О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50
Гр.С., 10.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари през двехиляди и петнадесета година, в състав
П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря ……….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.6163 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.1104/12.06.2014г. по г.д.№.2079/13г. на Пловдивски окръжен съд, 5гр.с. – с което, в резултат на частична отмяна и потвърждаване на решение №.1398/13 по г.д.№.7369/12 на Пловдивски районен съд, 7с., дружеството е осъдено да плати на К. Б. Ф. на основание чл.49 ЗЗД обезщетение за вреди, претърпени в резултат на падане на стълбище пред ресторанта на Парк хотел „С. П.”, както следва: за неимуществени вреди – 13000лв., ведно със законната лихва, за имуществени вреди – 1298,91лв. /разходи за остеосинтезни средства/, 40,04лв. /разходи за обезболяващи кремове и лекарства/, 1551,19лв. /разлика между получено обезщетение за временна нетрудоспособност и трудово възнаграждение/, 75,80лв. /потребителски такси за болничен престой/, 9,60лв. /такси за рентгенологично изследване/.
Ответната страна К. Б. Ф. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта, касаеща претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и акцесорната такава за лихви. Размерите на исковете по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за различни видове имуществени вреди /1298,91лв., 40,04лв., 1551,19лв., 75,80лв., 9,60лв./ са под предвидения в чл.280 ал.2 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в частта относно имуществените вреди не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответното дружество за претърпените от ищцата вреди в резултат на падането й на 2.03.2011г. на стълбището на притежавания и стопанисван от него ресторант „С. П.” в [населено място] са налице и претенцията й е основателна. Посочил е, че е налице противоправно бездействие на ответника – неизпълнение на задължението му да предприеме необходимите мерки за почистване и обезопасяване входовете на ресторанта и стълбището към тях с оглед недопускане и предотвратяване на възможността от подхлъзване и падане на посетителите – има бездействие на неговите служители, в чиито задължения е почистването и обезопасяването на стълбищата. Отбелязал е и, че в резултат на това противоправно бездействие се е стигнало до подхлъзване на заледеното стълбище и падане на ищцата, респективно до причиняване на телесни увреждания и щети. Намерил е, че възраженията на ответника, че тя е проявила груба небрежност и с това сама е причинила увреждането, не могат да се приемат за основателни. При тези констатации е заключил, че са налице предвидените в закона предпоставки за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане, а претърпените болки, страдания и други негативни преживявания обосновават присъждане на обезщетение по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД в размер на 13000лв. Предвид споделяне на съображенията на първоинстанционния съд, на основаание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Извежда следните въпроси – касаещи решението в частта, подлежаща на касационен контрол – за които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. „Следва ли при разрешаване на правен спор по предявен иск по чл.49 ЗЗД за реализиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника съдът да изследва въпроса за вината на лицето/лицата, на които е възложена работата, при изпълнението на която са причинени вреди?” /ППВС 7/29.12.58г.; ППВС 9/28.12.96г.-т.1 б.”а”/; 2.”Трябва ли съдът да конкретизира обстоятелствата, въз основа на които е формирал своята преценка за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД по справедливост, в това число и за значението на така определените обстоятелства върху определения размер на неимуществените вреди?” /ППВС 4/23.12.68г. – т.2, т.11/; 3. „Следва ли въззивният съд да обсъжда конкретните обективни обстоятелства по делото, послужили му за определяне /потвърждаване/ на обезщетението по чл.52 ЗЗД по справедливост?” /ППВС 4/23.12.68г. – т.2, т.11/; 4.”Дължи ли произнасяне съдът по въпроса в какво точно се изразява противоправното поведение на натоварените с работата лица, причинили вредите, чиято обезвреда се иска, при иск по чл.49 ЗЗД?”/ППВС 9/28.12.96г.-т.1 б.”а” пр.2 и т.4/; 5.„Следва ли съдът да изследва поведението на пострадалата и каква е относителната тежест на поведението на пострадалата в причинния процес, когато с поведението си пряко е предизвикала увреждането, макар и да не нарушава законови разпоредби, и трябва ли тези обстоятелства да се съобразят от съда при определяне на присъденото обезщетение, като последното се намали? /ТР 88/12.09.62г. ОСГК на ВС, реш.№.350/17.10.11 по г.д.№.1382/10, ІV ГО на ВКС, реш.№.302/17.10.2013 по г.д.№.3248/13, ІV ГО на ВКС/; 6. „Длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички доводи и оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, когато се позовава на нормата на чл.272 ГПК?” /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Останалите въпроси /№.7, №.8 и №.9/ касаят неподлежащата на касационен контрол част на въззивното решение и не следва да бъдат обсъждани.
Поставените от касатора въпроси №.1 и №.4 са свързани с предпоставките за ангажиране на отговорността на възложителя при условията на чл.49 ЗЗД. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число и цитираната, отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; тя възниква когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата – чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа или чрез бездействия за изпълнения на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са свързани с него; лицето, което е възложило работата, може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда, ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа. Съдът не е отрекъл задължението си да изследва наличието на визираните по-горе условия за възникване на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД, респективно възраженията на ответника за наличие на предпоставки, които го освобождават от нея. Напротив, именно в изпълнението му и с оглед установяване на елементите на фактическия състав на чл.49 ЗЗД е приел, че е налице неизпълнение на конкретно посочено задължение /произтичащо и от чл.9 от Наредбата за опазване на околната среда на територията на [община]/ – за предприемане на необходимите мерки за почистване и обезопасяване на входовете на ресторанта и стълбищата към тях с оглед недопускане и предотвратяване на възможността от подхлъзване и падане на посетителите, че в резултат на описаното бездействие се е стигнало до падането на ищцата и претърпяване на телесни увреждания, че предприетите мерки не могат да освободят ответника от отговорност – тъй като въпреки тях към момента на инцидента мястото е било непочистено и необезопасено в достатъчна степен. При тези обстоятелства следва да се приеме, че съдът е приложил разпоредбата на чл.49 ЗЗД в точния й смисъл и съобразно съдебната практика, но от фактическа страна не е приел за установени обстоятелства, изключващи отговорността на ответника. Направените от него възражения са били разгледани, но са намерени за неоснователни предвид приетото за доказано неизпълнение на горепосочените задължения за почистване и обезопасяване от сняг и лед на входовете в достатъчна степен. Оспорването на доказателствените изводи на решаващия съд не е основание за допускане на касация. Те могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл.293 ГПК, но само след допуснато касационно обжалване. Предвид изложеното въззивният съд е действал в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС, и основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Аналогична е преценката и предвид поставения въпрос №.5. Съгласно цитираната практика винаги, когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, той я съпричинява; такова съпричиняване наравно с делинквента е налице и ако пострадалият сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане; в този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, не и за последиците от поведението на увредения. Съдът не се е отклонил от задължението си да изследва поведението на пострадалата предвид направеното възражение за съпричиняване, респективно не е приел, че тя се е поставила в риск, но въпреки това съпричиняване няма. Същевременно, доколкото на база доказателствата по делото е прието, че възражението по чл.51 ал.2 ЗЗД е неоснователно – тъй като липсва конкретно противоправно поведение, а и вида на носените обувки няма значение предвид състоянието на стълбите /по които са падали и други лица от групата, вкл. мъже/, конкретната преценка дали е налице съпричиняване в разглеждания случай е въпрос по съществото на делото.
Изведените въпроси под №.2 и №.3 са свързани със задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Съдът не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, като е взел предвид съответните релевантните факти. В мотивите на първоинстанционното решение, към които въззивният съд препраща на основание чл.272 ГПК и по този начин ги прави свои, подробно са посочени получените от ищцата увреждания, търпените болки, страдания, ограничения и остатъчни явления със съответната прогноза за преодоляването им – вида на фрактурите, извършените необходими оперативни интервенции, последвалото с месеци обездвижване, изискващо обслужване с чужда помощ, продължителния период на придвижване с помощни средства /патерици/ без възможност за стъпване на увредения крак, силните болки и страдания, наложили прием на аналгетици, преживеният стрес и влошено психическо състояние в резултат на страданията, продължителната неработоспособност /300дни/, останалата невъзвратима ограничена подвижност в левия глезен, затрудняваща походката, големия оперативен белег. Предвид изложеното задължителната практика на ВКС е съобразена и основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
По отношение на въпрос №.6 соченото от касатора основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК също не е налице. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /т.4 ТР №.1/09 от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС/. В случая по изведения от касатора въпрос вече са постановени множество задължителни актове на ВКС по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитирания, в които е отразена необходимостта въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал и да достигне до собствено решение, като отговори на доводите и оплакванията в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, а не контролно-отменителна. Посочено е и, че когато той потвърждава първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд при съвпадение на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност – т.е. когато тя е еднаква по обем и при двете инстанции, тъй като не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства пред въззивния съд; в този случай въззивният съд мотивира решението си, като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора /реш. № 346/ 25.11.2011 по г.д..№ 1387/2010, ГК, ІІІ ГО на ВКС/. Така установената практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. В. инстанция се е съобразила с нея, като от една страна е препратила към мотивите на първоинстанционния съд – като по този начин ги е направила свои, а от друга страна е изложила и собственото си становище по основателността на повдигнатите оплаквания.
С оглед на всичко изложено по-горе не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Разноски на ответната страна не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу решение №.1104/12.06.2014г. по г.д.№.2079/13г. на Пловдивски окръжен съд, V граждански състав, в частта му относно исковете по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди като недопустима.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1104/12.06.2014г. по г.д.№.2079/13г. на Пловдивски окръжен съд, V граждански състав, в останалата му част.
Определението в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му; в останалата му част то е окончателно.
П.: ЧЛЕНОВЕ: