касационните им жалби.
Въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че за уважаване на иска по чл. 2б от ЗОДОВ е необходимо да е установено, че съответното производство е разгледано в срок, който надвишава разумния такъв за разглеждане на делото, както и да бъде доказано, че на ищцата са причинени вреди, които са закономерна последица от продължителното разглеждане на делото. В тази връзка РОС е намерил за неоснователни възраженията на ответниците ВтОС и ВтАС, че в случая не е налице забавяне на процеса по разглеждане и решаване на делото, но от друга страна е приел, че производството по частна жалба с вх. № 719/12.02.2013 г. против разпореждане от 07.03.2012 г. за издаване на изпълнителен лист по възз. гр. д. № 647/2010 г. на ответния ВтАС, е приключило в разумен срок и че не е налице забавяне при разглеждане и решаване на делото. На следващо място въззивният съд е приел, че правилно първата инстанция е констатирала забава при администрирането на частна жалба с вх. № 1536/12.02.2013 г. против разпореждане от 13.03.2012 г. на ответния ВтОС по гр. д. № 636/2009 г. – четири години след депозирането ? състав на ответния ВтАС на 14.02.2017 г. е отменил разпореждането за издаване на изпълнителния лист. Окръжният съд е приел и че безспорно ищцата е търпяла вреди от продължилия четири години процес, като е намерил и че това се установява от събраните по делото свидетелски показания, съгласно които ищцата е изпитвала притеснения по повод образуваното против нея изпълнително дело, тревожила се е за неговия изход, изпитвала е притеснения и относно бъдещото си финансово състояние. С оглед това, въззивният съд е приел, че е налице негативно въздействие върху психиката на ищцата, което се е проявявало в продължителен период от време, свързано с неизвестността от изхода на делото. От друга страна, РОС е намерил, че районният съд не съобразил процесуалното поведение на ищцата през този период, и по-конкретно – действията ?, свързани с подаване на множество молби и жалби с неясно съдържание чрез различни органи, както и инициирането на процедури, които не навеждали на извод, че цели защита на правата ?. В тази връзка въззивният състав е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата ищца, като е намерил за основателни възраженията във въззивната жалба на ВтАС, че същата не е предприела процедура по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските в производството пред първоинстанционния ВтОС, като такова искане не се е съдържало и във въззивната ? жалба. Прието е и че именно това производство по чл. 248 от ГПК е най-бързият, логичен и законово регламентиран път за решаване на въпроса, дължима ли е била държавната такса, и с решаването му не би се стигнало до издаване на изпълнителен лист за 3 000 лв. плюс 5 лв. такса за неговото издаване. Прието е и че това поведение на ищцата, изразяващо се в бездействие, има значение за обема и интензитета на твърдяните от нея вреди, и следва да бъде съобразено при определяне на справедливото обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, като в тази връзка са изложени съображения, че вместо да упражни добросъвестно и в срок предвидените в закона процесуални права, тя подала до различни органи многобройни и неясни молби, с което цели защита на свои накърнени права. На следващо място е посочено, че ищцата се е възползвала от правото си по реда на чл. 255 от ГПК, като е поискала определяне на срок при бавност, но същевременно е подала и молба до министъра на правосъдието чрез ИВСС, за констатиране на нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, за да получи обезщетение, което е наложило изпращане на делото в ИВСС, довело до допълнително забавяне на разглеждането и решаването му. При определяне размера на процесното обезщетение, въззивният съд се е позовал на решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, според което в производството по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ не може да бъде определяно обезщетение в размер, по-нисък от предложения по реда на гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ от министъра на правосъдието – ако страната не е съгласна с размера на обезщетението, предложен по споразумението, то положението ? не може да бъде влошавано в съдебното производство. По тези съображения въззивният съд е намерил, че исковата претенция по делото трябва да бъде уважена за сумата 800 лв.
Съгласно трайно установената практика на ВС и ВКС, намерила израз в посочените от ищцата, т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 407/26.05.2010 г. по гр. дело № 1273/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и множеството цитирани в последните три, други решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.
Настоящият съдебен състав намира, предвид установеното по-горе от мотивите към обжалваното въззивно решение, че като е определил процесното обезщетение за неимуществени вреди в размер 800 лв., вземайки предвид единствено процесуалното поведение на ищцата в рамките на процесното гражданско производство и предложения ? размер на обезщетението по реда на гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ, въззивният съд е разрешил в противоречие с така цитираната, трайно установена (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, както първия правен въпрос в изложението на ищцата, който е по-общо формулиран (относно определянето на размер на обезщетението за действително причинените на ищеца неимуществени вреди, който да отговаря на законоустановения критерий за справедливост, установен с правната норма на чл. 52 от ЗЗД), така и втората част от правния въпрос в изложенията на двамата ответници, който е по-специфичен (обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл. 2б от ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощеното от него лице по чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ, при преценката си относно определянето на размера на дължимото обезщетение, и следва ли да определи последното в размер, не по-нисък от предложения по реда на гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ). При това положение, касационното обжалване следва да бъде допуснато по тези два правни въпроса, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Също съгласно трайно установената практика на ВС и ВКС, намерила израз в т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г., т. 3 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 99/08.10.2013 г. по търг. дело № 44/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 198/03.02.2017 г. по търг. дело № 3252/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и множеството цитирани в последните две, други решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице е съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на делинквента, доколкото намаляване обезщетението за вреди от деликт не може да е по предположения. Затова и решаващият съд, при въведено възражение за съпричиняване, винаги следва да прецени дали конкретните установени при условията на пълно и главно доказване, действия на пострадалия са допринесли за така настъпилата вреда – създали са условия или са я улеснили и въз основа на тях да определи (в съотношение, изразено в проценти или дроб) обективния принос на последния.
Видно от изложеното по-горе, въззивният съд от една страна е приел, че процесуалното поведение на ищцата в рамките на процесното гражданско производство е съпричинило процесния вредоносен резултат, без да изложи съображения и извърши преценка относно наличието на причинна връзка, и без да определи обективния принос на това нейно поведение за настъпването на неимуществените вреди – изразен в процентно или дробно съотношение, с което да намали размера на обезщетението. От друга страна (както вече беше отбелязано) съдът е посочил, че взема предвид това нейно процесуално поведение при определянето на самия размер на обезщетението по справедливост. По този начин окръжният съд е разрешил и втория правен въпрос в изложението на ищцата (в кои случаи пострадалият ищец с поведението си е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат и по какъв начин се определя конкретната степен на съпричиняването на вредите) в противоречие с цитираната, трайно установена (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по този правен въпрос.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато изцяло – както по жалбата на ищцата, така и по жалбите на ответните ВтОС и ВтАС.
Жалбоподателката-ищца е освободена от заплащането на държавни такси и разноски по делото на основание и по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК с определение от 20.09.2017 г. на първоинстанционния съд. Двамата касатори-ответници ВтОС и ВтАС не дължат заплащане на държавни такси по делото съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 409/19.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 422/2018 г. на Русенския окръжен съд.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: