1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София 06.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2495 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Хидроенергийна компания“ АД гр. Благоевград, чрез адв.Х. Х. против решение № 1715/12.04.2019 г. по в.гр.дело № 928/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 8214/03.09.2018 г. по гр.дело № 2516/2017 г. на Благоевградския районен съд, с което са уважени предявени искове от Н. И. Г. срещу жалбоподателя с правно основание чл.215,ал.1 КТ за сумата 2992.5 британски лири, представляваща обезщетение по чл.215, ал.1 КТ при командировка, представляваща дневни пари за периода от 01.12.2014 г. до 02.04.2015 г., както и сумата 1890 британски лири, представляваща обезщетение по чл.215,ал.1 КТ при командировка, представляваща дневни пари за периода 12.05.2015 г. – 24.07.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците по исковете от 21.09.2017 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по искова молба, която не отговаря на изискванията на чл.127,ал.1,т.4 и 5, и ал.2 ГПК. Поддържа също, че обжалваното решение е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове.
В изложението са поставени въпросите: 1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба оплаквания, касаещи правилността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и да обсъди всички релевантни за спора факти, 2. Допустимо ли е въззивния съд да не изпълни задължението си да изложи собствени мотиви по всички възражения, аргументи и доводи на въззивника, изложени във въззивната жалба, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на въззивника, относими към правния спор, 3. Налице ли е ненадлежно упражнено право на иск в случаите, когато не са изпълнени изискуемите предпоставки за редовност на исковата молба по чл.127,ал.1,т.4 и т.5 и ал.2 ГПК, 4. Недопустимо ли е съдебно решение постановено при нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127,ал.1,т.4 и т.5 и ал.2 ГПК и подлежи ли съдебното решение на обезсилване, 5.Длъжен ли е работникът да даде отчет на работодателя си в случаите на командироване в чужбина и да представи на работодателя документи за извършени от него разходи, 6.Неиздаването на заповед за командироване в чужбина от работодателя освобождава ли работника от задължението му да даде отчет на работодателя, 7. Дължи ли работодателя на командирован работник предвидения с Приложение № 2 към Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина дневни пари при положение, че работникът не е представил на работодателя документи за извършени от него разходи, 8. Как следва да се тълкува „пълен пансион“ по смисъла на чл.20,ал.1 за целите на определяне на намалените размери дневни пари по чл.18,ал.3 от НСКСЧ, 9. Кой носи доказателствена тежест в процеса при направено възражение по чл.20,ал.1, вр.чл.18, ал.3 от НСКСЧ – работника или работодателя, 10. Как следва съдът да разпредели доказателствената тежест при предявен иск с правно основание чл.215 КТ, 11. При предявен иск по чл.215 КТ достатъчно ли е ищецът да докаже, че е бил командирован в чужбина, за да бъде уважен иска му или следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е изпълнявал служебните си задължения в чужбина на твърдените от него дестинации, че ги е изпълнявал за твърдените периоди, за които претендира да му се заплатят командировъчни пари, както и да докаже размера на последните, 12. Фактът на командироването на работника в чужбина, при предявен иск о чл.215 КТ може ли да бъде доказан единствено чрез свидетелски показания, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Според жалбоподателя въпросите от първи до единадесети са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въпросите №№ 3,4,5,6,7,8,9 и 11 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа и, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. И. Г., чрез адв. Е. Ц. е изразил мотивирано становище в писмен отговор за недопустимост на касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в уважената част на иска с правно основание чл.215, ал.1 КТ за сумата 1890 британски лири, представляваща обезщетение при командировка по чл.215, ал.1 КТ – дневни пари за периода 12.05.2015 г. – 24.07.2015 г., ведно със законната лихва от 17.01.2017 г. до окончателното изплащане на основание чл.280,ал.3,т.1 ГПК с оглед цената на този иск, която е под 5000 лв. Поддържа за останалата част от въззивното решение, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Неоснователни са доводите на ответника по жалбата за недопустимост на касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.215, ал.1 КТ за сумата 1890 британски лири, представляваща обезщетение при командировка по чл.215, ал.1 КТ – дневни пари за периода 12.05.2015 г. – 24.07.2015 г., ведно със законната лихва от 17.01.2017 г. Цената на този иск е над 5000 лв., поради което не е налице хипотезата на чл.280,ал.3,т.1 ГПК.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.215 КТ и чл. 86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че по делото е представен трудов договор между страните от 31.10.2011г.,с който ищецът е назначен за електротехник – строителен, за извършване на определена работа /не е посочена каква/, че не е посочено място на работа. Прието е също, че в трудовия договор фигурира клауза,че работникът е съгласен да бъде командирован за повече от 30 дни. Посочил е, че между страните е подписано и допълнително споразумение от 01.09.2014г. към трудовия договор,с който се изменя размера на възнаграждението –от посоченото в трудовия договор основно трудово възнаграждение от 530 лв. в такова от 9.53 евро за всеки работен час за работна седмица с продължителност 35 часа и за допълнително възнаграждение за всеки допълнителен работен час. Приел е, че в трудовия договор е посочено, че работодателят при командироване осигурява настаняване, хранене и разходи за транспорт от мястото за настаняване до обекта, че са уговорени и други клаузи, които нямат отношение към спора.
Приел е, че от НАП ищецът е приложил справка за отработени дни,осигурителен доход и др. по заявление от „Хидроенергийна Компания“ АД. Посочено е, че като доказателства са приети документи, представени от ищеца, представляващи ведомости за заплатени аванси и пътни разходи на служители в „Хидроенергийна Компания“АД, касаещи периода на претенцията по месеци – декември 2014г., януари, февруари, март, април, май, юни и юли 2015г. Прието е за установено от тези ведомости, че сумите са заплащани в британски паунд и в тях фигурира името и саморъчен подпис на ищеца, както и на други работници.
Съдът е приел, че според показанията на свидетеля П. през 2015г. ищецът е бил технически ръководител на обекти в Уелс и Великобритания, че свидетелят е работил заедно с ищеца, че обектите са имали различни имена от градовете,в които са отседнали. Според същите показания работниците не са били ориентирани какво им се плаща, че ставката им е била в евро, авансите ги давали в британски паунд, а в български пари се привеждали заплати в левове, че командировъчни не са им заплащали. Въззивният съд е възприел показанията на този свидетел за релевантните факти. Посочил е, че същият съобразно образованието си /средно/ и възможностите си да се изразява е дал показания, които не се опровергават от събраните по делото други доказателства, че не е установено свидетелят да е в роднински връзки с ищеца или да води дела против ответното дружество. Посочено е, че свидетелят установява съобразно възприятията си,че в процесния период ищецът е бил на работа в Уелс и Англия през периода, за който се претендират командировъчни,без м. декември на 2014г.,когато П. си е бил в България, че са работили заедно и са живеели в една сграда за времето,за които свидетелства.
Прието е, че процесуалния представител на ответника е направил изявление, че не са открити заповеди за командироване за ищеца, както и постъпили от него отчети за извършената работа. Прието е също, че съдебно-счетоводната експертиза е работила по документите, представени от ищеца и един от ответника, съдържащи се в делото, че след подробен анализ за всеки месец е дала своето заключение, като при пресмятанията е приложила нормите на чл.35-40 и чл.22 на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина и съответните приложения към нея. Според въззивния съд заключението следва да бъде включено в доказателствения материал по делото като компетентно и пълно. Посочено е, че ответникът е възразил против направените изводи и изчисления в него, направил е искане да не се приема, но не го е оспорил, не е поискал назначаване на повторна или тройна експертиза. Прието е, че вещото лице е дало заключение, че с оглед на представените му по делото документи изчисленията на ищеца относно дължимите суми за командировъчни са в такъв размер.
От правна страна е преценено за неоснователно възражението за нередовност на исковата молба. Прието е, че същата съдържа всички необходими реквизити като обстоятелства и петитум, за да се определи правната природа на спорното правоотношение, вида на предявения иск, че подробностите, които ответникът претендира, че следва да бъдат включени като обстоятелства са вън от предмета на спора.
Съдът е приел, че не е спорно между страните, че са били в трудови правоотношения за изпълняваната от ищеца длъжност за периода на претенцията. Прието е, че е спорно дали ищецът е бил командирован.
Прието е, че по делото не е установено работодателят да е издал нарочна заповед за командироване с посочените в чл.5 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина реквизити, като съдът е приел, че този факт се е осъществил. За да направи извода е взел предвид, че за периода от м.декември 2014г. до 02.04.2015г. и от 12.05.2015г. до 24.07.2015г. ищецът е работил във Великобритания /Уелс и Англия/. Според съда това се потвърждава от ведомостите по месеци за изплатени аванси и пътни разходи за този период, от които е установено, че са заплащани в британски паунд, както и че ищецът е полагал труд. Взето е предвид, че свидетелят П. също дава показания, че в този период е работил с ищеца на обекти в чужбина /Уелс и Англия/. Прието е, че командироването по смисъла на чл.121 КТ представлява изпълнение на трудови операции, съставляващи с оглед на индивидуалното трудово правоотношение конкретна трудова функция, но извън мястото на постоянна работа.
Съдът е приел, че в случая, не се касае за промяна мястото на работа, че последното се определя с трудовия договор по взаимно съгласие на страните и затова промяната му може да бъде извършена отново по взаимно съгласие между страните с допълнително споразумение при спазване изискванията на КТ. Приел е също, че е недопустимо едностранното изменение на този елемент от съдържанието на договора, че такова споразумение липсва в конкретния случай. Прието е, че в трудовия договор изрично не е посочено място на работа, което е нарушение на чл.66 т.1 КТ от страна на работодателя. Прието е също, че с допълнителното споразумение е променено възнаграждението и то е уговорено в евро. Формиран е извод, че тези факти са доказателства, че работникът е бил командирован да изпълнява работа в чужбина. Посочено е, че макар да е разпоредил ищецът да извършва трудовата си функция във Великобритания, като не е издал заповед за командироване, работодателят е действал в нарушение на чл.127 ал.4 КТ. Според съда нормата изисква преди заминаването работникът да бъде уведомен писмено за: 1/ продължителността на работата; 2/ валутата, в която ще се изплаща възнаграждението; 3/ допълнителни тр. възнаграждения, които ще се изплащат в пари или натура; 4/ условията за завръщане в страната.
Съдът е приел, че след като не е изпълнил това задължение, работодателят не може да черпи права от собственото си виновно поведение и е формирал извод, че фактически ищецът е бил командирован във Великобритания /Уелс и Англия/ за процесния период.
Въззивният съд се е позовал на чл.215 КТ, според който при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Посочил е, че това е регламентирано в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /приета с ПМС № 115/2004, ДВ бр.50/2004, в сила от 1.07.2004/.
Относно дневните командировъчни пари е прието, че съгласно чл.22 от посочената наредба регламентира, че пълният размер на дневните пари при командировки се изплаща до 30 последователни календарни дни. Прието е също, че вещото лице е съобразило тази разпоредба при изчисленията си.
Приел е, че в тежест на работодателя е да установи, че лицето е било на пълен пансион, в който случай, съобразно нормата на чл.20 от Наредбата на работника се следват дневни в размер на 30 % от полагащите се дневни, че такива доказателства не са представени. Посочил е, че ответникът претендира, че следва да се намалят дължимите суми за дневни, като се позовава на клаузите от допълнителното споразумение. Според съда същите клаузи не са достатъчни да обосноват извод, че следва да се намали претендираната сума, защото след като ищецът е оспорил това обстоятелство, ответникът е следвало да представи доказателства, че работодателят е спазил клаузите и е осигурил не само нощувката, но и храненето на работника. Прието е, че в тежест на работодателя е да установи, че е заплатил дължимото във връзка с нормативната уредба за командироване. Посочил е, че при оспорване на факта за командироване, ответникът по спора не е ангажирал доказателства за плащане.
При тези съображения е формиран извод за основателност на предявените искове с правно основание чл.215 КТ и за правилност на първоинстанционното решение, с което исковете са уважени.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение, като постановено по искова молба, която не отговаря на изискванията на чл.127,ал.1,т.4 и 5, и ал.2 ГПК.
Съгласно трайната практика на ВКС съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд. Съдебното решение е недопустимо и когато е разгледан непредявен иск, или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В настоящият случай въззивният съд се е произнесъл по предявен иск от Н. И. Г. срещу „Хидроенергийна Компания” АД гр. Благоевград за присъждане на суми, представляващи обезщетение при командировка в чужбина – дневни пари за периода от 01.12.2014 г. до 02.04.2015 г. в размер на 2882.5 британски лири и за периода от 12.05.2015 г. до 24.07.2015 г. в размер на 1890 британски лири. Съдържанието на исковата молба отговаря на изискванията на чл.127 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по въведените фактически твърдения в исковата молба, съобразил е формулирания петитум и е дал правна квалификация на предявените искове по чл.215 КТ. С обжалваното решение съдът се е произнесъл по очертания с исковата молба спорен предмет, при надлежно упражнено право на иск. С оглед на изложеното въззивното решение е допустимо.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и втори въпроси от изложението на ответника.
С т.19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е също, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.
С решение № 93/27.10.2016 г. по т.дело № 1882/2015 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е прието, че процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно в създадената при действието на отм. ГПК и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. задължителна практика на ВКС. Възприети са задължителните указания в ППВС №7/65г. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според които мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събраните по надлежния ред пред двете инстанции доказателства, като въз основа на тях формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет, при обсъждане на всички доводи и възражения на страните, а пропускът да стори това представлява съществено процесуално нарушение, основание за отмяна на въззивното решение. Съдебният състав е посочил, че тези задължителни за съдилищата указания са възприети във формираната при действието на новия ГПК по реда на чл.290 от ГПК задължителна за долните съдилища съдебна практика, по която е допуснато касационното обжалване, както и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които е прието, че в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което задължение произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 123/28.05.2014 г. по гр. дело № 7750/2013 г. на ВКС, I г.о. и решение № 443/25.10.2011 г. по гр.дело № 166/2011 г. на ВКС, IV г.о.по чл.290 ГПК.
Правните въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните пред по делото доказателства – писмени, гласни, заключението на вещото лице по назначената СИЕ и въз основа на тях е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на делото. Обсъдени са и всички относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и въведените с въззивната жалба оплаквания относно правилността и допустимостта на първоинстанционното решение. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и втори въпроси от изложението.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по трети и четвърти въпроси от изложението. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че посочените въпроси не са правни, тъй като са поставени хипотетично. С въззивното решение съдът е преценил за неоснователно възражението за нередовност на исковата молба. Приел е, че същата съдържа всички необходими реквизити като обстоятелства и петитум, за да се определи правната квалификация на спорното правоотношение и вида на предявения иск. Посочил е, че подробностите, които ответникът – сега жалбоподател претендира, че следва да бъдат включени като обстоятелства са извън предмета на спора. Липсват правни изводи, че в случая исковата молба не отговаря на изискванията на чл.127,ал.1,т.4 и т.5 и ал.2 ГПК, както и извод, че първоинстанционното решение е недопустимо, като постановено при нередовност на исковата молба по смисъла на цитираните текстове от ГПК. С оглед на изложеното съдът преценява, че въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по пети, шести, седми и осми въпроси. С оглед цитираната по-горе практика на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросите не са правни, тъй като не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по девети и десети въпрос от изложението. В подкрепа на доводите за наличие на сочените основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е цитирал решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК – решение № 107/01.06.2011 г. по гр.дело № 1810/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 794/05.01.2011 г. по гр.дело № 1837/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 129/29.06.2015 г. по гр. дело № 7040/2014 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК С всяко от посочените решения са разрешени правни въпроси, различни от девети и десети, поради което тази практика на ВКС е неотносима. С решение № 107/01.06.2011 г. по гр.дело № 1810/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е допуснато касационно обжалване и е разрешен правния въпрос по приложението на чл.215 КТ, вр.чл.17,ал.1 НСКСЧ от 2004 г. и в частност действителна ли е клауза за определяне на командировъчни средства в размер по-висок от максималния по чл.17,ал.1 НСКСЧ. Съдебният състав е приел, че съгласно чл. 215 КТ, дължимите от работодателя пътни, дневни и квартирни пари при командироване на работник или служител са в размери, определени от Министерския съвет. Съгласно чл. 228, ал. 2 КТ, определените размери на обезщетението при командировка, се прилагат доколкото в КТД или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери – когато между страните по трудовото правоотношение е постигнатата договореност за размер на командировъчни средства, по-висок от максимално определения в акт на Министерския съвет, работодателят дължи обезщетение на командирования работник съгласно уговорения по-висок размер. Посочено е, че в този смисъл Върховният касационен съд се е произнесъл и в решение № 421 от 13.07.2010 г. по гр.д. № 969/2009 г. на Трето гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е прието, че нормата на чл. 17, ал.1 НСКСЧ от 2004 г. е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен – чл. 228, ал.2 КТ, поради което и съгласно чл. 15, ал.3 ЗНА, при спор за размера на обезщетението следва да се зачете определения между страните по трудовия договор по-висок размер от нормативно определения.
С решение № 794/05.01.2011 г. по гр.дело № 1837/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е допуснато касационно обжалване и е разрешен правния въпрос за правната природа и приложение на нормите на НСКСЧ и по-специално на чл.17,ал.1 от наредбата във връзка с чл.215 КТ. Съдебният състав е посочил, че след постановяване на определението за допускане на касационния контрол, съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена с постановяването на решение по реда на чл. 290 ГПК – в решение № 421 по гр.д. № 969 за 2009 г. на ІІІ ГО, с което е прието, че определянето на максимални размери на квартирните пари с нормата на чл. 17, ал. 1 НСКСЧ е в противоречие с нормативен акт от по-висок ранг – чл. 228, ал. 2 КТ, съгласно който размерите на обезщетението при командировка по НСКСЧ, във връзка с чл. 215 КТ, се прилагат доколкото в КТД или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери. Не може да се определят максимално допустими размери на квартирните пари в нарушение на нормата на чл. 228, ал. 2 КТ, уреждаща възможността да се договарят по-големи размери на обезщетението. Поради това при спор за размера на обезщетението следва да се приложи разпоредбата на чл. 228, ал. 2 КТ при договорени по-високи размери на обезщетението от определените с НСКСЧ.
С решение № 129/29.06.2015 г. по гр. дело № 7040/2014 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е допуснато касационно обжалване и са разрешени седем правни въпроса както следва: 1. До къде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускане на доказателствата и даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото? При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивния да даде указания за ангажиране на доказателства?, 2. Следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото?, 3. Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест, 4.Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад?, 5. Следва ли съдът да възприеме възражение за липса на пасивна процесуална легитимация, направено едва в писмената защита и в тази хипотеза – следва ли съда да възобнови съдебното дирене, като да даде възможност на противната страна за защита?, 6. Длъжен ли е ищеца да доказва факти, които ответникът не е оспорил в надлежния срок с отговора на исковата молба и 7. Годно доказателство ли е приет от съда оригинал от вестник с редакционно каре и вписан издател и без възражение, този факт нуждае ли се от нарочно доказване?
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по посочените въпроси, тъй като с цитираната практика на ВКС не са разрешени същите правни въпроси, за да се констатира противоречие.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по девети въпрос от изложението. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.20,ал.1 и чл.18,ал.3 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се актуализира, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по единадесети въпрос. Поставения въпрос касае правилността на въззивното решение и поради това не представлява правен въпрос. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложен