О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
София, 07.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1490/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. №155266/14.12.2015 г., подадена от адвокат Р. Д. – процесуален представител на ищцата Н. А. Б. от [населено място], против решение №7522/05.11.2015 г. по гр.д.№2816/2015 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, IV –А състав, с което е потвърдено протоколно решение от 17.6.2014 г. по гр.д.№44142/2013 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 39 състав, с което са отхвърлени предявените от Н. А. Б. от [населено място] против П. П. Й. от [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК, във връзка с чл.240, ал.1 ЗЗД за съществуването на вземане за сумата 10250 лева, връщане на заем по договор за заем от месец 12. 2010 г., а на основание чл.422, във връзка с чл.86 ЗЗД за съществуване на вземане за сумата 1837,66 лева – обезщетение за забава плащането на главницата за периода от 01.10.2011 г. до 28.6.2013 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№27771/2013 г. по описа на СРС, 39-ти състав.
Въззивният съд е приел, че „при тези твърдения на ищцата, становището й че разписката от 09.06.2011г. е писменият документ, който доказва сключването на договора за заем, е несъстоятелно. С цитираната разписка, подписана от страните по делото, ищцата е заявила, че е получила от ответника сумата 750 лева и са се съгласили, че остават още 10250 лева, които „ще получим в срок от 3 месеца до края на м.септември 2011г”. С това съдържание разписката доказва единствено факта, че ищцата е получила от ответника сумата 750 лева, но не и основанието за предаване на сумата. Изявлението по отношение на сумата 10250 лева пък не сочи дори на предположение, че тази сума е била заета от ищцата или от нейния наследодател на ответника. Ясно е единствено, че тя е остатък („ остават още …“) от друга сума, но дали това е остатък за връщане от друга предадена в заем на ответника сума, не е определено. В тази връзка, противно на твърденията пред въззивния съд, разписката не е писменият документ, който доказва съществуването на договор за заем между страните ( още по малко пък договор за новация, както се твърди в писмените бележки), тъй като тя не удостоверява реално предаване на сумата 20 000 лева на ответника. Забраната за разпит на свидетели е налице, ако се цели да бъде установено основанието, на което се очаква получаване на сумата 10250 лева от ищцата. Именно него иска да докаже въззивникът с поисканите свидетелски показания за установяване на „признанието на ответника на наличието на парично задължение”.
Ограничението на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК е приложимо при липса на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, както в случая. Ищцата не твърди да съществува писмен документ, който да удостоверява, че ответникът е получил от наследодателя й през месец декември 2010г. сумата 20 000 лева със задължението да му ги върне, извън разписката от 09.06.2011г, а съгласно приетото по – горе, тази разписка не свидетелства за факта на предаване на заемната сума от наследодателя на ищцата на ответника. Ето защо, остава изцяло недоказано, че наследодателят на ищцата е предал на ответника в заем сумата 20000 лева т.е. не се установява по делото, при тежест на ищцата, че между страните е възникнало процесното облигационно правоотношение.
Действително, както твърди въззивникът, няма забрана за установяване със свидетелски показания на обстоятелствата, при които е сключен договора за заем или за останалите елементи от самия договор за заем ( тези, извън предаването на сума над 5000 лева със задължение за връщане), като например как ще се изпълни задължението за връщане на заетата сума. Установяването им обаче се явява самоцелно и ирелевантно, когато не е доказано въобще съществуването на договор за заем за потребление, както в случая.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.Допустимо ли е решение, в което съдът се произнася по непредявен иск ?, 2. Правилно ли е решение, в което съдът не е допуснал събирането на своевременно поискани, релевантни и допустими доказателства ?, 3. Допустимо ли е съдът да присъди разноски без представяне на списък на разноските и без да е поискано присъждането им в съдебно заседание ?, и 4. Допустимо ли е присъждане на разноски в пълен размер, ако ответната страна не е била запозната със списъка на разноските и по този начин е лишена от възможността да възрази за прекомерност, и ако е допустимо, то това не е ли заобикаляне на закона ?
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба П. П. Й. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на касационното обжалване намира следното:
Касационната жалба е подадена в законния срок,, поради което е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК по първия от поставените въпроси. По естеството си този въпрос визира допустимостта на обжалваното решение, предвид твърдението, че въззивната инстанция е разгледала непредявен иск. Това твърдение е неоснователно и не намира опора в данните по делото. Както от изложеното в исковата молба, във въззивната жалба, така и в последващото поведение на ищцовата страна, включително и в изявлението на процесуалния представител на ищцата в първата инстанция, от което е видно, че се касае до договор за заем. До този извод може да се достигне и с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и петитума на същата.
Вторият от поставените въпроси изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По естеството си този въпрос представлява касационно обжалване относно правилността на въззивния съдебен акт, което може да се провери едва след допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Третият и четвъртият от поставените въпроси по естеството си представляват искане по смисъла на чл.248 ГПК, което не е от компетентността на касационния съд, поради което по него делото следва да се върне на СГС за произнасяне по него.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №7522/05.11.2015 г. по гр.д.№2816/2015 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, IV –А състав, по касационна жалба, вх. №155266/14.12.2015 г., подадена от адвокат Р. Д. – процесуален представител на ищцата Н. А. Б. от [населено място].
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за произнасяне по искане по чл.248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: