3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
Гр.С., 04,07,2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юни през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Д. П.
Т. К.
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия К., т.д.№ 1107 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 10.07.2009г., постановено по гр.д.№ 2339/07г. от Софийския градски съд, в частта, с която е оставено в сила решението от 20.11.2006г. по гр.д.№ 4466/05г. на Софийския районен съд за осъждане на касатора да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 6716 лв. на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.318 ТЗ. Подадена е касационна жалба и срещу решението от 17.02.2010г. за поправка на очевидна фактическа грешка в частта за разноските.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът оспорва жалбите.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор със смесен характер – за изработка и за продажба, поради което се дължи претендираната цена. Издадената фактура от 10.01.2005г. е изключена от доказателствата по делото, но тъй като отразената в същата стопанска операция е включена в дневника за покупките и в справката – декларация по ЗДДС, то тя е станала известна на купувача – настоящ касатор преди образуване на делото и по силата на чл.301 ТЗ обвързва дружеството.
Според касатора въззивният акт противоречи на трайната практика на ВКС относно разпределението на доказателствената тежест при направено оспорване на документ по реда на чл.154 ГПК /отм./. Изразява становище, че изводът на решаващия съд за недоказаност на оспорването на два от документите – договор и протокол, подписани със запетая от лице, различно от управителя, са неправилни.
Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи две групи основания: касационни основания по чл.281 ГПК – за нищожност, недопустимост или неправилност на въззивното решение и основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В случая, касаторът не е поставил правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разрешаването на който да е обусловило решаващи изводи на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Инстанцията по същество е приела, че в двата документа не е посочен за автор управителят на дружеството, за да може да се приеме за доказана неавтентичността им, поради подписването им от друго лице. На следващо място, приложената към жалбата практика на ВКС относно разпределението на доказателствената тежест върху ползващата се от документа страна е по оспорване на истинността на саморъчно завещание, което не носи подписа нито на оспорващата страна, нито на страната, която го е представила. Практиката на ВКС е последователна, че при оспорване на подписа на частен документ, който от външна страна носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта на доказване на неистинността е на оспорващия. Липсва основание за допускане на касационното обжалване и поради обстоятелството, че изводите на въззивния съд за съществуването на договорни отношения и съответно за основателност на исковата претенция са изградени при приложение на презумпцията по чл.301 ТЗ, а не изцяло на база на оспорените писмени документи.
По касационната жалба срещу решението от 17.02.2010г. /имащо характер на определение/, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 10.07.2009г., като касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата от 423.24 лв. – разноски за двете съдебни инстанции.
Оплакванията на касатора са изцяло досежно процесуалния ред, по който се произнесъл съдът.
В случая, въззивният съд е констатирал, че в мотивите на решението е формирана воля да присъждане на разноските по делото, но същите не са отразени в диспозитива, поради което по реда на чл.248 ГПК е допуснал поправката – по същество изменение на решението в частта за разноските. Актът на съда е правилен и следва да се потвърди.
Разноски за настоящото производство не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 10.07.2009г., постановено по гр.д.№ 2339/07г. от Софийския градски съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.02.2010г. /имащо характер на определение по чл.248 ГПК/ по гр.д.№ 2339/07г. на Софийския градски съд за изменение на решението от 10.07.2009г. в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.