О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
[населено място], 14.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 1927 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. А. Ш., А. О. Л., чрез своя баща и законен представител О. В. Л. и В. А. Б., чрез своя баща и законен представител А. Е. Б., всички представлявани от адв.Ив.Д. против решение № 103/21.04.2016г. по в.т.д. № 66/2016г. по описа на АС-Варна в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на частните касатори срещу определение № 4363/23.12.2015г. по т.д. № 623/2015г. на ОС-Варна за отхвърляне на молбата им за изменение на решението в частта за разноските, на осн.чл.248, ал.1 ГПК.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частните касатори считат, че не дължат сумата от 5030 лв. на ответника по евентуалния иск В. В., тъй като той не е доказал извършването на разноски за адвокатски хонорар. Представеният в съдебно заседание договор за правна помощ между посоченото лице и пълномощника му е бил оспорен от ищците по отношение на неговата автентичност, но първоинстанционният съд не е открил производство по оспорване на същия документ и не са събрани доказателства за автентичността му. В нарушение на чл.266 ГПК въззивният съд е приел подписана от В. В. декларация, представена с отговора му на частната жалба срещу определение № 4363/23.12.2015г. по т.д. № 623/2015г. на ОС-Варна. Отделно от това декларацията не съдържа изявление, че сумата от 5030 лв. е била заплатена на процесуалния представител. Иска се отмяна на въззивното решение в атакуваната част.
Постъпил е писмен отговор от ответника по частната жалба В. К. В., с който се оспорва основателността на касационната частна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа частната касационна жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Частната касационна жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.275 ГПК.
В обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесуалният представител на ищците е оспорил представения договор за правна помощ между ответника В. В. и адв.А. Д., с който е уговорено възнаграждение за процесуално представителство по делото пред В. в размер на 5030 лв., досежно неговата автентичност и съдържание. ВнАС е съобразил, че с отговора на частната жалба по въззивното производство В. В. е представил декларация с нотариална заверка на подписа, с която изрично потвърждава сключването на оспорения договор за правна помощ. Въззивната инстанция е намерила, че тази декларация има характер на потвърждаване на сключения договор, вкл. по отношение на договорения размер на адвокатското възнаграждение и осъществяване на заплащането му в брой. Поради което апелативният съд е заключил, че се доказва извършването на претендираните от ответника по евентуалния иск разноски и е потвърдил определението на В., с което не се уважава молбата на частните касатори за изменение по чл.248 ГПК на решение № 830/09.11.2015г. по т.д. № 632/2015г. на В. в частта , с която са осъдени да заплатят на В. В. сумата от 5030лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че атакуваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване при допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивната инстанция да събира доказателства, които не установяват различни материалноправни отношения и трябва ли те да бъдат преценявани съгласно ограниченията на чл.266 ГПК ?; 2/ Могат ли да бъдат ценени като доказателствено средство писмените обяснения на страна по делото, ако не се е явила лично пред съда и представляват ли доказателствено средство, обяснения на страна, в които липсва признание на факт /осъществил се е неизгоден за нея факт или не се е осъществил изгоден за нея факт/ ?; 3/ Своевременно оспореният частен свидетелстващ документ, за който не са предприети действия по доказване на автентичността и истинността, може ли да служи сам по себе си като доказателство за авторството и съдържанието му?; 4/ За да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по делото, трябва ли да има доказателства, че то е платено и до кой момент могат да се представят доказателства за това? Частните касатори считат, че първи въпрос е решен в противоречие със задължителна практика, обективирана в Решение № 153/01.08.2011г. по гр.д. № 39/2011г. на ВКС, II г.о., втори въпрос – в противоречие с Решение № 159/10.08.2015г. по гр.д. № 4124/2014г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 876/26.11.2009г. на ВКС, II г.о., трети въпрос – в противоречие с ТР № 5/14.11.2012г. по т.д. № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС, а четвърти въпрос – в противоречие с т.1 и т.11 от ТР № 6/ 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното:
На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът е този, който е длъжен да посочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото, т.е. който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тези определени от касатора рамки ВКС е длъжен да селектира частната касационна жалба.
Съдът намира, че втори и трети въпрос не изпълняват изискването да представляват общо основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Представената декларация за потвърждаване на изявление за изгоден за страната факт е разгледана в този й аспект от апелативния съд, а не на обективирано признание относно неизгоден факт. Също така въззивната инстанция не е обусловила извод за наличие на доказателства за сторените в производството разноски само въз основа на оспорения от ищците частен документ – договор за правна помощ.
Първи въпрос се включва в по-общия четвърти въпрос. В първата си част /следва ли да има доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение, за да бъде то присъдено/ последният е решен от ВнАС в съответствие с цитираната и от частните касатори задължителна практика на ВКС – т.1 от ТР № 6/2012г., че за да се присъдят разноски следва да са ангажирани доказателства за тяхното извършване. Въпрос на проверка по съществото на спора и обсъждане на конкретни доказателства е дали от така представените може да се направи извод за осъществяване на претендираните разноски. ВКС намира, че произнасянето на ВнАС и по втората част на въпроса, а именно: „ До кой момент в процеса страната може да ангажира доказателства за извършване на разноски за адвокатско възнаграждение, чието присъждане претендира?“ не противоречи както на визираните от частните касатори: Решение № 153/01.08.2011г. по гр.д. № 39/2011г. на ВКС, II г.о., и т.11 от ТР 6/2012г. на ОСГТК на ВКС , така и служебно известните на настоящия състав постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, представляващи задължителна практика по въпроса за приложението на чл.266, ал.3 ГПК : Решение № 97/10.07.2015г. по т.д. № 1534/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 113 /04. 06. 2013 год., по гр. д. № 759/2012 год. на ВКС, ІV г.о., Решение № 1/30.01.2015г. по т.д. № 52/2014г. на ВКС, II т.о. Решение № 149/08.06.2011г. по гр.д. № 1884/2009г. на ВКС, IV г.о. и др..
Съобразно указанията в т.11 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е прието, че събирането на доказателствата в исковия процес приключва с постановяване на определението, с което съдът обявява края на съдебното дирене и дава ход по същество на спора. Следователно във фазата на устните състезания заявяването на нови искания, твърдения и събирането на доказателства вече е приключило. Пренията дават процесуалната възможност на страните да анализират доказателствата и да изложат своите фактически и правни заключения във връзка със спорното право. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция.
В цитираните по-горе решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК, във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал.3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 ГПК.
В настоящия случай както в частната жалба пред ВнАС, така и в отговора на същата насрещните страни се позовават на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение – неоткриване на производство по чл.193 ГПК по оспорване на истинността на частен документ – договор за правна помощ относно авторството за упълномощител. Ответникът по частната жалба е представил с отговора на същата несъбраното пред В. писмено доказателство – изявление за потвърждаване на договора. Във въззивното производство ВнАС е приел това доказателство и в мотивите на обжалваното решение го е обсъдил, следователно е възприел становище, че делото е останало непопълнено с относими към спора доказателства, поради процесуално нарушение от страна на съда. Ето защо извършените от въззивната инстанция процесуални действия са в съответствие с изложеното по-горе разрешение, обективирано в задължителната съдебна практика. Не е налице осъществяване на допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първи и четвърти въпрос.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 103/21.04.2016г. по в.т.д. № 66/2016г. по описа на АС-Варна в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Р. А. Ш., А. О. Л., чрез своя баща и законен представител О. В. Л. и В. А. Б., чрез своя баща и законен представител А. Е. Б., срещу определение № 4363/23.12.2015г. по т.д. № 623/2015г. на ОС-Варна за отхвърляне на молбата им за изменение на решението на В. в частта за разноските, на осн.чл.248, ал.1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: