О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
гр. София, 25.07.2019 год.
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 2896/2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Д. Т. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 210 от 06.07.2018 г. по в.т.д. № 218/2018 г. на Апелативен съд – П., ТО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 12 от 05.02.2018 г., постановено по т.д. № 9/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 29 от 07.03.2018 г., за осъждане на касатора да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата от 29 016 лв. – неизплатена главницата по договор за банков кредит от 16.12.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 15.06.2016 г. до окончателното й изплащане, както и договорна лихва в размер на 8 434.75 лв., начислена за периода от 15.01.2012 г. до 15.06.2016 г., на основание чл.430 вр. чл.432 ТЗ и чл.86 ЗЗД.
В жалбата и изложението към нея се сочат доводи, съставляващи касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, за недопустимост, материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които се претендира същото да бъде обезсилено, евентуално отменено като неправилно, ведно с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира се присъждането на разноски, сторени в касационата инстанция.
Искането за допускане на касационно обжалване на решението е основано на следните въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: 1. Осчетоводяването от банката на операцията по договора означава ли, че задължението е възникнало валидно и е безспорно по основание, при липса на изпълнение и признание от кредитополучателя?; 2. Осчетоводяването от банката на операцията по процесния договор създава ли права за банката и поражда ли задължения за ответника?; 3. Осъществен ли е фактическият състав на сделката и установена ли е тя по основание, предвид непредоставяне реално на процесната сума от „Обединена българска банка“ АД на Б. Т., непогасяване в цялост на задълженията му по предходния договор за кредит от м. май 2011 г. от „Обединена българска банка“ АД, чието е задължението, и активността на този кредит (такси и лихви), послужила като основание за цедирането му на „Е. Матрикс“ ЕООД в неизвестен за съда и кредитополучателя размер?; 4. Попада ли процесният договор в приложното поле на чл. 16, ал. 2 на Наредба № 9/31.05.1993 г. (изм. ДВ, бр. № 38/2008 г.) на БНБ за класифициране на кредитите и образуване на специални резерви, предвид твърдението на банката (св. И. И.), че просрочен кредит може да се договори единствено чрез отпускане на нов кредит, с който да се погасят задълженията по просрочения?; 5. Страна ли е в гражданското съдопроизводство пълномощникът на въззиваемата страна „Обединена българска банка“ АД – „Е. Матрикс“ ЕООД?; 6. Длъжен ли е въззивният съд да съобрази и обсъди всички събрани доказателства по делото и доводите на страните, които са от значение за правилното решаване на спора?.
По въпроси от № 1 до № 5 касаторът поддържа допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а по последния въпрос – само тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава приложното поле на достъпа до касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост на решението, поради ненадлежно представителство на ОББ АД и очевидна неправилност, поради нарушаване на императивни правни норми и на основни съдопроизводствени правила, както и явна необоснованост.
Насрещната страна – „Обединена българска банка“ АД, чрез процесуален пълномощник, поддържа доводи, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано поради липсата на основанията за това, а по същество – за неоснователност на касационна жалба, с искане за присъждане на разноски. Съображения в подкрепа на становището са развити в постъпил по реда на чл. 287 ГПК писмен отговор.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, съобрази следното:
Касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд е разгледал всички възражения на ответника за нищожност и унищожаемост на договора за банков кредит, сключен на 16.12.2011 г., по който се търси изпълнение, както и тези за нищожност на отделни негови клаузи, поради тяхната неравноправност по смисъла на З..
Съдът на първо място е изложил, че нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е налице при неспазване на конкретна императивна норма. Ако нормата е диспозитивна или овластителна и сделката е сключена в отклонение от нея, тя остава действителна. Изхождайки от горното, съставът е счел, че нормата на чл. 60, ал. 1 ЗКИ е повелителна, но неотносима към случая – не визира изискване за отпускане на кредит с обезпечение, а забрана за приемане на конкретно обезпечение. Съдът е установил и липса на противоречие със закона поради неспазване на разпоредбите на З. – чл. 5, ал. 1 и ал. 2 З., чл. 10, ал. 2 З., чл. 16, ал. 1 З. и чл. 14, ал. 5 З.. Посочил е, че чл. 22 З. изрично прокламира недействителността на договор за потребителски кредит, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 З. (като с действащата редакция – изм. ДВ, бр. № 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г., е въведена и ал. 2 на чл. 11). Правните норми, на които се позовава ответникът, не попадат в обхвата на предвидената от закона недействителност. Освен това са изложени и следните съображения: Нормата на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 З. и чл. 16, ал. 1 З. е диспозитивна, а освен това чл. 26 от процесния договор, обективира информираното му съгласие при подписване на договора; Чл. 10, ал. 2 З. регламентира императивно изискване – забрана за кредитора, който не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с кредита, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит, но по делото липсват данни за нарушение на тази забрана от страна на банката, доколкото претенцията й е ограничена в рамките на договора – претендира се само главница и възнаградителна лихва до момента на предсрочната изискуемост, без да се търсят такси, комисионни или други разходи, както и не е установено събирането на такива; Сочената от ищеца разпоредба на „чл. 14, ал. 5 З.“ в действителност не съдържа ал. 5.
По отношение на релевираното възражение за нищожност на договора за кредит на основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД – заобикаляне на закона, изразяващо се в постигане на непозволени цели с позволени средства, в случая – облагодетелстване на банката за сметка на кредитополучателя чрез начисляване на лихви върху лихви, решаващият състав е приел, че нормата изисква намерение и съзнание и на двете страни за постигане на забранения резултат. В този смисъл твърдението на ответника само по себе си не покрива фактическия състав на соченото основание за нищожност, доколкото самият той не би могъл да цели твърдяното облагодетелстване. Освен това, отпускането на банков кредит с цел погасяване задължението по предишен договор за банков кредит не води до начисляване на лихви върху лихви. Не е налице облагодетелстване за сметка на кредитополучателя, доколкото чрез погасяване на задължението по необслужван кредит, чрез сключването на нов договор за банков кредит, се предотвратява единствено предсрочната изискуемост на необслужвания кредит и следващото се от това принудително изпълнение.
По същите съображения за неоснователно е прието и възражението за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд е изложил, че добрите нрави са морални норми, етични възгледи и правила за поведение, установени в обществото, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и представляват критерий за оценка на сделките с оглед предотвратяване на несправедливо облагодетелстване на някоя от страните. Не може да се приеме недобросъвестност на търговеца, чрез предоставяне на възможност за кредитополучателя да погаси изцяло съществуващо задължение по договора от м. май 2011 г.
Относно възражението за нищожност в хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. второ ЗЗД въззивният състав е посочил, че липса на съгласие е налице, когато такова формално липсва и когато има волеизявление, което не почива на нормалната воля на лицето, а е резултат от външно влияние – обективни или субективни фактори. Фактът, че ответникът е имал воля да постигне по-облекчена форма на погасяване на кредита, чрез т. нар. „гратисен период“, а от страна на банката му е предложен и той е приел да сключи нов договор за банков кредит с цел погасяване на стария, не води до извод, че, сключвайки новия договор, не е изразил собствена воля.
По отношение на възраженията за унищожаемост на договора по чл. 29 ЗЗД – като сключен при измама, съдът е посочил, че измама е налице, ако сключващият сделката е бил подведен умишлено в заблуждение от другата страна, а от приетите по делото гласни и писмени доказателства не се установява у ответника да е била предизвикана представа, несъответна на действителността, а именно – че подписва договора „с гратисен период“, а не нов договор за потребителски банков кредит с типичните за този договор задължения. Релевираната от ответника унищожаемост на договора на основание чл. 30 ЗЗД, като сключен при заплашване, е изцяло недоказана поради липса на доказателства, че кредитополучателят е сключил сделката въз основа на страхови представи за предстояща злина, причиняването на която зависи от заплашващия.
По възраженията за неравноправност на клаузи от договора по смисъла на чл. 143 от З. съдът е намерил, че като неравноправен по смисъла на чл. 143, т. 10 З. може да се отчете характерът на клаузите на чл. 4, ал. 4, чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от договора, предвиждащи едностранно изменение от страна на банката на лихви и такси по кредита, но доколкото по делото е доказано, че действия по изменение или увеличение на лихви и такси по кредита през релевантния период не са предприемани, то тези клаузи не са довели до вреда за потребителя, за да се приложат последиците на чл. 146, ал. 1 З.. Прието е, че няма неравноправен характер по см. на чл. 143, т. 9 З. клаузата на чл. 26 от договора, съгласно която кредитополучателят с подписа си декларира, че е получил цялата необходима информация, взел е информирано решение за сключване на договора, като е запознат с последиците от просрочие на вноските, защото именно текстът на клаузата изключва неравноправния й характер. Отречена е и твърдяната по чл. 143, т. 15 З. неравноправност на клаузата на чл. 18 от договора, доколкото не е обосновано в какво се изразява намаляването на гаранциите за потребителя, а представените пред въззивната инстанция писмени доказателства относно упражняване правото на търговеца по чл. 18 от договора не установяват условието, визирано в чл. 143, т. 15, пр. второ З., за да може да се преценява евентуално неравноправен характер на клаузата от договора.
Съдът е обсъдил подробно, но не е споделил доводите в жалбата за неправилно приложение на чл.172 ГПК относно критериите за преценка на събраните свидетелски показания. За да приеме, че исковите суми се дължат, съдът е взел предвид както клаузите на договора за банков кредит от 16.12.2011 г., така и заключението на вещото лице по СИЕ относно усвояването на кредита чрез превеждане на сумата по банкова сметка на кредитополучателя, от която са погасени задълженията му по предходен кредит; извършените по договора плащания, липсата на промяна на договорения лихвен процент и пр.
При така формираните изводи на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, по следните съображения:
За да са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за селектиране на касационната жалба, касаторът следва да формулира правни въпроси, по които съдът се е произнесъл и които имат значение за изхода на конкретното дело /включени в предмета на спора и обусловили решаващата правна воля на съда, но не и обосноваността и законосъобразността на изводите му/. Налице е съществена разлика между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, касаещи правилността на съдебното решение, като последните не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК.
В случая формулираните от касатора въпроси от № 1 до № 5 не се преценяват като правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, защото същите не са обсъждани от въззивния съд и не са мотивирали решаващата му воля за основателност на исковете. Освен че съдът не се е занимавал изрично с тези въпроси, сами по себе си те представляват доводи на касатора за неправилност на крайния резултат по делото с оглед конкретните факти и обстоятелства по спора, а както вече се посочи, неправилността на решението не е в предмета на настоящото производство. Неустановяването на общия селективен критерий за достъп до касация освобождава съда от задължението да следи за наличието на сочените от касатора допълнителни кумулативно изискуеми предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Последният въпрос с процесуалноправен характер е принципно значим по всяко дело, но в конкретния случай се констатира съответствие с практиката на ВКС по него, доколкото въззивният съд от една страна се е произнесъл съобразно нормата на чл.269 ГПК, а от друга – сочените като необсъдени доводи и доказателства не са в състояние да променят изхода по спора.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Въззивното решение не е вероятно недопустимо нито съгласно дължимата служебна проверка, нито с оглед доводите на касатора, поради следното: Ненадлежното представителство не представлява основание за недопустимост на съдебното решение, а основание за отмяната му като неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Страната не може да се позовава на пороци в представителството на насрещната страна, по аргумент от нормата на чл.26 ал.2 ГПК, освен това във въззивното производство „Обединена българска банка“ АД е била надлежно представлявана от адв. К., която е потвърдила действията по подаване на отговор на въззивната жалба от ю.к. на цесионера „Е. Матрикс” ЕООД в качеството му на пълномощник на банката, изрично е заявила, че го поддържа, както и е изразила самостоятелно писмено становище по съществото на спора. Въззивното решение не се преценява и като очевидно неправилно. Оплакванията в този смисъл представляват само обикновени основания за неправилност на съдебния акт по чл.281 т.3 ГПК. Квалифицираната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК е налице в случаите, когато, без да се налага извършване на проверка и излагане на съображения по доводите и възраженията на страната, само въз основа на съдържанието на обжалвания акт е видно, че законът е приложен превратно – в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща /вкл. отменена изменена, неактуална/ правна норма, или съдът е допуснал грубо нарушаване на правилата на формалната логика, каквито обстоятелства не се установяват по делото.
При този краен резултат, в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78 ал.8 ГПК, в размер на 200 лв.
Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 210 от 06.07.2018 г. по в.т.д. № 218/2018 г. на Апелативен съд – П., ТО, 1 състав.
ОСЪЖДА Б. Д. Т. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата 200 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: