О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
гр. София, 10.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 3307 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], чрез адв. З. В. против решение № 654/10.11.2014г. по в.т.д. № 845/2014г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 50/09.05.2014г. по т.д. № 49/2013г. на Окръжен съд – [населено място] за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата от 154 814 лв., представляваща неплатена продажна цена за доставка на стоки по издадени фактури, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане и сумата от 27 104,34 лв. – обезщетение за забава от датата на всяка фактура до 18.03.2013г. и разноски в размер на 12 455,15 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] / с предишно наименование [фирма] / не е подало писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съобразно заключението на ССЕ се установява осчетоводяване на процесните 4 бр. фактури от касатора и включването им в дневника за покупки и справките декларации по ДДС и упражняването от същия на правото на данъчен кредит по тях. Бил е направен извод, че тези действия на длъжника могат да се определят като извънсъдебно признание на задължението му така, както то е характеризирано в счетоводните документи. П. е приел, че между страните е сключен договор за покупко-продажба на стоки по цитираните фактури и стоките са предадени на купувача, а същият дължи заплащане на отразената по тях цена / с изключение на непретендираната вече заплатена част по първата фактура от 26.01.2011г. /. Правилно при извършеното частично плащане от страна на касатора с два банкови превода от 31.10.2011г. и от 18.11.2011г. и при липса на изявление от последния относно основанието за извършване на плащане, кредиторът е отнесъл сумите към най-старото задължение като най-обременително такова. Не са били представени други доказателства за осъществено от страна на касатора плащане по процесните фактури, поради което са били уважени исковете по чл.327, ал.1 ТЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което технически е инкорпорирано в самата касационна жалба, касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивната инстанция да се занимае със спора в неговата цялост като извърши повторно проверка на всички факти и обстоятелства по делото и основаните на тях правни изводи или да се ограничи с проверка като инстанция от контролно-отменителен тип? 2/ Явява ли се достатъчно доказателство за извършена доставка на стока неподписаната от страните фактура, заведена в счетоводството на ответника ? 3/ Възможно ли е само въз основа неподписаната между страните фактура да се приеме, че е налице сключен договор за търговска покупко-продажба? 4/ Възможно ли е да се уважи иск само въз основа на счетоводни записвания, чиято редовност не е установена от изслушаните по делото експертизи? 5/Счетоводното отразяване на задълженията приравнява ли се на признание за изискуемост на тези задължения?
Касаторът въвежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване както следва : по първи въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с разрешенията по т.19 от ТР №1/2000г. от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС ; по втори въпрос – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради съществуваща противоречива практика на съдилищата предвид приетото по влязло в сила решение от 02.03.2011г. по гр.д. № 712/10г. на ОС-Кюстендил; по трети въпрос – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречиво решаване на същия въпрос от съдилищата предвид решение № 247/06.04.2006г. по т.д. № 742/2005г. на ВКС , I т.о.; по четвърти и пети въпроси – на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По отношение на първия поставен процесуалноправен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съобразно постановките по т.1 и т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса .
С обжалваното решение П. не се е отклонил от тези задължителни разяснения като съобразно наведените в исковата молба и отговора й твърдения и възражения на страните, при събрания доказателствен материал и с оглед направените по въззивната жалба оплаквания по чл.269, ал.2 ГПК е извършил самостоятелна преценка на фактите и ги е подвел към релевантните за спора правни норми. В мотивите на въззивното решение са намерили отговор поставените по въззивната жалба оплаквания относно начина на оформяне на процесните фактури; редовността съобразно нормативните изисквания на воденото счетоводство и на двете страни предвид момента на счетоводно отразяване на процесните фактури в дневниците за покупки и в справките декларации по ДДС и правното значение на това осчетоводяване; правните последици на извършеното частично плащане от страна на касатора. Изразеното по самата касационна жалба несъгласие с изводите на въззивния съд представлява навеждане на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които подлежат на проверка едва след допускане на касационно обжалване на въззивното решение и са извън обхвата на дейността на касационната инстанция във фазата по селектиране на касационната жалба.
Вторият и третият въпрос, поставени от касатора по изложението могат да се отнесат към общия проблем дали съставянето на данъчни фактури от ищеца, които са неподписани от ответника, но са осчетоводени от последния, включени в дневниците му за покупки и в справките – декларации по ЗДДС и въз основа на които ответникът е ползвал данъчен кредит, установяват наличието на договорно правоотношение между страните и предаването на стоките по него? Макар и да е изпълнено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото изведеният въпрос е намерил своя отговор във въззивното решение на П. и обусловил решаващия извод за основателност на иска, не е налице соченият от касатора допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Изрично по така уточнения въпрос е било допуснато касационно обжалване и е дадено разрешение по реда на чл.290 ГПК с Решение № 185/10.02.2016г. по т. д. №2928/2014г. на ВКС, I т.о и то е, че в този случай фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника-купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване. Решението на П. не е в противоречие със задължителната практика на ВКС.
По четвърти въпрос не е изпълнено изискването за наличие на общо основание по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел, че проверяваните счетоводства не са били редовно водени. В производството по чл.288 ГПК настоящата инстанция не е компетентна да извършва проверка на фактите по спора и коментира заключения на вещи лица по изслушвани пред долните инстанции експертизи.
Пети въпрос също не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото няма произнасяне от П. в изложения от касатора смисъл по този въпрос. Решаващият съд е формирал извод, че осчетоводяването на фактурите от страна на купувача има характер на извънсъдебно признание за сключване на договор за продажба и за получаване на стоките по него, но не и че представлява признание за изискуемостта на задължението за заплащане на цената им. Въззивната инстанция е свързала изискуемостта на вземането с факта на осъществяване на предаване на стоката предвид приложението на чл.327, ал.1 ТЗ. Правен въпрос в тази връзка не е поставян от касатора.
Следва да се има предвид, че четвърти и пети въпрос не отговарят и на изискването да е налице допълнително соченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се обосновава защо разглеждането на поставените въпроси има отношение към точното приложение на закона и за развитие на правото. Необходимост от точно приложение на закона ще е налице, когато разглеждането на въпроса ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й с оглед на промени в законодателството и обществените условия. Въпросът би бил от значение за развитие на правото, ако законите са неясни, непълни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 654/10.11.2014г. по в.т.д. № 845/2014г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: