5
5
Определение по т. д. № 2301/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 2301/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
София, 26.06.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на шести април през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 2301 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] /н./ срещу въззивно решение № 9/07.01.2013 г. по в. т. д. № 65/2013 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1467/19.10.2012 г. по т. д. № 2118/2010 г. на Варненски окръжен съд.
С последното е признато за установено в отношенията между страните съществуването на вземане, неприето в производството по несъстоятелност на [фирма] спрямо [фирма] в размер на 687369,45 лв., произтичащо от договор за инвестиционен кредит 1546/2007 и анекс А1.1546/2008 от 01.10.2008; анекс А 3 – 1546/2009 от 23.10.2009 г., от които главница в размер на 651061,58 лв. и възнаградителна лихва 36307,87 лв. за посочени периоди.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и неправилно приложение на материалния закон.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са съществени за изхода на делото, като се е позовал на т. 1 на чл. 280 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
По отношение на първия правен въпрос в изложението, формулиран така: „Кога е налице безкасово плащане с оглед приложението на чл. 305 ТЗ” – не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, в мотивите на обжалвания съдебен акт съдът е приел, че извлеченията от партидите не представляват извлечения от банковата платежна сметка на длъжника, т. е. от счетоводната програма на банката, а става въпрос за технически записвания. Според решаващия съд, не е налице хипотезата на чл. 305 ТЗ, тъй като е приел, че не е извършвано плащане, нито е установено заверяване на кредитната сметката на ищеца, нито са били представени доказателства, от които да следва извод, че сметката е трябвало да се завери. Или прилагането на чл. 305 ТЗ, а от там и на поставения в изложението материалноправен въпрос не е от значение за изхода на делото. Цитираните две решения на ВКС са относими към въпросите по прилагането на чл. 305 ТЗ и в тях касационният съд е приел, че меродавно е установяването не само на извършено безкасово плащане, но и заверяване на сметката на кредитора, за да се приеме че задължението не съществува.
По втория правен въпрос, свързан с приложението на чл. 40 ЗЗД по отношение действията на управителя на търговското дружество, следва де се приеме, че същият не е от значение за изхода на конкретното дело. Решаващите съдилища са изложили своите изводи, че не е доказан субективния елемент, т. е. наличието на намерение за увреждане у представителя и третото лице -задължителен елемент от фактическия състав по чл. 40 ЗЗД. Прието е, че след като не е установен този елемент от фактическия състав, не следва да се прилага сочената правна норма, а проверката по повод правилността на изводите на въззивния съд би могла да се осъществи единствено след допускане на касационно обжалване.
В изложението се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК по „въпроса за наличие на новация – може ли да се предполага или следва да е изрично обективирана в договор”. В мотивите на въззивното решение, Варненски апелативен съд е приел, че е налице преоформяне на дълга, посочвайки че дългът остава, а не се погасява главницата, т. е. кредитното правоотношение е било запазено, с промяна по отношение на падежа, лимита на кредита и лихвения процент / стр. 2 от мотивите/. С оглед предмета на делото, свързан с установяване съществуване на вземането, т. е. дължимост на главницата по договор за кредит и на задълженията за възнаградителна лихва, Варненски апелативен съд не се е отклонил от формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика на ВКС, в която ясно и точно са посочени елементите на новацията и е направено разграничение с преструктуриране на даден кредит.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последния поставен в изложението материалноправен въпрос: „Приложим ли е чл. 301 ТЗ по отношение на сделки, сключени от кредитна институция – банка”. В мотивите на обжалвания съдебен акт подобна преценка не е правена за приложимост на разпоредбата, нито чрез препращането към мотивите на Варненски окръжен съд е бил обсъждан в съдебния акт подобен въпрос. Твърдението за липса на представителна власт сочи на порок, който може да бъде релевиран единствено от засегнатото лице, в случая от Банката, а не от кредитополучателя /длъжник/, а участието в производството по несъстоятелност чрез предявяване на вземанията, както и предявяване на иск по чл. 694 ТЗ за признаване съществуване на вземане потвърждава действията по сключване и изпълнение на договора.
По поставените процесуалноправни въпроси: Неточно е формулиран първия от въпросите, свързан с доклада по делото, тъй като първоинстанционният съд е изготвил проекто – доклад, същият е съобщен на страните, съобразено е съдържанието на чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК. Във въззивната жалба касаторът е релевирал оплакване, свързано с доклада и е изложил доказателствени искания, които вече са били направени и пред първата инстанция, но не са били уважени. Или не е бил налице пропуск на ответника за ангажиране на доказателства пред първата инстанция поради липса или непълен доклад. С нарочно определение Варненски апелативен съд е приел, че искането за допълнителен доклад е неоснователно, като се е мотивирал и по отказа за допускане на доказателствените искания, което не означава непременно допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, както счита жалбоподателят. Съгласно т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд следва да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото, но това е в неговите прерогативи и е въпрос на конкретна преценка по всяко едно дело, с оглед упражняване на процесуалните права на страните и действията на първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд мотивирано се е произнесъл по доказателствените искания, приел е конкретен писмен документ като ново писмено доказателство по смисъла на чл. 266 ГПК и е назначил нова съдебно -счетоводна експертиза.
Въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, съгласно изричната регламентация на процесуалния закон, както и да мотивира своя акт, не са решени в противоречие с трайно установената съдебна практика, нито са разрешени в противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика по ГПК.
Формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 9/07.01.2014 г. по в. т. д. № 65/2013 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: