7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
София, 18.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Върбанова
ЧЛЕНОВЕ: Петя Хорозова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2944/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационните жалби на „Узунов и синове” ЕООД – в несъстоятелност – [населено място], и на П. И. У. срещу решение №114 от 22.06.2017г., постановено по в.т.д.№49/2017г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение №310/20.07.2016г. по т.д.№125/2015г. на Великотърновски окръжен съд в обжалваните му части.
С касационната жалба на ищеца „Узунов и синове” ЕООД (н.), подадена от синдика на дружеството Т. П. Н., се обжалва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен изцяло предявения на основание чл.145 ТЗ главен иск, както и в частта му, с която е отхвърлен предявения при условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за разликата над 171 834.30лв. до пълния предявен размер от 203 430.92лв. Поддържа се, че в обжалваните му части решението е постановено в противоречие на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Оспорва се извода на въззивния съд за липса на реализиран от ответника фактически състав по чл.145 ТЗ като се излагат съображения, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства следва извода, че П. У. в качеството му на управител виновно и противоправно не е изпълнил своите задължения, от което са последвали вреди за ищцовото дружеството. Сочи се, че дори да се възприеме становището на двете съдебни инстанции, че процесната сума е изтеглена от управителя в лично качество, отново са налице предпоставките за ангажиране на неговата отговорност по чл.145 ТЗ. Същевременно се твърди, че апелативният съд не е извършил цялостна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства относно всички релевантни факти, че не е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора, както и че неправилно е приложил правилата за разпределяне на доказателствената тежест. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части, уважаване изцяло на главния иск по чл.145 ТЗ, респ. при условията на евентуалност – уважаване на евентуалния иск по чл.55, ал.1 предл.1 ЗЗД в пълния му размер, както и присъждане на всички следващи се разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът-ищец поставя следните два правни въпроси, за които твърди че обуславят наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 т.3 и т.1 ГПК за допускане на касация:
1. „Налице ли е вреда по смисъла на чл.145 ТЗ, в случай, че управителят на търговското дружество в лично качество е получил в брой парични средства от касата на представляваното и управлявано от него дружество, които е изразходвал за лични нужди и не е възстановил в касата, в частност – когато липсва писмен договор или друго валидно правно основание за получаване на средства от лицето на длъжност „управител”?”. В изложението се излагат доводи, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При условията на евентуалност се поддържа, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №41/29.04.2009г. по т.д.№669/2008г., ВКС, І т.о.
2. „Въззивният съд длъжен ли е при постановяване на решението си да извърши цялостна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания и длъжен ли е да формира и изложи самостоятелни мотиви по същество на спора, включително когато с въззивното решение се потвърждава първоинстанционното, или нормата на чл.272 ГПК го освобождава от това задължение?”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №971/09.01.2014г. по т.д.№971/2012г., ВКС, ІІ т.о., решение №990/24.03.2010г. по гр.д.47/2009г., ВКС, І г.о., решение №114/15.05.2010г. по гр.д.№4232/2008г., ВКС, ІV г.о., решение №157/08.11.2011г. по т.д.№823/2010г., ВКС, ІІ т.о., решение №194/18.06.2013г. по гр.д.1100/2012г., ВКС, ІV г.о., решение №271/15.10.2013г. по гр.д.№1403/2012г., ВКС, ІV г.о. и решение №134/30.12.2013г. по т.д.№34/2013г., ВКС, ІІ т.о.
С касационната жалба на ответника П. И. У. се обжалва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения на основание чл.145 ТЗ главен иск като се поддържа, че искът е недопустим поради липса на решение на общото събрание на дружеството по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ. Решението е обжалвано и в частта му, с която е уважен евентуалния иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата 171 834.30лв., ведно със законната лихва, считано от 19.10.2015г., като в касационната жалба се поддържа, че не е налице неоснователно обогатяване на ответника, тъй като процесната сума е изразходена за закупуване от дружеството на недвижим имот „бензиностанция и газостанция”. Отделно се акцентира върху представените по делото пет броя протоколи, в които са обективирани решенията на дружеството за освобождаване на управителя П. У. от отговорност за вреди за периода от 2008г. до 2012г. включително. Претендира се обезсилване на решението, с което е отхвърлен главния иск по чл.145 ТЗ и прекратяване на производството в тази му част, както и отхвърляне изцяло на евентуалния иск иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът-ответник е поставил следния въпрос с твърдение, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №115/27.11.2012г. по т.д.№61/2011г., ВКС, ІІ т.о. и решение №129/02.09.2016г. по т.д.№1002/2015г., ВКС, І т.о., а именно: „Доколко наличието на решение на ОС на търговското дружество за предявяване на иска по чл.145 ТЗ се явява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска?”. Без да е формулиран конкретен въпрос касаторът поддържа, че решението по евентуалния иск е от голямо значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като в изложението се повтарят доводите за неправилност на решението в тази му част, посочени в касационната жалба.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба на П. У. от „Узунов и синове” ЕООД (н.), в който се поддържа, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че главният иск по чл.145 ТЗ е допустим, както и че по отношение на евентуалния иск липсва надлежно формулиран въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно се оспорва основателността на въззивната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Великотърновски апелативен съд е потвърдил решение №310/20.07.2016г. по т.д.№125/2015г. на Великотърновски окръжен съд в обжалваните му от страните части: 1.) в частта му, с която е отхвърлен предявения от ищеца „Узунов и синове” ЕООД (н.) чрез синдика Т. Н. против ответника П. И. У. главен иск по чл.145 от ТЗ за сумата 203 430.42лв, представляваща обезщетение за причинени вреди при осъществяване на управителни функции по отношение на дружеството; 2.) в частта му, с която е осъден ответника да заплати на ищеца сумата 171 834.30лв., представляваща получена без основание сума през месец март 2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 19.10.2015г. до окончателното изплащане и 3.) в частта му, с която е отхвърлен предявения евентуален иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за разликата до претендираната сума от 203 430.42лв.
Въззивният състав е приел за установено, че с решение №126/27.01.2015г., постановено по т.д. №324/2013г. по описа на СГС, съдът по несъстоятелността е обявил „Узунов и синове” ЕООД в несъстоятелност и е лишил управителните органи на дружеството от техните правомощия. Посочил е, че през 2009г., 2010г., 2011г., 2012г. и 2013г. общото събрание на дружеството е взело решения за освобождаване на П. У. от отговорност като управител на търговското дружество и напълно е опростило задължението на управителя да възстанови размера на причинените вреди на дружеството.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска по чл.145 ТЗ, въззивният съд на първо място е изложил съображения за неговата допустимост. Приел е, че искът е допустим, тъй като в рамките на производството по несъстоятелност длъжникът „Узунов и синове” ЕООД (н.) е бил обявен в несъстоятелност като са били прекратени правомощията на неговите органи, включително и на общото събрание на търговското дружество, поради което синдикът, в качеството си на законен представител на длъжника, може да предяви иска по чл. 145 от ТЗ. По отношение основателността на иска, въззивният състав е посочил, че същият следва да бъде отхвърлен като е отразил, че този иск е предоставен на дружеството с ограничена отговорност за реализиране отговорността на управителя към него, произтичаща от съществуващите два вида правоотношения – договорно и органно и че фактическият състав на отговорността обхваща виновното, противоправно, вредоносно неизпълнение на задължения на управителя, препятстващи управлението на дружеството, от което неизпълнение са последвали вреди. Според съда в случая не са налице всички елементи от фактическия състав на имуществената отговорност на управителя, тъй като не е доказано безспорно по делото, че ответникът е изтеглил паричната сума в качеството му на орган на управление – управител и за удовлетворяване нуждите на търговското дружество, а именно за закупуване на процесния недвижим имот. С оглед неоснователността на главния иск въззивният състав не е обсъждал нито представените от ответника протоколи от общото събрание на дружеството, на които са били взети решения за освобождаване от отговорност на управителя, нито се е произнесъл относно възражението на ответника за изтекла погасителна давност.
Апелативният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта му, с която евентуалният иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД е уважен до размер на сумата 171 834.30лв., както и в частта му, с която същият е отхвърлен за разликата до 203 430.92лв., като е посочил, че фактическият състав на иска по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД изисква наличието едновременно на следните елементи: получаване, респ. даване на нещо /парична сума/; липсата на основание за получената сума; обогатяване на този, който получава, респ. обедняване на този, който дава. Съдът се е позовал на неоспореното заключение на вещото лице Т. Б., съгласно което по сметка 492 „Разчети със собственика” е налице задължение на П. У. към „Узунов и синове” ЕООД в размер на 203 430.92лв., което е било формирано в периода от 01.01.2007г. до 31.12.2013г. по следния начин: заплатени здравни осигуровки на собственика П. У. – 7 094,67 лева; друг вид разходи, имащи личен характер, заплатени от дружеството – 2 831.59лв.; платени в брой от собственика парични средства на дружеството, без тези разходи да са документално обосновани – 243 870лв. и възстановени общо суми в размер на 50 000лв. Направен е извода, че с оглед горните данни ответникът, в качеството си на физическо лице е получил от дружеството общо сумата 191 359лв. Съдът е приел, че искът е основателен до размер на 171 834.30лв., което задължение е резултат след приспадане на извършени плащания през 2009г. и 2010г. и което задължение е било отразено в счетоводството на търговското дружество към 31.12.2010г. Направил е извода, че тъй като липсва основание, въз основа на което ответникът е получил сумата 171 834.30лв., с посочената сума ответникът се е обогатил за сметка на ищеца. Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност като се е позовал нормата на чл. 115, б. „г” от ЗЗД, съгласно която давност не тече „за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението”.
Решението е подписано с особено мнение от съдията-докладчик, в което се застъпва становището, че главният иск по чл.145 ТЗ е недопустим поради липса на решение на общото събрание на дружеството по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ, както и че евентуалният иск е неоснователен, тъй като според особеното мнение недвижимия имот – бензиностанция и газостанция в [населено място], е закупен реално за 100 000евро вместо за отразената в договора цена от 30 432.50лв., което от своя страна обуславя липса на неоснователно обогатяване на ответника за сметка на дружеството.
Настоящият състав на ВКС, ТК,, ІІ т.о., намира, че не са налице посочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не може да се приеме евентуална недопустимост като предпоставка за допускане до касация на въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения главен иск по чл.145 ТЗ. Синдикът е процесуално легитимиран да представлява дружеството в несъстоятелност, включително и в исково производство по чл.145 ТЗ – в този смисъл решение №124/19.10.2010г. по т.д.№1173/2009г., на ВКС, І т.о. При наличие на решение на съда, с което длъжникът е обявен в несъстоятелност и са прекратени правомощията на органите на дружеството ( в това число и на общото му събрание), не би могло да се изисква приемане на решение по чл.137, ал.1 т.8 ГПК като абсолютна процесуална предпоставка за иницииране на производството по чл.145 ТЗ. Следва да се има предвид, че цитираната от касатора-ответник практика на ВКС – решение №115/27.11.2012г. по т.д.№61/2011г., ВКС, ІІ т.о. и решение №129/02.09.2016г. по т.д.№1002/2015г., ВКС, І т.о., не е относима за случаите, при които ищец по иска по чл.145 ТЗ е обявеното в несъстоятелност дружество, чиито органи са с прекратени правомощия.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК ( в случая са приложими разпоредбите на чл.280, ал.1 ГПК в редакцията преди измененията на ГПК, обнародвани в ДВ.бр.86/26.10.2017г. с оглед пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК и обстоятелството, че и двете касационни жалби са подадени преди влизането на измененията в сила). Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца „Узунов и синове” ЕООД (н.).
Формулираният от касатора-ищец в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос: „Налице ли е вреда по смисъла на чл.145 ТЗ, в случай, че управителят на търговското дружество в лично качество е получил в брой парични средства от касата на представляваното и управлявано от него дружество, които е изразходвал за лични нужди и не е възстановил в касата, в частност – когато липсва писмен договор или друго валидно правно основание за получаване на средства от лицето на длъжност „управител”?”, не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящ допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Следва да се има предвид, че решаващият довод на въззивния състав, за да отхвърли претенцията по чл.145 ТЗ, не е свързан с наличието или липсата на вреда, нито с характера на вредата, а със становището, че управителят носи отговорност по чл.145 ТЗ, когато е причинил вредата, действайки в качеството си на орган на управление на дружеството. Отделно следва да се отбележи, че всъщност въпросът изцяло касае правилността на решението, тъй като представлява преформулирано питане дали предявеният иск е основателен при установените конкретни обстоятелства по делото. Касационният състав няма право в производството по чл.288 ГПК да преценява правилността на обжалваното решение.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поставения процесуалноправен въпрос: „Въззивният съд длъжен ли е при постановяване на решението си да извърши цялостна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания и длъжен ли е да формира и изложи самостоятелни мотиви по същество на спора, включително когато с въззивното решение се потвърждава първоинстанционното, или нормата на чл.272 ГПК го освобождава от това задължение?”. Действително мотивите на въззивното решение са кратки и не съответстват на пълнотата на мотивите, изложени в потвърденото решение на първата инстанция. Внимателният анализ на мотивите на въззивния съд (дори при липсата на препращане по чл.272 ГПК) обаче сочи, че апелативният състав е обсъдил релевантните за спора обстоятелства, както по главния иск по чл.145 ТЗ, така и по евентуалната претенция по чл.55, ал.1 предл.1 ЗЗД. Съдът е изложил аргументи за неоснователността на иска по чл.145 ТЗ, с което е дал отговор на оплакванията на въззивника-ищец във въззивната жалба. Въз основа на заключението на вещото лице по счетоводната експертиза е определил размера на сумата, с която ответникът се е обогатил неоснователно. При това положение следва да се приеме, че поставеният от касатора-ищец процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС. Настоящият състав констатира липса на самостоятелни мотиви на въззивния съд единствено относно правоотричащото възражение на ответника по евентуалния иск, че цената на закупения от ответното дружество недвижим имот от 30 432.50лв. е симулативна и прикрива цена от 100 000 евро, но тази липса на мотиви не е относима към оплакванията в касационната жалба на касатора-ищец.
Относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ответника П. И. У..
Единственият формулиран от касатора-ответник въпрос: „Доколко наличието на решение на ОС на търговското дружество за предявяване на иска по чл.145 ТЗ се явява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска?” е относим за допустимостта на въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен главния иск по чл.145 ГПК. По съображения, изложени по-горе в настоящото определение, настоящият състав приема, че в случая не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение в посочената му част като предпоставка за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК касаторът- ответник поддържа, че решението по евентуалния иск е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, повтаряйки доводите за неправилност на решението, посочени в касационната жалба и без да е формулирал правни въпроси. Според задължителните указания, дадени в ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г., ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора, че решението е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което в случая обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните от касатора-ответник части.
С оглед недопускането на касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби, разноски за касационната инстанция не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №114 от 22.06.2017г., постановено по в.т.д.№49/2017г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: