О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 495
гр. София, 04.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №148 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Веждиева Я. и А. Веждиев Я., срещу решение №2298/14.09.2018г. по в.гр.д. №5165/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав. С него е потвърдено решение от 10.07.2017г. по гр.д.№15321/2015г. на Софийски градски съд, І ГО, 8 състав, с което са отхвърлени предявените от С. Веждиева Я. и А. Веждиев Я., срещу „ЗК Л. инс” АД, [населено място], искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществените вреди породени от смъртта на С. И. М. при ПТП на 14.09.2012г., в размер на 100 000 лева за всеки от ищците.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Изтъкват, че съдът неправилно е отрекъл правото им да претендират допълнително обезщетение от застрахователя на отговорността на водача на лекия автомобил „Рено К.“, Е. Ф., без да изясни действителната воля на страните по представените по делото споразумения със застрахователя на другия причинител на процесното ПТП – водача на товарен автомобил „Шкода“ Д. В.. Молят да се отмени въззивното решение и да бъдат уважени предявените искове в пълен размер. Претендират и присъждане на разноски.
Касационните жалбоподатели обосновават допустимостта на касационното обжалване, като поставят като значими за изхода на делото следните въпроси: 1/ При формиране на изводите си относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, какви критерии следва да приложи съдът, за да отговаря същото на въведеното с чл.52 от ЗЗД изискване за справедливост?; 2/ Възрастта на претендиращия обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на близък, представлява ли самостоятелен критерий за определяне съдържанието на съществувалите между тях отношения?; 3/ Обстоятелството дали претендиращият обезщетение за неимуществени вреди и неговият починал близък са живели в отделно домакинство преди инцидента обосновава ли само по себе си по – висока или по – ниска степен на близост между ищеца и починалия?; 4/ При независимо причиняване на вредата от двамата делинквенти, всеки от тях застрахован със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при различен застраховател, сключеното споразумение на пострадалите за обезщетяване на вредите от деликта със застрахователя на единия делинквент, погасява ли правото им да търсят обезщетение за понесените вреди от застрахователя на втория делинквент?
Поддържа се наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по посочените въпроси. Касаторите се позовават на отклонение на въззивното решение от установените в ППВС №4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №107/01.09.2017г. по т.д.№441/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №147/22.01.2014г. по т.д.№333/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №215/03.02.2017г. по т.д.№2908/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №178/12.11.2013г. по т.д.№458/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №172/11.01.2017г. по т.д.№2140/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът „ЗК Л. инс” АД, [населено място], оспорва жалбата, като твърди, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното въззивно решението е правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установена пряката причинно – следствена връзка между смъртта на пострадалата С. И. М. и противоправното поведение на двамата водачи на МПС: водача на лек автомобил „Рено К.“ – Е. Ф., застрахован при ответното дружество и водача на товарен автомобил „Шкода“- Д. В.. Приел, че ищците като деца на пострадалата са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение на неимуществените вреди, причинени им от смъртта на тяхната родственица. Установил е, че ищците са обезщетени за търпените от тях неимуществени вреди от застрахователя на отговорността на водача на товарния автомобил със сумите от по 80 000 лв. всеки, като обезщетяването е извършено въз основа на споразумения по см. на чл.365 и сл. от ЗЗД, сключени между всеки от ищците и застрахователното дружество, с които е постигнато съгласие и относно размера на обезщетението. Поради това е счел, че ищците не могат да претендират и допълнително обезщетение от застрахователя на отговорността на водача на лекия автомобил. Също така е изтъкнал и изплатеното им обезщетение в размер на 80 000 лева е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД и изцяло възмездява претърпените от ищците вреди. При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими близките и хармонични отношения на ищците с тяхната майка, социално – икономическите условия в страната към момента на произшествието, като е отчел и обстоятелството, че ищците са пълнолетни и не са живели преимуществено в едно домакинство с починалата.
С оглед изложените в решението мотиви, формулираните в изложението въпроси относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В случай на причинена смърт като критерии са възприети възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите за размера на обезщетението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие със задължителната практика на ВКС или да бъде противоречиво решаван от съдилищата. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по всеки конкретен спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване.
В случая при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил възрастта на увредената, поддържаните топли и близки отношения между нея и нейните деца, страданията на ищците от внезапната загуба. Същевременно съдът е взел предвид, че тъй като ищците са пълнолетни, те не са споделяли общ бит и домакинство със своята майка. Решаващият съд не е възприел възрастта на ищците, нито това дали те са живели в общо домакинство със своята майка като самостоятелен критерий за определяне на размера на дължимото обезщетение, а е отчел тези обстоятелства при установяване на действително съществуващите отношения между ищците и починалата С. М.. Изследвайки съдържанието на връзката между ищците и пострадалата, съдът е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираната от тях решение №215/03.02.2017г. по т.д.№2908/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №178/12.11.2013г. по т.д.№458/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. и други. Отчитайки обстоятелството, че ищците са пълнолетни, с укрепнала психика и са живели в отделни домакинства, съдът е отчел и съществуващите изключително близки и хармонични отношения между тях и починалата им майка. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. Дори и да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК.
Четвъртият въпрос, поставен в изложението, е свързан с предмета на спора и по него действително съдът се е произнесъл в отклонение от цитираната от касаторите практика на ВКС / решение №107/01.09.2017г. по т.д.№441/2016г. на ВКС, ТК, І т.о./, съгласно която ако съпричиняването на увреждането е от няколко делинквенти и в сключеното извънсъдебно споразумение между пострадалите лица и застрахователя на единия делинквент, недвусмислено и изрично е изразена воля, че договореното обезщетение е за причинените им неимуществени вреди от конкретен делинквент, то е налице частично предявена претенция за обезщетяване на неимуществените вреди. В случая обаче въззивният съд е изразил и становище, че определеният и изплатен от застрахователя на водача на товарния автомобил размер на застрахователното обезщетение от 80 000 лева за всеки от ищците е достатъчен изцяло да овъзмезди в справедлива степен претърпените от тях болки и страдания. Следователно изводът на въззивния съд, че при наличие на сключено от ищците споразумение със застрахователя на единия от причинилите ПТП водачи, те нямат право да претендират обезщетение от другия водач, респективно неговия застраховател, не е единствено обуславящ за изхода на спора. Поради това и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по повод на този правен въпрос не би могло да се допусне, тъй като разглеждането му от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответното дружество не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на №2298/14.09.2018г. по в.гр.д. №5165/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.