2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 506
гр. София, 11.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5029 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение от 26.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 14240/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частични отмяна и потвърждаване на обжалваната пред въззивния съд част от решение № ІII-113-72/13.08.2015 г. по гр. дело № 65245/2014 г. на Софийския районен съд, като краен резултат, жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца К. В. Б., на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, призната с разпореждане № 14493/31.05.2012 г. на Столично управление „Социално осигуряване“, настъпила на 04.05.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.05.2012 г. до окончателното ? изплащане.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. В. Б. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правният въпрос – как се определя размерът на обезщетението за претърпени морални (неимуществени) вреди от трудова злополука и при неговото справедливо определяне съгласно принципа в чл. 52 от ЗЗД, какви факти и обстоятелства следва да се отчетат от решаващия съд. Жалбоподателят навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 141/29.04.2009 г. по гр. дело № 347/2008 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 146/15.02.2010 г. по гр. дело № 848/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 414/21.11.2012 г. по гр. дело № 1543/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 264/29.04.2010 г. по гр. дело № 1957/2006 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 633/01.11.2010 г. по гр. дело № 855/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 38/13.03.2013 г. по гр. дело № 323/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови решението си в обжалваната част, въззивният съд е приел за установено, че при настъпването на процесната трудова злополука на 04.05.2012 г. – при подсъединяване на кабелно удължение към мобилно контактно съоръжение възниква волтова дъга, при което ищецът получава термично изгаряне на площ от 7 % от I; II АВ III степен в областта на левия горен крайник (ръка) и лявата подбедрица, като за лечението на тези травматични увреждания се е наложило да бъдат извършени две оперативни интервенции, при първата от които е била направена пластика с 800 кв. см. от бедрото, а извършената впоследствие втора операция се е наложила поради разрастване на ръбцовата тъкан и кисти на кожата. В резултат на травматичните увреждания ищецът е изпитвал силни болки и страдания, като при такива по вид травми превръзките се правят под упойка докато не зараснат. От травматичните увреждания ищецът е получил и белези, които имат траен, постоянен характер и ще останат за цял живот, като с времето ще избледнеят; ищецът продължава да се оплаква от намалена чувствителност при допир в областта на белезите. СГС е приел за установено, че ищецът е допуснал груба небрежност при изпълнение на трудовите си функции и е съпричинил настъпилия от трудовата злополука вредоносен резултат, в размер 50 %. При определяне размера на обезщетението съобразно критерия за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е отчел така установените по делото обстоятелства – тежестта и интензитетта на уврежданията – изпитваните първоначално от ищеца силни болки и страдания, получените от него белези, имащи траен и постоянен характер – за цял живот, обстоятелството, че макар здравословното му състояние да е напълно възстановено, той продължава да се оплаква от намалена чувствителност при допир в областта на белезите, възрастта на ищеца към датата на настъпване на трудовата злополука – 26 години, която е трудоспособна възраст, периода на възстановяване. При така установените и обсъдени обстоятелства, СГС е приел, че справедливият размер на обезщетението, с което да се репарират в относително пълен размер, причинените на ищеца неимуществени вреди, възлиза на 20 000 лв., като го е намалил с приетия процент на съпричиняване (50 %) до размера на присъдената сума от 10 000 лв.
С така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, СГС е разрешил изведения от касатора правен въпрос, не в противоречие, а в съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК въз основа на задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г.
Израз на тази задължителна практика на ВКС са и две от посочените от касатора решения – решение № 38/13.03.2013 г. по гр. дело № 323/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 414/21.11.2012 г. по гр. дело № 1543/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с които е даден отговор на формулирания от него въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, а именно: Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните, обективно установени факти и обстоятелства – характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, вкл. козметични и др. външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент.
Останалите решения, посочени от касатора, не формират задължителна практика по изведения от него въпрос, тъй като част от тях са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., а с тълкувателната част на останалите е даван отговор на правни въпроси, които не са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
С всички посочени от жалбоподателя решения на ВКС са разрешени по същество правни спорове за определяне съгласно чл. 52 от ЗЗД на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука. Определените с тези решения и с обжалваната част от въззивното решение, размери на обезщетенията са различни, именно предвид извършената от съда (съгласно цитираната по-горе задължителна практика) преценка на конкретните, обективно установени факти и обстоятелства по съответното дело, които са различни при всеки отделен случай.
По изложените съображения, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора допълнителни основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 26.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 14240/2015 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ е уважен за сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.