О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 498
гр. София, 31.05.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 974 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Първо помощно училище „ проф. дпн Г. А.” – [населено място] срещу решение № 6407 от 14.09.2015 г. по гр. дело № 4855/2014 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ „в” състав.
Ответницата – В. Н. Р. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липсата на противоречие с приложените касационни решения.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № І – 123 – 109 от 19.12.2013 г. по гр. дело № 52917/2012 г. на Софийски районен съд /СРС/, 123 състав в обжалваната част, с която са уважени предявените от В. Н. Р. срещу Първо помощно училище „проф. дпн Г. А.” – [населено място] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, имуществената претенция до размер на сумата 4978.40 лв., обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 20.09.2012 г. до 10.03.2013 г., както и в частта за разноските по делото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че заповед № РД – 12 – 13/10.01.2012 г. на министъра на образованието, младежта и науката, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на В. Р., заемала длъжността „директор на Първо помощно училище „ проф. дпн Г. А.” – [населено място] е незаконна поради неспазване изискването на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ – преди уволнението работодателят да е поискал и получил предварително разрешение на инспекцията по труда. Въззивният съд е приел, че ищцата се е ползвала от закрилата по посочената разпоредба, тъй като към момента на връчване на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ – 20.09.2012 г. е била в отпуск за временна нетрудоспособност. Този извод е обоснован със следните съображения – преди изтичане на отпуска за временна нетрудоспособност, разрешен й за периода от 25.07.2012 г. до 23.08.2012 г. Р. е уведомила работодателя, че здравословното й състояние продължава да е влошено и продължава да се явява на прегледи и комисии, като очаква продължение на болничния лист, който ще бъде издаден в края на лечението. За това Р. е поискала разрешаването на неплатен отпуск, считано от датата, на която изтича последният й болничен лист – до датата на поредното й явяване пред лекарска комисия за освидетелстване по повод продължаване на болничния лист. По – нататък в мотивите е изложено, че ищцата е представила болничен лист № 113384, издаден на 25.10.2012 г. въз основа на решение на ТЕЛК от 22.10.2012 г., с който е продължен отпускът за временна нетрудоспособност за периода 24.08.2012 г. – 22.10.2012 г., предаден на ответника в срока по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, като този период обхваща и датата, на която е наложено наказание по чл. 188, т. 3 КТ, без предварително разрешение на инспекцията по труда. Посочените мотиви са обусловили решението на СГС да уважи исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, имуществената претенция до посочения размер.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „Към кой момент следва да са налице основанията за закрила по чл. 333 ал. 1 от КТ. Кой е правнорелевантият момент, към който следва да се преценява законосъобразността на заповедта за уволнение.”; „Законосъобразно ли е уволнението, когато към момента на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на работникът или служителят не е била констатирана и призната временна нетрудоспособност.”; „Законосъобразно ли е уволнението, ако работодателят не е бил длъжен да иска съгласие от Инспекцията по труда, защото работникът или служителят към този момент на практика не са ползвали отпуск по болест.”; „Длъжен ли е работодателят да иска съгласие от Инспекцията по труда и ако е длъжен – кое поражда задължението му, в случай, че работникът не ползва в момента на връчване на заповедта отпуск по болест.”; „Може ли желанието на работника да се отнесе към ТЕЛК да породи задължение на работодателя да иска съгласие от Инспекцията по труда или задължение да чака дали работникът ще се отнесе към ТЕЛК и дали и кога ще се произнесе ТЕЛК.”; „Какво е действието на решението на ТЕЛК, което признава със задна дата временна нетрудоспособност, спрямо издадената и връчена на работника заповед за уволнение в момент, в който работникът не е ползвал отпуск поради тази нетрудоспособност. Може ли със задна дата/със сила за назад/ да бъде опорочена заповедта за уволнение. И каква е заповедта към момента на връчването – законосъобразна ли е или не към този момент.”.
Първият от цитираните по реда на изложението им въпроси произтича от становище на страната и е поставен в хипотеза, различна от процесния случай. Спорът за приложението на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ засяга случай, при който ищцата е започнала ползването на отпуск по болест въз основа на болничен лист, който отпуск впоследствие е продължен и периода обхваща датата на прекратяване на трудовото правоотношение, като преди прекратяване на трудовото правоотношение и преди изтичане на отпуска по предходния болничен лист ищцата е изпълнила задължението си да уведоми работодателя за процедурата по удължаване на отпуска от здравните органи и е изпълнила задължението си по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, приета с ПМС № 87 от 05.05.2010 г. Приетите от СГС правни разрешения не са в противоречие с практиката по чл. 290 ГПК, на която се позовава касатора. В съответствие с тълкуването, проведено от съставите на ВКС /решение по гр. дело № 738/2011 г., решение по гр. дело № 519/2012 г., решение по гр. дело № 721/2011 г. на ІV г.о./ въззивният съд е приел, че правнорелевантния момент, към който трябва да е налице предварителната закрила е връчването на заповедта за уволнение. Съобразен с разрешенията в практиката по чл. 290 ГПК е извода на съда, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ има обективен характер, приложението й е изключено само в случай на недобросъвестност на работника или служителя – съзнателно укриване продължаването на отпуска за временна неработоспособност, респективно неизпълнение на задължението по чл. 9, ал. 2 от наредбата /в този смисъл са разрешенията и в решение по гр. дело № 1728/2009 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, на което СГС правилно се е позовал/. Ето защо следва да се приеме, че с цитирания въпрос страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Изложените съображения са относими и към следващия въпрос. С въвеждането му не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол. Необосновано е становището на касатора, че разрешенията във въззивното решение, предмет на настоящата касационна жалба са в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в цитираните по – горе касационни решения. Обективния характер на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ се състои в действието на нормата за периода на разрешения отпуск, когато ползването му е започнало от работника или служителя, включително и в процесния случай, като изключението от това правило настъпва единствено при недобросъвестност на работника или служителя – при укриване на разрешения отпуск. С оглед на тези мотиви следва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието се поддържа от касатора във връзка с останалите въпроси в приложението. Третият от цитираните въпроси не формира общо основание, тъй като произтича от становище на жалбоподателя за това, че работодателят не бил длъжен да иска съгласие от инспекцията по труда, тъй като ищцата не се ползвала от отпуск по болест. СГС не е приел мотиви с изложеното съдържание. В решението на съда мотивите са, че работодателят е бил длъжен да иска съгласие на инспекцията по труда, тъй като на ищцата е бил разрешен отпуск по болест. Приложението на предварителната правна закрила е обусловено от периода, за който е разрешен отпуска, като съгласието на инспекцията по труда е необходимо, когато периода на ползване отпуск поради временна неработоспособност включва датата, на която е било прекратено трудовото правоотношение, т.е. в хипотезата на болничен лист за минало време. В конкретния случай не е налице хипотезата, при която работникът или служителят е укрил от работодателя обстоятелства, засягащи процедурата по продължаване на разрешения и ползван отпуск по болест, както и не е укрил новия болничен лист, напротив представил го е в законния срок. Следователно не е налице основание за изключване на зарилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, съгласно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК /посоченото по- горе решение по гр. дело № 1728/2009 г. на състав на ІV г.о./. В този смисъл не е налице отклонение на СГС от задължителната съдебна практика. Липсва общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът е формулиран въз основа на становище на касатора и не произтича от разрешения на въззивния съд. Не налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва релевантен правен въпрос, към който да се отнесе допълнителното основание по нормата. Липсва и мотивирано изложение на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез посочване и обосноваване наличието на практика, формирана при неточно приложение на закона, на практика на съда, която не е актуална с оглед промяната на обществените условия и законодателството, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни правни разпоредби / в този смисъл са разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, които страната не е съобразила при изготвяне на приложението към касационната жалба/.
Четвъртият и петият по реда на изложението в приложението и по реда на цитирането по – горе въпроси са отново въведени предвид становище на касатора, без да произтичат от изводи на СГС и в този смисъл не формират общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. При формулирането на четвъртия въпрос, страната не е взела под внимание решаващите изводи на въззивния съд за обективния характер на закрилата, както и конкретните обстоятелства на случая, характерезиращи ползвания отпуск за временна неработоспособност, като продължен впоследствие с болничен лист за минало време. По петия въпрос СГС не се е произнесъл и за това въпросът е ирелевантен за преценката на касационния съд относно допускане на касационен контрол. И по този въпрос, както по предхождащия го четвърти въпрос липсва мотивирано изложение на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане касационен контрол на въззивното решение.
По последния по реда на изложението въпрос, поддържан едновременно на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът отново се основава на становище на касатора за липсата на правно действие на разрешения отпуск по болест за периода 24.08.2012 г. – 22.10.2012 г., а не на извода на въззивния съд за обективния характер на закрилата. Поради това въпросът не отговаря на характеристиките на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнителният въпрос към него – „И каква е заповедта към момента на връчването – законосъобразна ли е или не към този момент.” е по съществото на спора, поради което не се разглежда в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Касаторът не обосновава допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираната практика по чл. 290 ГПК не съдържа разрешения по въпросите, по които се е произнесъл СГС и третира случаи, различни от процесния. Не е мотивирано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение и във връзка с този последен въпрос.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 500 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6407 от 14.09.2015 г. по гр. дело № 4855/2014 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ „в” състав.
ОСЪЖДА Първо помощно училище „ проф. дпн Г. А.” –гр. София да заплати на В. Н. Р. разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: