О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 500
София, 30.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3764/2013 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. Х. Д. лично и в качеството му на [фирма] ,В. Х. Д. и [фирма], всички представлявани от адв. Ж., за допускане на касационно обжалване и за отмяна на определение на Варненски апелативен съд № 156 от 22.03.2013г. по в.ч.гр.д. № 123/2013г. с което след частична отмяна на определение на Варненски окръжен съд № 3564 от 19.12.2012г. по ч.гр.д.№ 1574/2009г., молбата им да получат разрешение да се разпоредят с два от възбранените имоти за да погасят публичнодържавни вземания и да заплатят дължимия адвокатски хонорар на своя процесуален представител е оставена без уважение.
В. съд е приел, че нуждите са между изброените изчерпателно в чл. 23, ал. 4, т. 1 до т. 8 З./отм./, че молителите са мотивирали искането си с необходимостта да заплащат публичноправни задължения към държавата (в размер на общо 45926,94лева и лихви върху тях) и към [община] (в размер на 15230,69 лева и лихви върху тях), както и разноски в производството (договорено адвокатско възнаграждение в размер на 150 000 лева) – основания по чл. 23, ал. 4, т. 3 и т. 7 З.., че са представили доказателства за наличието на свои непогасени изискуеми публични задължения, както и за дължимо възнаграждение за един адвокат, ангажиран в производството по делото, както и, че същият е към минималния размер съгласно цената на иска по чл.28 и наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения; съдът е приел, че искането по чл. 23, ал. 4 З. е ограничено само до имущество, спрямо което са наложени обезпечителни мерки, но не е предмет на искането по чл.28 от Закона; че дори и да се приеме обратното становище, то в настоящия случай не са налице предпоставките, при които може да уважи молбата на съответниците по иска по чл.28 от З. да се разреши продажбата посочените два апартамента – да няма друго имущество, с което да се погасят изрично изброените в ал.4 на чл.23 от с.з. текущи задължения; в тази връзка е приел, че ответникът Д. – сега жалбоподател, е имал значителни доходи от търговска дейност, от извършени разпоредителни сделки с недвижими имоти, при това не на пазарни, а на по – ниски цени, както и от друга стопанска дейност (за която се дължат и данъци) и при добросъвестно управление на това имущество е могло да се погасят своевременно както публичните задължения, така и задължението за разноски към процесуалния им представител адв.Ж.- така например от сделките по нотариален акт № № 55/08.03.2011 година, 58/08.03.2011 година и 59/08.03.2011 година ответникът Д. е получил най-малко 248583.00 лева, въпреки че по данъчна оценка продадените имоти възлизат на над 344000.00 лева; че ответниците Д. са декларирали доходи от отдадено под наем имущество за голям период от време (2006-2011 година) и са получавали значителни доходи само от това, като например за 2011 година сумата е от 62675.19 лева; че наред с това В. Д. развива и стопанска дейност, за която дължи и данъци, но това означава, че от нея има и приходи, а това е безспорно в случая; че ответникът Д. разполага и с незапорирано в полза на Комисията имущество, с което може свободно да се разпорежда , какъвто е имотът в [населено място], на [улица].
В жалбата са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на определението и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателите, че обжалваното определение е постановено при наличие на основанията по т. 1 на чл.280 ГПК, тай като съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Като такъв посочва въпроса : допустимо ли е разрешенията по чл.23 ал.5 З./отм./ да обхващат имущества,които след обезпечението са и предмет на иска по чл.28 от Закона или тези разрешения обхващат само имущества, върху които са наложени обезпечителни мерки, но които не са включени в мотивираното искане по чл.28 от същия закон. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в провирочие с разрешението, дадено от ВКС, ІV ГО, с определение №494 от 04.07.2012г. по ч.гр.д.№393/2012г. , в което се казва, че “условията, които законът поставя за уважаването на искане по чл. 23, ал. 4 З. са в патримониума на молителя да съществуват изискуеми публичноправни задължения към българската държава, той да притежава имущество, с което той иска да погаси тези задължения, върху това имущество да са наложени обезпечителни мерки по реда на З.; че основанията за освобождаване на имущество по силата на тази разпоредба са лимитативно изброени в осемте точки на алинеята, като искането по всяко от основанията трябва да бъде уточнено, за да може да бъде уважено; че в разпоредбата не е поставено ограничение за исканията до образуване на производство по искане по чл. 28 З., следователно те могат да бъдат правени и разглеждани и след това ”.При условията на евентуалност във връзка със същия въпрос поддържа и основанието по чл.280 т.3 ГПК като твърди, че въпросът е от значение за развитие на правото тъй като с оглед систематичното си място нормата на чл.23 ал.4 З./отм/ очевидно относно нейния обхват и приложението й създава трудности.
В изложението си касаторите поддържат наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с процесуалноправния въпрос за приложение нормата на чл.235 ГПК. Поддържа, че тъй като съдът не е намерил за нужно да обсъди всички доводи и доказателства, които са представили в отговор на въззивната частна жалба на Комисията, то и постановеното определение е в противоречие с разрешенията, дадени в Решение №37 от 29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, І ГО, и решение №450 от 21.07.2009г. по гр.д.№3547/2008г. на ВКС, ІІ ГО, в които се приема, че въззивният съд като съд по същество на правния спор е длъжен да направи собствени фактически и правни изводи като обсъди в съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.
В изложението се поддържа и наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса “ допустимо ли е при преценка на съда за наличност на средства към момента на подаване на молбата по чл.23 ал.4 от закона да се държи сметка с какви средства е разполагал ответника по иска преди предявяването му, съответно за какво ги е похарчил, лед като въпросът за необходимостта от плащания се поставя именно във връзка с предявения иск,което за ответника е бъдещо и неизвестно обстоятелство преди предявяването му”. Поддържат, че въпросът е принципен и с отговора му би се избегнала неяснота относно това към кой момент и въз основа на какви конкретни факти следва да се извършва преценката за налични средства.
Ответната по частната жалба страна – К., взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на частната жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира, че частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за уважаване искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая първият поставен от касаторите въпрос не е определящ за изхода на настоящото дело, затова по него не следва да се допуска касационно обжалване. Решаващият мотив на въззивния съд да остави без уважение искането за освобождаване на възбраненото имущество се свежда до това, че молителите са разполагали с имущество, в това число и невъзбранено, и доходи от търговска дейност и отчуждени имоти , с които да погасят задълженията си. Другото съображение на въззивния съд – че искането по чл. 23, ал. 4 З. е ограничено само до имущество, спрямо което са наложени обезпечителни мерки, но не е предмет на искането по чл.28 от Закона, видно от мотивите на самия съд не е решаващо, затова и свързаният с него въпрос, поставен от жалбоподателите, не е решаващ и не определя изхода на делото. Ето защо по него не може да се допусне касационно обжалване. След като не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, не се дължи произнасяне по въпроса за наличие на специфичните предпоставки за това, поддържани от жалбоподателите.
Изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280 ГПК и във връзка с останалите два въпроса, тъй като преповтаря като съдържание касационната жалба и оплакванията за неправилност и необоснованост на определението. Тези доводи, посочени от касаторите като материалноправни и процесуални въпроси, не са относими към правните аргументи на въззивния съд, а изразяват несъгласието на жалбоподателите с приетата от съда неоснователност на молбата им. По този начин касаторите допускат смесване на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК с тези за достъп до касация по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки за това.
Предвид изложеното не са налице твърдените от частните жалбоподатели основания за допускане касационно обжалване на атакуваното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Варненски апелативен съд № 156 от 22.03.2013г. по в.ч.гр.д. № 123/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: