6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 506
София, 09.07.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 873/2012г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М., роден в Т., с адрес във Великобритания, чрез процесуалния му пълномощник адвокат А. П. Г. – САК, срещу решение № 808 от 12.05.2012г. по т. д. № 4245/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, VІ-10 състав решение № 630 от 23.06.2011 г. по т. д. № 1271/2010 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО за признаване за установена недобросъвестност при заявяване на словна марка „Б.” на 12.06.2006 г., регистрирана на 15.04.2008 г., рег. № 64612 в Патентно ведомство на Република България за услуги от клас 38 по Ницката класификация.
К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и е постановено в нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за недоказаност на действителното знание на заявителя на процесната марка /праводател на ответника/ относно факта на по-ранно запазен домейн на ищеца bulgartel.com от домейните на ответника bulgartel.org и bulgartel.biz, като твърди, че този факт следва да се приеме за известен на ответника, доколкото глобалната информационна мрежа е достъпна от всяка точка на света и добросъвестният търговец лесно може да направи проверка дали използвайки и/или запазвайки даден знак като марка не би нарушил чужди права. Според касатора, въззивната инстанция неправилно е преценила релевантните за спора факти към настоящия момент, а не към датата на подаване на заявката за регистрация на процесната марка.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с материалноправния въпрос за съдържанието на понятието „недобросъвестност” по смисъла на чл. 26, ал. 3, т. 3 ЗМГО, релевантните за предмета на доказване факти, критериите и момента за установяване на недобросъвестността. Според касатора, този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 41 от 27.05.010 г. по т. д. № 571/2010 г. на І т. о.; определение № 94 от 24.11.2008 г. по т. д. № 470/2008 г. на ІІ т. о. и определение № 200 от 17.03.2010 г. по т. д. № 883/2009 г. на І т. о.; решава се противоречиво от съдилищата, за което се позовава на решение № Т-292 от 07.06.2010 г. по т. д. № 98/2010 г. на САС и е от значение за развитието на правото поради необходимостта от създаване на „по-богата практика”.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 20.08.2012 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от М. М. иск с правно основание чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО, въззивният съд е приел за недоказано твърдението, че при регистрацията на процесната словна марка „Б.” на 12.06.2006 г., регистрирана на 15.04.2008 г., рег. № 64612 в Патентно ведомство на Република България за услуги от клас 38 по Ницката класификация, праводателят на ответното дружество [фирма], [населено място] не е действал недобросъвестно, тъй като липсват данни същият да е знаел за регистрираните от ищеца /въззивник/ търговски марки, както и за фактическо използване от страна на жалбоподателя на регистрираните от него марки на територията на Република България или извън нея, чрез които заявителят да е узнал за правата му върху тези марки. Решаващият състав е отчел обстоятелството, че притежаваните от жалбоподателя М. М. марки и притежаваната от ответното дружество процесна марка имат идентичен словен елемент „Б.” и са регистрирани за един и същ клас стоки и услуги – клас 38 от Ницката класификация /телекомуникационни услуги/. Същевременно обаче е съобразил, че част от марките на жалбоподателя – тези под № 2405154 от 28.10.2005г. – имат само национална регистрация в О. Кралство Великобритания и С. И. и регистрацията им няма действие на територията на Република България, а марката с регистрация в Общността – „BULGARTEL” под №[ЕИК], заявена на 09.05.2006 г., т. е. преди датата на заявяване на процесната марка на ответника – 12.06.2006 г., има действие на територията на Република България от по-късен момент – от присъединяването на Република България към Европейския съюз, т. е. от 01.01.2007 г.
Като неоснователен въззивният съд е счел довода на М. М., че от субективна страна праводателят на ответника е бил в състояние да узнае за наличието на неговите по-ранни марки, тъй като информацията за заявяването им е общодостъпна и публична. В тази връзка е изразено разбирането, че фактическият състав на основанието по чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО изисква фактическо знание у заявителя, налично към датата на заявяване на марката, че друго лице е регистрирало по национален ред идентична или сходна марка за същия клас стоки и услуги или използва такава марка, а не просто потенциална възможност заявителят да узнае за нея, защото само тогава у заявителят може да съществува съзнанието, че със заявяването на такава марка накърнява чужди права. Решаващият състав е преценил, че ангажираните по делото доказателства не установяват наличието на действително знание у праводателя на ответника / [фирма]/ нито за регистрираните по национален ред три търговски марки на жалбоподателя, нито за притежаваната от него марка на Общността към датата на заявяване на процесната марка пред Патентно ведомство на Република България – 12.06.2006 г. /подчертавайки, че към тази дата марката на Общността е била само заявена на 09.05.2006 г., а е регистрирана едва на 28.04.2009г., т. е. след датата на заявяване на процесната марка и дори след датата на регистрацията й – 16.04.2008 г./. Поради липсата на доказателства да е достигнала по какъвто и да е начин до знанието на заявителя [фирма], представената по делото кореспонденция между ищеца М. М. и евентуални негови съконтрахенти в О. кралство, в която изразява намерението си за осъществяване на търговска дейност в сферата на телекомуникационните услуги на територията на Република България, е преценена като недоказваща знание както за правата на ищеца върху регистрираните от него марки, така и за намерението му да ги използва при осъществяване на търговска дейност. Още повече, че по делото не са ангажирани доказателства за действителното използване на марките на територията на Република България както за осъществяване на дейност по предоставяне на телекомуникационни услуги, така и за извършване на друга търговска дейност, попадаща в класовете стоки и услуги, за които са регистрирани. В тази връзка съдът е взел предвид факта, че търговското дружество [фирма] с едноличен собственик М. М., в чийто предмет на дейност са включени и телекомуникационни услуги, е регистрирано едва на 13.03.2007 г., т. е. след заявяването на процесната марка за регистрация, поради което регистрацията на това дружество не може да се преценява като индиция за знание на заявителя, че ищецът възнамерява да осъществява такава търговска дейност. Същевременно е отчетено обстоятелството, че дружеството-заявител на процесната марка [фирма] е регистрирано още на 30.11.2004 г., т. е. около три години преди заявяването на марката; че фирменото наименование на същото е идентично със словната част на заявената от него за регистрация по национален ред марка; че предметът на дейност на това дружество включва предоставяне на далекосъобщителни и информационни услуги и че по делото е безспорно установено осъществяването на такава дейност през периода 2005 г. – 2009 г., т. е. още преди заявяването на марката.
Въззвният съд е счел за неоснователни и доводите за недобросъвестност на заявителя [фирма], обосновани с регистрираните от него домейни. Посочил е, че към настоящия момент твърдяният от жалбоподателя домейн bulgartel.com не препраща към негов сайт, в който да са посочени регистрираните от него марки, а освен това регистрацията на домейни в интернет-пространството не подлежи на никаква правна регламентация, поради което не може да бъде установена противопоставима на ответното дружество достоверна дата на регистрирания от жалбоподателя домейн.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Безспорно, поставеният от касатора въпрос е важен за делото, но не може да бъде определен като значим за неговия изход по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тези указания, въпросът, с който се обосновава допускането на касационния контрол, трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, решаването на въпроса за наличието на недобросъвестност при заявяването на процесната марка е обусловен именно от обсъждането на събраните по делото доказателства и приетите за установени от тях релевантни за делото факти. Тази преценка е в изключителната компетентност на съдебния състав и нейната правилност не може да бъде обсъждана при допускане на касационния контрол, тъй като тя е предмет на проверка само в рамките на вече допуснато касационно обжалване.
Освен, че отсъства общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставения от касатора въпрос не са налице и поддържаните от касатора основания. На първо място, не може да се счете, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Решение № 41 от 27.05.010 г. по т. д. № 571/2010 г. на І т. о. не доказва твърдяното противоречие, тъй като то е постановено при напълно различни факти и доказателства, при които е преценявано наличието на недобросъвестност – наличието на знание у ответника по смисъла на чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО е обосновано с факта, че към датата на заявяване на марката заявителят е бил един от тримата съдружници в дружеството-ищец. Останалите два съдебни акта – определения по чл. 288 ГПК – не подлежат на преценка във връзка с посоченото основание, тъй като същите нямат характер на задължителна съдебна практика съгласно указанията по т. 2 от цитираното тълкувателно решение. Поради липсата на данни за влизане в сила, представеното от касатора въззивно решение на САС не се включва в понятието „съдебна практика” по смисъла на разясненията по т. 3 от Тълкувателното решение и затова не доказва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Що се отнася до третото основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не следва да бъде обсъждано. С твърдението си, че „настоящият спор е удобен за формирането на по-богата практика” и това ще е „от значение за развитието на правото”, касаторът всъщност е заявил само част от посоченото основание, което, както е прието в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е налице, когато въпросът е от значение едновременно за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 808 от 12.05.2012г. по т. д. № 4245/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: