О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 513
София, 16.04. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 7350 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П.., чрез прокурор Б. С. от Апелативна прокуратура София, срещу въззивно решение № 1999/03.11.2014 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 1875/2014 г. в частта, с която П..е осъдена да заплати на К. Л. Б. обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е постановена влязла в сила оправдателна присъда.
П.. е подала касационна жалба срещу въззивния съдебен акт в частта, с която искът е уважен и иска да бъде постановено решение, с което обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено, като прекомерно завишено и неотговарящо на критериите по чл. 52 ЗЗД, а последното означава, че признава осъществяване хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ, като изразява недоволство само от определения размер на обезщетението; страната не е посочила и каква е според нея справедливата парична оценка на „действителните вреди”. В същото време прави и оплакване за липса на мотиви за наличие на причинноследствена връзка между всички обстоятелства и причинените вреди, както и какво е значението на всяко едно от тях по отношение на присъдения размер на обезщетението. Според касатора, като не е изложил мотиви, въззивният съд постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВС – т. ІІ ППВС №4/23.12.1968 г. г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г., както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС.
Насрещната страна К. Л. Б., чрез адв. С. Д. от АК София е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима и неоснователна, като по същество е изложил съображения само за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В изложението към касационната жалба на П..е повдигнат въпроса дали съдът следва да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точно приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗЗД.
Въпросът е принципно значим, но, в случая, разглеждането му не е необходимо, доколкото не се установява поддържаното противоречие с ППВСВ 4/1968 г.
Разрешението на въззивния съд е съобразено с точното приложение на закона и трайно установената съдебна практика, включително тази, на която се позовава касатора. Софийският апелативен съд е обсъдил твърденията и доводите на насрещните страни, преценил е доказателствата и въз основа на цялостната им преценка, е достигнал до фактически заключения как се е отразило наказателното преследване на чувствата и преживяванията на ищеца, преценявайки и неговия начин на живот и среда, с оглед на което е определил, че справедливото овъзмездяване за причинените неимуществени вреди, за които претендира ищеца, е в размер на 10 000 лв.
Не е ясно в каква връзка се твърди противоречие по този въпрос с ТР 3-2005-ОСГК ВКС, т. 11 и т. 3. Както многократно Върховният касационен съд е изяснявал в процедура по чл. 288 ГПК във връзка с касационни жалби на П.., в т. 11 на тълкувателния акт е дадено разяснение дали се дължи обезщетение в случай на няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях; по каква методология се определя обезщетението при оправдаване за няколко деяния – глобално или за всяко от тях по отделно. В т. 3 е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди, щом като деликтът се изразява в незаконност на действията на държавния орган. Тези правни проблеми са без значение за постановения резултат, а и нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, включително и с касационните оплаквания на П.., нито към постановеното от съдилищата.
Правният въпрос, свързан с излагането на мотиви на съда за наличието на причинноследствена връзка между незаконосъобразното обвинение и увреждането е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с ТР-1-2001-ОСГК ВКС, т. 19. Следва да бъде изяснено, че принципните постановки в тълкувателния акт по въпроса за мотивиране на въззивното решение, не следва да се прилагат автоматично към промененото законодателство. След влизане в сила на ГПК от 2007 г. втората инстанция действа при условията на ограничен въззив, от което следват и редица специфики за предмета на въззивното производство, а и за съдържанието на съдебното решение. В случая обаче, тази специфика не е от значение, доколкото въззивния съд е мотивирал изключително подробно, точно и ясно обжалвания съдебен акт, включително и за установените увреждания върху психиката и чувствата на пострадалия, които са резултат именно на неоснователното му обвиняване в извършване на престъпление.
Поставен е още и въпросът за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като се поддържа противоречивото му разрешаване от съдилищата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, на които се позовава касатора – твърди противоречие с решение № 302/04.10.2011 г. по гр.д. № 78/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение 29/05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по чл. 290 ГПК и влязло в сила въззивно решение № 260/2011 г. по гр.д. № 319/2011 г. на Великотърновския АС.
В обжалваното въззивно решение, както и в приложените съдебни актове, съобразно и с трайно установената съдебна практика, размерът на неимуществените вреди е определен по справедливост, като с оглед спецификите на всеки казус, са преценени броят и тежестта на обвиненията, взетите мерки за неотклонение, продължителността на периода, в който обвиненията са поддържани, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок, броят на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, как обвиненията са се отразили върху обвиняемия с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, други страдания и неудобства, доколкото са поддържани. За база при определяне размера на всяко едно обезщетение за неимуществени вреди е изходено от икономическия растеж и стандарта на живот в страната към датата на деликта.
В обжалваното решение не е постановено нещо различно.
Във всички цитирани съдебни решения, а и в константната съдебна практика, включително задължителната, се приема, че справедливостта като морално-етично понятие включва съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване; справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко подължително са засегнати чувствата на конкретния индивид.
С оглед на това, във всеки конкретен случай, в зависимост от конкретните обстоятелства, личността на увредения, стандарта на живот в станата, се определя парична равностойност на неимущественото увреждане. В приложените от касатора съдебни актове са разгледани различни казуси, като няма идентичност с предмета по въззивното дело, релевантните факти и обстоятелства от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1999/03.11.2014 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 1875/2014 г. в частта, с която П.. е осъдена да заплати на К. Л. Б. обезщетение в размер на 10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е постановена влязла в сила оправдателна присъда.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: