О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
гр. София,07.11.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№348 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Еко България“ ЕАД срещу решение №2289/04.09.2018г. по т.д.№962/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение от 07.06.2016г. по т.д. №5450/2014г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-13 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Еко България“ ЕАД срещу „ЕП Корп Пропъртис“ ЕООД/н./, гр. София, в евентуално съединение искове с правно основание чл.55 ал.1 предл.2 и предл.3 от ЗЗД за заплащане на сумата 720 000 евро – получена поради неосъществено основание, евентуално поради отпаднало основание.
Касационният жалбоподател твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на съществени процесуални правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Прави оплаквания, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на СГС, постановено на 07.06.2016г. при коренно различна фактическа обстановка, без да отчита всички новонастъпили обстоятелства след предявяването на иска и преди приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция, които са от значение за спорното право, както повелява чл.235 ал.3 от ГПК. Изтъква, че съдът не е взел предвид настъпването на нови обстоятелства в хода на въззивното производство, а именно обявяването в несъстоятелност на длъжника „ЕП Корп Пропъртис“ ЕООД /н./, гр. София, с решение по чл.710 от ТЗ, постановено на 26.04.2017г., довело съгласно чл.617 ал.1 от ТЗ до предсрочна изискуемост на всички задължения на обявеното в несъстоятелност дружество. Наред с това съдът отказал да съобрази и че през 2017г. касаторът е купил от „България Лизинг“ АД всички бензиностанции, отдадени му под наем от ответното дружество.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси като обуславящи изводите на въззивния съд: 1. Следва ли съдът при постановяване на решението си да съобрази всички нововъзникнали факти и обстоятелства, които имат съществено значение за правилното решаване на спора? 2. В производство по чл.637 ал.3 т.1 от ТЗ длъжен ли е съдът да приложи нормата на чл.617 ал.1 от ТЗ или има право на дискреция дали да я съобрази или не? Поддържа, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителните разяснения в т.1 от ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №182 от 20.08.2018г. по т.д.№2447/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и в решение №117 от 21.05.2013г. по гр.д.№20/2013г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по касация „ЕП Корп Пропъртис“ ЕООД/н./ не изразява становище по касационната жалба.
Синдикът на „ЕП Корп Пропъртис“ ЕООД/н./ не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е била възникнала валидно договорна връзка и поради това не може да се приеме, че авансовото плащане на наемната цена е извършено с оглед неосъществено основание. Изтъкнал е, че промяната в субектите на наемното правоотношение не може да се приравни на липса на договорна обвързаност. Посочил е, че срокът за който е платена авансово наемната цена не е настъпил и не може да се приеме, че поради изявленията на собственика, че не е обвързван от споразуменията за продължаване на срока на наемния договор, извършеното от наемателя авансово плащане е станало безпредметно. Приел е, че едва след като изтече срокът, за който договорът за наем е вписан и ако ищецът бъде лишен от ползването на имота, то за него би възникнало правото му да иска връщане на дадената на ответника сума. Разгледал е и претенцията на евентуалното основание по чл. 55, ал.1 пр.3 от ЗЗД, а именно – отпаднало основание. Установил е, че в случая не се твърди разваляне на договора за наем, а се твърди, че има прехвърляне на имота и прекратяване на наемното правоотношение между наемодателя и новия собственик на имота. Изтъкнал е, че прехвърлянето на собствеността, на имот, за който има облигационно правоотношение по договор за наем, не води автоматично до извода, че е налице отпадане на облигационната връзка и недължимост на наемната цена, дори за договор, който не е вписан за срока, за който е платена наемната цена. Посочил е, че при изгубване на собствеността не е невъзможно осигуряване от наемодателя на ползването на имота, на основание облигационно правоотношение – договор. Ако наемодателят не осигури ползването, наемателят ще може да развали договора в случай, че бъде лишен от ползването за периода, за който е платил, но не и преди това. С оглед на това съдът е приел, че понастоящем за ищеца не е възникнало право да развали договора спрямо ответника – наемодател и няма основание да иска връщане на заетите суми. Относно заявения в хода на въззивното производство от въззивния жалбоподател – ищец нов факт – прехвърляне на имотите, предмет на договора за наем от лизингодателя – собственик „България Лизинг“ АД на ищеца, съдебният състав е изложил съображения, че тъй като този факт не е посочен в исковата молба, той не се свързва с основанието на предявените искове. Приел е, че това не представлява факт, който е от значение за заявеното право, а е нов пораждащ право за ищеца факт, който не може да бъде разглеждан от въззивния съд при повторно разглеждане на делото, въпреки че е настъпил в хода на процеса. Изтъкнал е, че този факт води до възникване на правото на ново основание, което не е разгледано от първоинстанционния съд и искът не може да бъде изменен пред въззивната инстанция.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос е обуславящ за изхода на спора с оглед на преценката съда, че не следва да вземе предвид придобиването на собствеността на отдадените под наем обекти от касатора – наемодател, настъпило в хода на производството. По отношение на този въпрос обаче не е обосновано наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос не противоречи на цитираните от касатора решения, в които се приема, че съдът следва да съобрази фактите от значение за възникването или погасяването на спорното право в хода на производството. Спорното право е правото, индивидуализирано с основанието и петитума на предявения иск, съответно съдът следва да вземе предвид новите факти в рамките очертани от заявеното в исковата молба основание. Когато в хода на производството ищецът подменя правопораждащите факти, е налице изменение на основанието на иска. В тази връзка с решение №162 от 17.12.2014г. по т.д.№1742/2013г. на ВКС, ІІ то., е прието, че ищецът изменя иска си по основание тогава, когато се позовава на нов юридически факт, от който произтича претендираното с исковата молба материално право. Новият факт може да бъде въведен наред с първоначалния или ищецът да се позовава на новия юридически факт вместо заявения с исковата молба. Предприемането на такова процесуално действие, съставляващо изменение на обстоятелствата, на които се основава искът, е свързано със спазване на предвидените в ГПК преклузивни срокове – в първото заседание за разглеждане на делото в общия исков процес / чл.214, ал.1, изр.1 от ГПК/ или в срока за допълнителна искова молба в производство по търговски спор /чл.272, ал.2, изр.2 от ГПК/. По валидно предприето от ищеца изменение на основанието на иска съдът дължи произнасяне с изрично определение и то след преценка доколко изменението на основанието е уместно с оглед защитата на ответника. Не съставлява обаче изменение на основанието на заявения иск тогава, когато ищецът уточнява допълнителни параметри на юридическия факт, от който произтича претендираното от него право /например време, място и др./ Такова изменение не би било налице и тогава, когато уточнението не е свързано пряко с правопораждащите факти, на които се основава искът, или това уточнение не рефлектира върху индивидуализираното с исковата молба претендирано от ищеца право.
В настоящата хипотеза се касае за въвеждане на нов правопораждащ факт, различен от заявените в исковата молба факти, довели до отпадане на облигационното правоотношение между страните, а не до уточнение на обстоятелствата, заявени в исковата молба. Поради което даденото от въззивния съд разрешение е изцяло в съответствие с практиката на ВКС. Още повече, че в случая се касае за правопораждащ факт, настъпил след откриването на производството по несъстоятелност на ответника. Пораждането на вземане за процесната сума не на въведеното с исковата молба основание, а по силата на факт, осъществен след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, би означавало, че е налице ново вземане, което по силата на чл.639 от ТЗ подлежи на изплащане на падежа, съответно ако кредиторът не получи плащане на падежа се удовлетворява по реда на чл.722 ал.1 от ТЗ. Тоест би било налице вземане, непреклудирано от силата на пресъдено нещо, подлежащо на предявяване по реда на чл.688 ал.3 от ТЗ, което не е ограничено от сроковете по чл.685 и чл.688 ал.1 от ТЗ и което подлежи на удовлетворяване по реда на чл.722 ал.1 т.7 от ТЗ, а не по реда на чл.722 ал.1 т.8 от ТЗ.
Въпросът по т.2 от изложението не отговаря на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване, тъй като не отразява специфичните за спора обстоятелства. В случая съдът не е отказал да зачете настъпила по силата на чл.617 ал.1 от ТЗ предсрочна изискуемост на вземането, а е приел, че вземане за връщане на наемната цена по процесния договор за наем не е възникнало предвид това, че не е отпаднала облигационната връзка между страните. Разпоредбата на чл.617 ал.1 от ТЗ не урежда фактическия състав на задълженията, а особените правила на тяхната изискуемост като последица от факта на откриване на производство по несъстоятелност. Касаторът приравнява настъпването на изискуемостта на паричните задължения на длъжника с прекратяването на облигационната връзка между страните. Разпоредбата на чл.617 от ТЗ не предвижда като последица на решението за откриване на производството по несъстоятелност прекратяването на всички заварени от несъстоятелността договори, по които длъжникът е страна. Специален ред за прекратяване на облигационните правоотношения на длъжника е предвиден в чл.644 от ТЗ, като твърдения за прекратяване на договора по този ред не е въведен от страните.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2289/04.09.2018г. по т.д.№962/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.