2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№515
гр. София, 10.04.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 23 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. П. срещу решение № 1650/31.07.2013 г., постановено по гр. дело № 579/2012 г. на Софийския апелативен съд. С него е отменено решение от 27.06.2011 г. по гр. дело № 7815/2010 г. на Софийския градски съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Е. Р. Н. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 30.04.2010 г. между тях предварителен договор за покупко-продажба на апартамент № 6 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Г”, ет. 3, със застроена площ 65.12 кв.м., заедно с принадлежащото избено помещение № 13 и с припадащите се 1.317 кв.м. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, за сумата 35 000 лв.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два процесуалноправни въпроса (доколкото може да се приеме, че са налице ясни, точни и конкретни формулировки на правни въпроси), а именно: 1) относно забраната за посочване на нови факти и обстоятелства и допускането на доказателства във въззивното производство при настъпила преклузия; и 2) относно служебното начало при изпълнение на задълженията на съда при обсъждането („тълкуването”) на доказателствата и точното тълкуване и прилагане на материалния закон. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с: определение № 303/12.03.2010 г. по гр. дело № 375/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 163/15.06.2011 г. по гр. дело № 1536/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 1/19.01.2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 57/02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
В изложението на жалбоподателя са преповторени и голяма част от оплакванията и съображенията за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, наведени с касационната жалба, които обаче представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи или допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което е недопустимо да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Ответницата Е. Р. Н. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел в мотивите към него следното: За единственото проведено съдебно заседание на първоинстанционния съд, ответницата е била нередовно призована, тъй като призовката е връчена на бившия й съпруг, който не е сред лицата по чл. 46, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК, които са могли да я получат, а и той не може да е процесуален представител на ответницата по чл. 32, т. 2 от ГПК. В това съдебно заседание ответницата не се е явила, поради което апелативният съд е приел, че първоинстанционният съд е дал ход на делото и го е разгледал без нейно участие в разрез с разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ГПК. Приел е също, че поради нередовно проведеното съдебно заседание, първоинстанционният съд не е изпълнил и процесуалните си задължения по чл. 145, ал. 1 и ал. 2 от ГПК да изясни и уточни конкретните възражения и факти по отговора на исковата молба на ответницата, съдържащ общи и неконкретизирани възражения срещу иска и правни твърдения и квалификации за недействителност на процесния предварителен договор, вместо точно изложение на фактите, обосноваващи възражението. Въззивният съд е приел и че в доклада си по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд е посочил единствено, че ответницата твърди недействителност на предварителния договор, без да е конкретизирал вида и основанието (правната квалификация) на недействителността, както и че това се е отразило на указанията му относно доказателствената тежест, като не са дадени конкретни такива указания относно подлежащите на доказване факти и разпределянето на доказателствената тежест за тях. Прието е и че това е станало пречка да се установят действителните възражения на ответницата срещу иска, а заедно с това – и да се даде възможност на касатора-ищец да вземе отношение по тях. По тези съображения апелативният съд е намерил, че наведените с въззивната жалба на ответницата възражения срещу иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, – че процесният предварителен договор е сключен като обезпечение на заем, предоставен й от ищеца, респ. – доказателствата в тази връзка, не са преклудирани и трябва да бъдат взети предвид при преценката на основателността на иска. С оглед това и след подробно обсъждане на свидетелските показания, събрани във въззивното производство, съпоставени и с писмените доказателства по делото, апелативният съд е приел за установено, че между страните по делото е съществувало заемно правоотношение – бил е уговорен и даден заем от ищеца на ответницата в размер 5 000 лв., с уговорка и за лихва от 1 000 лв., както и че процесният предварителен договор е сключен между тях като обезпечение на задължението на ответницата по този договор за заем. Прието е и че това обезпечение не е сред предвидените в ЗЗД, а дава възможност на ищеца-касатор да се удовлетвори при неизпълнение на задължението директно чрез сключване на окончателен договор или чрез предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, която възможност е в противоречие с разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД, съгласно която, съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. С оглед на това, въззивният съд е извел и решаващия си извод по делото, че процесният предварителен договор е нищожен, поради противоречие с чл. 152, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и не може да бъде обявен за окончателен, респ. – извел и крайния си извод по делото за отхвърляне на предявения иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение.
Последното не е в противоречие с посочената и цитирана в изложението на касатора практика на ВКС. Цитираните от касатора, решение № 484/11.06.2010 г. по гр. дело № 375/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (в изложението неточно е посочено, вместо това решение, определение № 303/12.03.2010 г., с което е допуснато касационното обжалване по същото дело) и решение № 163/15.06.2011 г. по гр. дело № 1536/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС са посветени на процесуалноправни въпроси относно доказването на привидни сделки, като цитираните части от тях в изложението на жалбоподателя, са свързани с допустимостта на свидетелските показания при разкриването на симулация. Тези решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, респ. – разгледаните в тях процесуалноправни въпроси нямат връзка нито с формулираните от касатора процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 266, чл. 269 и чл. 235, ал. 2, във вр. с чл. 133, чл. 145, ал. 1 и ал. 2 и чл. 146 от ГПК, нито с правните изводи в мотивите към обжалваното въззивно решение, където не е обсъждана и не е установена привидност на процесния предвирателен договор, а е установена неговата недействителност (нищожност) на друго основание – чл. 152, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
От друга страна, последният извод на въззивния съд, както и относно допустимостта на свидетелските показания в случая, са в пълно съответствие с посоченото и представено с отговора на ответницата, решение № 461/11 от 16.01.2012 г. по гр. дело № 1206/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Същото е постановено по реда на чл. 290 от ГПК и в него е прието следното: „Структурно близка до симулативната, е фидуциарната сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора. С фидуциарната сделка страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок на сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД. За установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за симулативните сделки не може да намери приложение. Когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. В този случай не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл. 26, ал.1 ЗЗД са допустими всички доказателствени средства.”.
Касаторът не е представил препис от следващото соченото от него решение № 1/19.01.2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, нито е посочил в изложението си делото, по което това решение е постановено, поради което текстът на същото е невъзможно да бъде издирен. От друга страна, цитираната в изложението част от това решение на ВКС е относно това, че конкретният предварителен договор, обсъждан по това дело, не е съставлявал „съглашение между страните, което да представлява по време предварително уговаряне по смисъла на чл. 152 от ЗЗД, предхождащо вземането на кредитора”. Това също няма връзка с двата формулирани от касатора процесуалноправни въпроса, нито от него може да се направи извод за противоречие с обжалваното по настоящото дело въззивно решение.
Двата изведени от жалбоподателя процесуалноправни въпроса не са разрешени от въззивния съд в противоречие и с цитираното в изложението, решение № 57/02.03.2011 г. по гр. дело № 1416/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че с разпоредбата на чл.269 ГПК се предвижда, че въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта само в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата; че второто изречение на чл. 269 ГПК визира неправилните решения като вид порочни решения от посочените в първото решение – нищожни и недопустими; че предметът на въззивното производство се определя от искането на страната във въззивната жалба; че по правилността на решението въззивната инстанция в рамките очертани от въззивната жалба осъществява решаваща дейност, тъй като е съд който разглежда и разрешава спора по същество; и че като инстанция решаваща спора по същество тя е длъжна да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението. В тази връзка следва са е има предвид и постановеното също по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че във въззивното производство страната може да иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 от ГПК, като такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 от ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства; и че в този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 от ГПК. Следва да се имат предвид и задължителните за всички съдилища указания, дадени с т. 2, ал. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че когато дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В случая, при установените многобройни съществени процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд – по призоваването на ответницата и провеждането на откритото съдебно заседание без нейно участие, по изготвянето и разпределянето на доказателствената тежест с доклада по делото по чл. 146 от ГПК и неизясняването по реда на чл. 145, ал. 1 и ал. 2 от ГПК на възражението и твърденията на ответницата за недействителността на процесния предварителен договор, което е довело до неизясняване и на правното основание, т.е. на правната квалификация на това нейно възражение, въззивният съд – в пълно съответствие с така цитираната задължителна практика на ВКС, е приел, че това възражение на ответницата и доказателствените искания във въззивната й жалба за разпит на свидетели, свързани с него, не са преклудирани, събрал е и е обсъдил същите в съвкупност с останалите доказателства по делото, въз основа на което е достигнал до решаващия си извод за нищожност на процесния предварителен договор поради противоречие с чл. 152, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, с което е обезпечил правилното приложение на тези императивни правни норми.
При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна поради законодателни изменения или изменение на обществените отношения, двата изведени от касатора процесулноправни въпроса не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл – и т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1650/31.07.2013 г., постановено по гр. дело № 579/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.