О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 501
гр. София, 22.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седми март двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 1065 по описа за 2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез пълномощника, адвокат А. И. В. срещу решение № 6613 от 15.10.2012 г. по гр. дело № 10675/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – А въззивен състав.
Ответникът Д. В. Я. чрез пълномощника си адвокат В. Д. К. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК излага становище за липсата на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решение от 11.05.2012 г. по гр. дело № 29020/2011 г. на Софийски районен съд, 70 състав в частта, с която първоинстанционният съд е уважил исковете, предявени от Д. В. Я. против [фирма], [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, имуществената претенция до размер на сумата 4761.90 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.07.2011 г., присъдил е сумата 952.38 лв., разноски в полза на ищеца, по сметка на СРС сумата 150.48 лв. държавна такса и сумата 115 лв. разноски за вещо лице. За да постанови този резултат решаващият състав е приел, че неправилно работодателят е ангажирал дисциплинарната отговорност на ищеца за обстоятелства, относими към евентуална гражданска отговорност – превишаване на представителни правомощия по пълномощно, предоставено на Я. от [фирма], което не е страна по трудовото правоотношение, по което ищецът е изпълнявал длъжност „асистент поддръжка автомобили”. СГС е констатирал, че наказанието по чл. 188, т. 3 КТ е във връзка с противозаконно отнемане на лека кола, собственост на упълномощителя, която е била приета от ремонт от ищеца и която не е била доставена до служебния паркинг на собственика. Изложени са съображения за липсата на мотиви в заповедта по чл. 188, т. 3 КТ, както и за липсата на доказателства, че упълномощаването на ищеца е била извършено във връзка с трудовите му задължения при ответника по исковете.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл на непредявено от ищеца фактическо основание, а именно, че извършените от служителя Я. действия са в изпълнение на негови задължения към друго лице. Становището е неправилно. Основанието на иска се определя от обстоятелствената част на исковата молба и от отразеното в същата е видно, че страната е оспорила законността на дисциплинарното си уволнение, предмет на заповед, издадена от ответното дружество. Оспорването засяга императивни изисквания на КТ при извършване на дисциплинарно уволнение, включително съставомерността на нарушенията, въпрос имплицитно свързан с осъществяване на нарушенията в кръга на трудовата функция. Ето защо следва да се приеме, че спорът не е разгледан на непредявено основание, поради което и въззивното решение е процесуално допустимо, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт. Съобразяването на твърденията в исковата молба има отношение към правилността на решението, но не и към допустимостта. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка с този въпрос.
Касаторът чрез процесуалния си представител, адвокат А. И. В. поддържа, че с цитираното въззивно решение СГС се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като процесуалноправен е поставен въпросът: „Свободен ли е решаващият състав по силата на служебното начало да категоризира, като спорен въпрос такива факти и обстоятелства, по които не са постъпили възражения от страните?” Въпросът не е съобразен с процесуалното развитие на спора, както и с характера на въззивното производство, поради което с формулирането му не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Оспорването, че описаните в заповедта по чл. 188, т. 3 КТ нарушения са извършени е направено още с исковата молба и включва относимостта на нарушенията към възложената трудова функция, тъй като дисциплинарната отговорност по КТ се носи от работника или служителя за виновно неизпълнение на конкретен вид задължения, а именно трудови задължения – чл. 186 КТ. Поради това въззивният съд не е категоризирал служебно, като спорни обстоятелствата, „по които не са постъпили възражения от страните”, т.е. не е налице описаната от касатора процесуална дейност на въззивната инстанция – определяне от решаващия състав за спорни обстоятелства, по които страните не спорят. Необосновано приписваната на съда процесуална дейност е послужила за въвеждане на цитирания въпрос. По този начин касаторът не е съобразил, че отделянето на спорните обстоятелства от безспорните е осъществено по реда на чл. 146 ГПК още пред първата инстанция, като му е било указано тогава в качеството на ответник по исковете, че следва да докаже нарушенията, включително противоправното неизпълнение на трудови задължения, а такива са единствено задълженията при реализиране на трудовата функция. Същият не е възразил против изготвения от районния съд доклад, съдържащ тези указания с посочените спорни обстоятелства, между които и относимостта на нарушенията към трудовата функция на ищеца. Следователно естеството на нарушенията, връзката им с изпълняваната работа са били предмет на спор, поради което твърдението на жалбоподателя за квалифицирането им от въззивния съд, като спорни, въпреки че страните не спорели по тях е необосновано. Изложените съображения са относими и към следващия въпрос, определен от жалбоподателя за процесуалноправен, а именно: „ Дали при подаване на отговор на въззивната жалба, с който се оспорват твърденията във въззивната жалба, но който отговор не е подписан от страната, може да се приеме, че е налице оспорване на въззивната жалба, както е постъпил решаващият състав ?”. Както беше изяснено по – горе посочените обстоятелства са били спорни още пред първата инстанция и отговорът на въззивната жалба не променя това положение, поради което липсата на подпис от въззиваемия не рефлектира върху процесуалната дейност на СГС, който е бил задължен като съд по същество да се произнесе и по тази част от спора, както видно от мотивите на съдебния акт е процедирал. Въпросите са извън процесуалноправните разрешения, приети от СГС, а като общотематични не обуславят общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В приложението са изложени и следните материалноправни въпроси, по които ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК: „Налице ли е нарушаване на трудовата дисциплина в случай, че по време на изпълнение на трудовите задължения, работникът е нарушил общия правен принцип за ненанасяне вреда другиму?” Въпросът не е въведен в хипотезата, разгледана от окръжния съд. Въззивната инстанция е обсъждала конкретни фактически състави – чл. 187, т. т. 7, 8, 10 КТ и както се посочи по- горе всеки един от тях е свързан с виновно неизпълнение на трудови задължения / чл.186 КТ/, а не на други задължения извън трудовите. Въпросът като несвързан с разглежданите от съда хипотези не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод следва да се има предвид и по отношение на допълнителния въпрос: „В случай, че нарушението по чл. 187, т. 8 от КТ може да бъде резултат от неправомерни действия на служителя, извършени по време на работа, но невключени в трудовите му задължения, то кой е компетентен да прецени субективната нагласа на работодателя, изразяваща се в загуба на доверие у служителя и какви са критериите за установяване на този ефект от действията на служителя?”. Трябва да се допълни, че нарушения на работника, извън трудовата функция не са относими към отговорността по чл. 188, т. 3 КТ и тяхната преценка е ирелевантна за фактическите състави, предмет на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Ето защо и в случая не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Общотематичен и неотносим към произнасянето на въззивния съд е въпросът: „Необходимо ли е да се уредени в писмена форма задълженията, чието нарушаване обуславя последиците по чл. 187, т. 8 от КТ ?” Само въпроси, по които са изложени правни разрешения от въззивния съд формират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1. Касаторът чрез процесуалния си представител твърди, че СГС се е произнесъл по въпроса „дали нарушаването на задължения, които служителят и работодателят считат за включени в трудовото правоотношение, но не са уредени в писмена форма, представляват нарушение на трудовата дисциплина”. Както вече беше посочено по – горе естеството на задълженията, за които е била ангажирана отговорността на ищеца е предмет на трудовия спор, поради което твърдението, че страните ги „считат включени в трудовото правоотношение” не е обосновано. Въззивният съд е приел, че ответникът по исковете не е доказал, че тези задължения са трудови или хипотезата, по която е зададен въпроса е извън произнасянето му и предвид разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК не формира основание за допускане на касационен контрол. Изложените мотиви са относими и към въпроса, формулиран, както следва: „Налице ли е злоупотреба с доверието на работодателя, когато при изпълнение на трудовите си задължения, с действията си работникът е ангажирал отговорността на работодателя за обезвреда на трето лице?” Въззивният съд не е обсъждал и извеждал правни изводи и разрешения относно ангажиране отговорността на работодателя за обезвреда на трето лице във връзка със състава на чл. 187, т. 8 КТ. Връзка между двата вида отговорност и обусловеност на дисциплинарната отговорност от отговорността на работодателя към трето лице не е разглеждана в мотивите на въззивното решение, защото съставът на чл. 187, т. 8 КТ не обхваща такива елементи. Ето защо трябва да се приеме, че въпросът не е свързан с произнасянето на СГС и с поставянето му не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тезата за отговорност на ищеца по изложените в заповедта по чл. 188, т. 3 КТ фактически състави във връзка с упълномощаването му и настъпилите след това последици от действията му присъства и в последния от материалноправните въпроси, а именно: „Злоупотребява ли с доверието на работодателя си лице, което във вреда на упълномощителя си превишава правата си по пълномощното, което му е предоставено от трето, свързано с работодателя му лице при положение, че пълномощното е издадено за нуждите на изпълняваните от работника трудови функции ?”. Въпросът се основава на хипотеза, по която липсва произнасяне на СГС. Предметът на спора, по който е изложил мотиви второинстанционния съд се отнася до фактическите състави, отразени в заповедта за дисциплинарно уволнение и не засяга обстоятелствата, залегнали в цитирания въпрос – превишаване на права по пълномощното, нуждите, за които то е издадено, връзката му с разпоредбата на чл. 187, т. 8 КТ, която не е третирана, като стояща извън елементите на фактическия състав на нормата. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело / в този смисъл са разясненията в цитираното ТРОСГКТК, т. 1/. В случая цитирания въпрос не отговаря на тази характеристика и с поставянето му не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на всички въпроси в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е релевирал допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, тъй като за тях не е обосновал приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК и съответно не е аргументирал противоречие със задължителна или казуална съдебна практика, съответно необходимост от преодоляване на неправилна или неактуална съдебна практика, както и формиране на такава по отношение на непълна, неясна или противоречива правна уредба /в този смисъл следва да се имат предвид разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК , т. т. 2, 3 и 4/. Направени са общи оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК, каквото е настоящето, а при разглеждане на касационната жалба по същество, при допускане на касационен контрол.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6613 от 15.10.2012 г. по гр. дело № 10675/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – А въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: