О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
София, 07.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2681/2018 година.
Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
С определение №386/31.10.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България.
По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№9596/23.5.2018 г., подадена от адвокат Г. К. – процесуален представител на ответника по исковата молба Й. В. И. от [населено място], област С., против въззивно решение №869/12.4.2018 г. по гр.д.№4964/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав, с което е потвърдено решение №291/24.7.2017 г. по гр.д.№67/2017 г. по описа на Софийския окръжен съд, 2-ри състав, с което Й. В. И. от [населено място], област С., е осъден да заплати на С. И. В. от [населено място], област С., сумата от 12000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нанесени му от ответника прободни рани на 10.02.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 120.02.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 90,68 лева – обезщетение за имуществени вреди за същото деяние.
Въззивната инстанция е приела следното:
„По допустимостта на обжалваното решение.
Съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 1 от ГПК, когато в един и същи съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, а когато прекратяването се постановява от въззивния съд, съгласно ал.2 на същия чл. 126 ГПК, той обезсилва решението на първата инстанция. В настоящия случай посочената хипотеза не е налице. Действително, срещу ответника И. е водено наказателно производство, в което ищецът в настоящото производство В. е предявил и съответно – съдът е приел за съвместно разглеждане граждански иск за просъждане на обезщетение от деликта. С Присъда № 107 от 11.09.2014 г., постановена по н.д.ч.х. № 633/2013 г. на РС – Ихтиман, Й. В. И. е бил признат за виновен в това, че на 10.02.2012 г. около 12,00 ч. в [населено място] е причинил на С. И. В. четири броя порезни рани, нанесени с нож в областта на лявата ръка и лявата подмишница, което съставлява престъпление по чл. 132, ал. 1, т.2 във вр. с чл. 129, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК, за което е осъден на лишаване от свобода за срок от четири месеца, като изпълнението на наказанието е отложено за срок от три години. С Решение от 03.06.2016 г., постановено по в.н.ч.х.д. № 732/2015 г. на Софийски окръжен съд обаче, присъдата е отменена изцяло, а делото – върнато на Ихтиманския Районен съд за ново разглеждане. При последното, с протоколно определение от 15.11.2016 г., постановено по н.ч.х.д. № 356/2016 г. производството по делото е прекратено поради изтекла абсолютна давност на наказателното преследване. Постановеното определение не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила на 01.12.2016 г. Съгласно процесуалната норма на чл. 88, ал. 3 от НПК, когато съдебното производство пред наказателния съд се прекрати, гражданският иск не се разглежда, но може да се предяви пред гражданския съд. Цитираната разпоредба несъмнено предвижда правна възможност за гражданския ищец да потърси защита на правата си пред гражданския съд. Както това е разяснено с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСНК, когато тази възможност не е упражнена, наказателният съд е компетентен да се произнесе по приетия за разглеждане иск, независимо от прекратяването на наказателното преследване поради изтекла давност. Когато обаче тази правна възможност е упражнена, какъвто е и процесния случай, компетентен да се произнесе по иска е гражданския съд, който се явява надлежно сезиран. Това тълкуване е в съответствие както с цитирания чл. 88, ал. 3 от НПК, така и с постановките на ППВС № 1/1955 г., ППВС № 9/1961 г., ППВС № 7/1987 г. и ППВС № 1/1981 г., които не са изгубили сила. Ето защо, оплакванията на ответника за недопустимост на обжалваното решение се явяват неоснователни.
По правилността на решението.
Предявените пред първоинстанционния съд в условията на обективно кумулативно съединяване искове са с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и с предмет – присъждане на обезщетение на ищеца за виновно причинените му от ответника имуществени и неимуществени вреди на 10.02.2012 г., когато в [населено място] след пътен инцидент между тях възникнала разправа, при която ответникът нанесъл на ищеца няколко удара с нож в областта на лявата ръка и подмишница.
За ангажиране деликтната отговорност на ответника в хипотезата на посочената материално-правна норма, следва да бъде установено наличието на всички елементи от сложния фактически състав на непозволеното увреждане в тяхното кумулативното единство, а именно – деяние, неговата противоправ-ност, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и вина, която съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага до доказване на противното.
В настоящия случай не е спорно, че на посочената дата ищецът е получил наранявания в следствие на нанесени удари с нож, което насилие, упражнено срещу телесната му цялост, се явява противоправно и е в пряка причинно-следствена връзка с претърпените имуществени и неимуществени вреди. Спори се досежно авторството на така извършеното деяние, по който въпрос ответникът Й. И. чрез процесуалния си представител възразява, че не той е лицето, което е причинило телесните увреждания на ищеца Ст. В..
По посочения спорен факт съдът взе предвид, че видно от съдържанието на намиращия се в кориците на приобщеното н.ч.х.д. № 633/2013 г. Протокол за доброволно предаване, съставен на 10.02.2012 г., ответникът Й. И. е предал доброволно един брой джобен нож от сив метал и с дължина на режещата част около 10 см., като е посочил, че със същия е пробол С.. По процесуалния въпрос, следва ли при решаване на делото гражданският съд да поставя на обсъждане и да гради мотивите си върху данни, събрани в досъдебно наказателно производство, е налице задължителна съдебна практика, израз на която е решение №921 от 11.12.2009 г. постановено по гр.д.№5299/2008 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е прието, че документите в полицейската преписка са годни доказателства и тяхното приемане и обсъждане от въззивната инстанция е процесуално допустимо. По своя характер приобщените от досъдебното наказателно производство обяснения на привлечени, показания на пострадали и пр. са частни документи със свидетелстващо съдържание, чиито доказателствена сила и стойност се преценяват от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото – във връзка с чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. Същите имат доказателствена сила срещу подписалия ги, когато той удостоверява неизгодни за себе си факти, в какъвто смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в Решение № 883 от 05.04.1969 г. по гр. д. № 390/1969 г. на ВКС, II г.о., Решение № 28/28.02.1999 г. по гр. д. №3114/1997 г. на IV ГО на ВКС, Решение № 23 от 01.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IV г.о. и мн.др. Напълно кореспондира на така удостоверения саморъчно от ответника факт, касаещ авторството на деянието, и приетото от съда като неоспорено от страните заключение на съдебно-медицинската експертиза, според което уврежданията, определени в представената медицинска документация като прободни, могат да бъдат получени в резултат на действието на предмет с остър връх и режещ ръб какъвто е ножът, а петте ножови наранявания могат да бъдат получени по начина, описан в исковата молба. Все в тази връзка следва да бъдат ценени и свидетелските показания в частта им относно получените прободни рани. Признание за неизгодния за него факт ответникът е направил и в протокол за разпит от 10.02.2012 г., където подробно е описал свадата, причините за нея и собствените си действия по използване на ножа, с който наръгал неколкократно ищеца в опитите си да се защити, тъй като последният бил по-висок и по-силен от него. С оглед горното, настоящият състав намира за установено, че именно ответникът е този, който е причинил телесни увреждания на ищеца при инцидента на 10.02.2012 г.
По безсъмнен начин, на следващо място, се установява и наличието на вреда, която е в пряка причинно-следствена връзка с осъщественото от ответника деяние. Видно от приложените по делото медицински документи, както и от приетото заключение на съдебно-медицинската експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, на ищеца е причинено травматично нараняване на левия лакътен нерв вследствие нанесени четири прободно-порезни рани в областта на долната трета на лявата мишница и една в областта на гърба, вляво. В резултат на увреждането са налице сетивни и моторни промени-изтръпване на лявата предмишница странично, дланта и четвърти и пети пръсти, както и ограничение в движението на палеца и пети пръст на лявата ръка. Увреждането е причинило на пострадалия трайно затруднение на движението на левия горен крайник за срок по-голям от 30 /тридесет/ дни. Установява се прекъсване на лакътния нерв, което увреждане води до постоянно разстройство на здравето не опасно за живота. Кожните рани са причинили временно разстройство на здравето неопасно за живота. Дадено е заключение, че констатираните увреждания могат да бъдат получени по начина описан в исковата молба. Уврежданията са с мекотъканен характер и са отзвучали за период от около 30 дни. Единствено нараняването на лакътния нерв на левия горен крайник е довело до усложнение, а именно нарушение на функцията на лявата ръка, която няма да бъде възстановена в пълен обем. Няма данни за пълно прекъсване на лакътния нерв на левия горен крайник. Причинените наранявания и проведеното оперативно лечение са довели при заздравяването на раните до образуването на ръбци, които са линейни, не са груби и ясно видими, като същите не водят до значително загрозяване на открити части на тялото и крайниците, но ще останат до живот.
По делото пред СГС са събрани и гласни доказателства, като чрез разпита на св. П. В. /майка на ищеца/ се установява, че синът й е бил приет в УМБАЛ „Св.А.“ АД, където престоял пет дни, бил изписан и отново приет за оперативно лечение. Възстановяването продължило няколко месеца, през които изпитвал силни болки. Ходил на рехабилитация в Момин проход. След случилото се синът й се изолирал от приятелите, отказвал да излиза. Към настоящият момент не е възстановен, пръстът на лявата му ръка не е изправен, което му създава затруднения в работата. Свидетелят Й. Ч. сочи, че след инцидента ищецът му се обадил да отиде в болницата в [населено място], за да му занесе документи и лична карта, където го е заварил на легло, в кръв, превързан, след което последният бил откаран за [населено място]. Свидетелят посочва, че С. В. не е възстановен след инцидента – след като се върнал от болницата ищецът не желаел да излиза с приятели, седял си в къщи, притеснявал се.
От фактура № [ЕГН] от 07.03.2012 г., издадена от УМБАЛ „Св. А.“ АД и фискален бон се установява, че ищецът е заплатил сума в размер на 37,80 лева за потребителска такса; от фактура № [ЕГН] от 13.02.2012 г., издадена от УМБАЛ „Св.А.“ АД и фискален бон се установява, че ищецът е заплатил сума в размер на 16,20 лева за потребителска такса, от фактура № [ЕГН] от 13.06.2012 г., издадена от СБР-НК ЕАД в [населено място] проход е видно, че ищецът е заплатил сума в размер на 1,20 лева, а според фискален бон от 24.04.2012 г., издаден от Аптека ССанита, е закупено лекарството „Нивалин“ на цена от 35,48 лева.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав намира от правна странапредявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за основателни. Налице са всички елементи от състава на непозволеното увреждане – противоправно поведение, вреда и причинно-следствена връзка между тях, като предвид, че презумпцията на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше оборена, исковете за присъждане на обезщетение от деликта се явяват основателни и на посоченото основание ответникът дължи обезщетение за виновно причинените от него на ищеца вреди.
При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди приложение намира разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС №4/1968 г., доразвити в многобройната съдебна практика, израз на която са решение №99/08.10.2013 г. по т.д.№44/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение №66/03.7.2012 г. по т.д.№619/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение №93/23.6.2011 г. по т.д.№566/2010 г., на ВКС, ТК, II ТО; решение №158/28.12.2011 г. по т.д.№157/2011 г. на ВКС, ТК, I ТО и много други, понятието „справедливост“, поместено в нормата на , не е абстрактно, а е винаги свързано с преценка на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства. В конкретния случай съдът, при зачитане съществуващата в страната икономическа конюнктура, като отчете факта, че така причиненото на ищеца увреждане е причинило трайно затруднение в движението на левия горен крайник, факта, че уврежданията с мекотъканен характер са отзвучали за период от около 30 дни, като взе предвид и образуването на белези вследствие на проведеното оперативно лечение, които ще останат доживот, младата възраст на ищеца, болките и страданията, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но и създаващи емоционален дискомфорт за продължителен период от време, и като съобрази характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките, както и установените от свидетелите конкретни психически последици, намери, че присъденото от решаващия състав на Окръжния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв. е справедливото такова. Същото не е занижено или прекомерно, както поддържат страните, а съответно на причинените неимуществени вреди в тяхната цялост и отговаря в пълна степен на изискванията на чл. 51, ал. 1 и чл. 52 от ЗЗД.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като се поставя следните въпроси: 1.Следва ли въззивната инстанция на основание чл.126, ал.2 ГПК да обезсили решение на първоинстанционния граждански съд, постановено по предявен пред него иск за обезщетяване на пострадалия от престъпление, за причинените му от същото вреди, в случай, че преди това същият иск е бил предявен и приет за разглеждане от наказателния съд, който след приемането му и преди постановяване на присъдата е прекратил наказателното производство по делото на основание чл.79, ал.1, т.2 НК, поради изтекла абсолютна давност ?, 2. Може ли съдът да основе решението си на доказателства, събрани в друго производство и в частност може ли гражданският съд да основе решението си на доказателства, включително свидетелски показания, събрани в досъдебното наказателно производство ?, 3. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане н всички правнорелевантни факти и изрично посочване кои от тях съдът за установени и кои намира за недоказани ? и 4. Следва ли съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по „справедливост“, по смисъла на чл.52 ЗЗД да вземе предвид всички факти и обстоятелства, имащи значение за това в конкретния случай ?
Сочи се и се прилага съдебна практика.
Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация С. И. В., посредством процесуалния си представител – адв. Я. С. – А., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски по чл.38, ал.2 ЗАдв.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговорът на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения:
По първия от поставените въпроси, а именно: „Следва ли въззивната инстанция на основание чл.126, ал.2 ГПК да обезсили решение на първоинстанционния граждански съд, постановено по предявен пред него иск за обезщетяване на пострадалия от престъпление, за причинените му от същото вреди, в случай, че преди това същият иск е бил предявен и приет за разглеждане от наказателния съд, който след приемането му и преди постановяване на присъдата е прекратил наказателното производство по делото на основание чл.79, ал.1, т.2 НК, поради изтекла абсолютна давност ?“ обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Изводите на Софийския апелативен съд са съобразени изцяло с правната норма на чл.88, ал.3 НПК, съгласно която „Когато съдебното производство се прекрати, гражданският иск не се разглежда, но може да се предяви пред граждански съд.“
В процесния случай, след прекратяване на наказателното производство, пострадалият е предявил иска си в отделно гражданско производство. Поради това не е налице хипотезата на чл.126, ал.1 ГПК.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория по поставените въпроси, а именно: “Може ли съдът да основе решението си на доказателства, събрани в друго производство и в частност може ли гражданският съд да основе решението си на доказателства, включително свидетелски показания, събрани в досъдебното наказателно производство ?“. В случая изводите на съда са основани на практика на ВКС по чл.290 ГПК, опредметена в решение №921/11.12.2009 г. по гр.д.№5299/2008 г. на III г.о.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато и по третия въпрос:„Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане н всички правнорелевантни факти и изрично посочване кои от тях съдът за установени и кои намира за недоказани ?“. Обсъдени са всички правнорелевантни за спора факти, на които съответстват писмени и гласни доказателства, събрани пред първоинстанционния съд.
По четвъртия от поставените въпроси, а именно:„Следва ли съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по „справедливост“, по смисъла на чл.52 ЗЗД да вземе предвид всички факти и обстоятелства, имащи значение за това в конкретния случай ?“, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че размера на неимуществените вреди се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
От една страна, основанието е формулирано бланкетно, а от друга, то не е налице.
Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация деловодни разноски в размер на 450 лева, при условията на чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№2681/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№869/12.4.2018 г. по гр.д.№4964/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 2-ри състав.
ОСЪЖДА Й. В. И., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област С. [улица], да заплати на Я. К. С. – А., с адрес: [населено място], [улица], блок Д, ет.1, офис 107, в качеството й на пълномощник на С. И. В., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област С., [улица] сумата 450/четиристотин и петдесет/ лева, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: