O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 05.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова ч.гр.дело
№ 5097/2016г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от Д. Л. В., чрез пълномощник адв. Г. Г., срещу определение № 1717/11.07.2016 г. по ч. гр. д. № 1173/2016г. на Окръжен съд-Варна.
Прави се оплакване за неправилност на обжалвания акт, тъй като въззивният съд достигнал до незаконосъобразен извод за липса на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост, доколкото в исковата молба не е въведено твърдение за придобиването на процесния имот. Изтъква се, че в нея е посочена съществуваща между страните устна договорка, заедно да закупят имота на публична продан, в която да участва ответницата , формално да го придобие на свое име и да прехвърли ? ид.ч. на ищцата.Така на практика ищцата упълномощила ответницата да действа от свое име, но за нейна сметка. Правния интерес се обосновава с липсата на собственически титул.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се навежда оплакване за недопустимост на обжалваното определение, тъй като съдът се произнесъл по основателността на иска, а не по неговата допустимост. Касаторката поддържа допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК. Във връзка с първото основание твърди, че обжалваното определение противоречи на задължителна съдебна практика създадена от състави на ВКС по гр.д.№3418/2008 г., ІІІ г.о., гр.д.№4749/2008 г., ІV г.о. , гр.д.№295/2012 г., ІV г.о. и гр.д.№309/2011 г., ІІ г.о. Посочва,че установителният иск е предоставен за защита на вещни права в случаите,когато ищецът не може да се легитимира като собственик, може да бъде предявен както положителен,така и отрицателен иск и преценката за правния интерес не следва да се формализира.
Във връзка с второто допълнително основание се изтъква, че въззивният съд е приел, че посочената в частната жалба съдебна практика на ВКС не дава разрешение на идентичен спор и не следва да бъде обсъждана. Във връзка с този извод поставя въпросите:
-необходимо ли е актовете на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, да дават разрешение на идентичен спор, за да обвържат съдилищата със задължителна сила, или е достатъчно в мотивите на съдебните решения и определения да е коментирана правна норма или принципно положение, което по аналогия да може да бъде приложено към настоящия спор?;
– длъжен ли е съдът да мотивира отказа си да приложи посочена от страната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, или е достатъчно да отхвърли като неотносима същата.
ВКС,състав на III г. о. констатира по делото следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в законовия срок и е допустима, тъй като е подадена срещу определение, което подлежи на касационен контрол.
С обжалваното определение е потвърдено определение
№ 5948/30.05.2016г. по гр. д. № 4100/2016г. на Районен съд-Варна, в частта, с която е прекратено като недопустимо производството по предявения от ищцата-касатор в настоящото производство, иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за установяване в отношенията й с ответницата, че е собственик на ? ид.ч. от процесния недвижим имот. Въззивният съд е приел, че в исковата молба и двете уточняващи молби, касаторката е навела твърдения, че с ответницата били съсобственици на апартамент, който продали с намерението да закупят друг.В изпълнение на тази уговорка ответницата закупила на публична продан процесния имот с предоставена от касаторката половина от паричните средства за заплащането му , но въпреки това тя не изпълнила задължението си да й прехвърли ? ид. ч. Искането е да бъде признато за установено в отношенията между страните, че касаторката е собственик на ? ид. ч. от имота, евентуално ответницата да бъде осъдена да й заплати сумата от 36 271,65 лв., дадена на неосъществено основание. Въззивният съд е констатирал , че в изпълнение на правилни указания касаторката поддържа, че не би могла да наведе твърдение, в нейна полза да е възникнало право на собственост, а правния си интерес обосновава с предварителните устни уговорки между страните.При тези данни е намерил за ясна позицията й , че не е придобила половината от имота и е заключил, че не може да иска установяване ,че е съсобственик на ? ид.част. Приел е, че това противоречие не се дължи на неуточнена искова претенция, а на невъзможността при направените твърдения да обоснове правен интерес от търсената защита. Посочил е, че цитираната задължителна съдебна практика- ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г.на ОСГТК, решение по гр.д.№61/2013 г., ІІ г.о., не дава разрешение на идентичен спор и е неотносима. При тези мотиви е приел за правилно определението за прекратяване на производството по главния иск, поради липса на правен интерес от предявяването му.
ВКС, състав на III г. о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, постановено от въззивния съд.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за недопустимост на обжалвания съдебен акт, тъй като преценката за съществуване на претендираното право касае основателността, а не допустимостта на иска. Въпросът за наличието, респективно липсата на самостоятелно право на собственост на ищеца, чиято защита се търси, е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването му, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба. Съдът е длъжен да провери допустимостта на установителния иск още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ищецът притежава или не претендираното от него и отричано от ответника вещно право.Въззивният съд е направил правилен извод,че при твърдение,че не е собственик на процесния имот, касаторката няма правен интерес да иска установяване ,че притежава ? ид.част от него.
Касационното обжалване е уредено от закона като селективно. За да бъде касационната жалба селектирана, касаторът трябва да обоснове общо и допълнително основание за това. Общо основание е извеждането на правен въпрос, обуславящ правните изводи на въззивния съд, от значение за изхода на делото. Във връзка с поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и изразеното становище за противоречие на обжалваното определение със задължителната съдебна практика, касаторката не е поставила правен въпрос. Изложеното от нея представлява оплакване за наличие на касационни основания по чл.281 т.3 ГПК,което се разглежда, ако касационната жалба бъде селектирана.
Във връзка с допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК първият въпрос би могъл да бъде преценен като релевантен. Налице е задължителна съдебна практика ,създадена с ТР № № 2/28.09.2011 г. по тълк.д.№2/2010 г. на ОСГТК- т.1, с която му се дава положителен отговор и според която мотивите, с които се посочва правилната съдебна практика, по необходимост имат по-общ характер,тъй като изясняват действителния смисъл на законовата разпоредба и дават принципно разрешение по поставения правен въпрос,приложимо при решаване на сходни казуси от съдилищата.Изводите на въззивния съд са в съответствие с това разрешение. В самия въпрос се съдържа признанието на касаторката,че цитираната от нея съдебна практика не е относима.
Вторият формулиран въпрос представлява оплакване във връзка с правилността на съдебния акт. Както беше казано, той може да бъде обсъждан след допускане на касационно обжалване. К. съд не може да формулира сам въпрос въз основа на оплакванията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало.
Поради изложеното Върховният касационен съд, състав на III г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение
№ 1717/11.07.2016 г. по ч. гр. д. № 1173/2016г. на Окръжен съд-Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: