4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 516
[населено място] , 04.07.2012
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , второ отделение , в закрито заседание на двадесети юни , през две хиляди и дванадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 122 / 2012 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК , образувано по касационна жалба на [фирма] против решение № 326 / 26.06.2011 год. по гр.д.№ 191 / 2011 год. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 453 / 09.12.2010 год. по т.д.№ 106 / 2010 год. на Пловдивски окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] искове с правно основание чл.422 ГПК, за установяване дължима от ответника на ищеца арендна вноска за 2008 год., в размер на 1 672,44 лв. и неустойка от 38 627,64 лева, на основание чл.8 ал. 1 от договор № 180 / 2006 година, като е признато за установено, по насрещния иск на [фирма] против [фирма] , че неустоечната клауза е нищожна , поради противоречие с добрите нрави .К. оспорва правилността на въззивното решение , като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила при извършената от съда преценка на допустимостта и относимостта на доказателствата и като необосновано . Сочи допустимост на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба , като счита , че липсва формулиран процесуалноправен или материалноправен въпрос , удовлетворяващ общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК . Сочи , че наведеното в изложението не кореспондира с действителните процесуални действия и изводи на съда и в този смисъл, че превратно са представени аспектите на спора .
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение констатира, че жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, редовна съгласно чл.284 ГПК , изхожда от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт .
По допускане на касационното обжалване настоящият състав намира следното :
Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която са уважени исковете за дължима арендна вноска за 2008 год. и за неустойка за забава в издължаването на арендни вноски за 2008 год. и 2009 год. по договор № 180 / 2006 год. , отхвърляйки ги , както и в частта, в която е отхвърлен насрещния иск на [фирма] ,за установяване нищожност на неустоечната клауза на чл.8 т.1 , като го уважава , приемайки че същата противоречи на добрите нрави. За да отхвърли установителния иск за вземане на ищеца към ответника от арендна вноска за 2008 год., въззивният съд е приел, че доказаното плащане на ответника от 22.08.2008 год., на сумата от 8 000 лева , на основание запис на заповед от 05.09.2007 год. , /като менителничният ефект е приет за недействителен , но представляващ валидна разписка за извършеното плащане /, е погасило процесната арендна вноска , наред със задължения на ответното дружество и по други два договора – за аренда – № 179 от 2006 год., с арендодатели физическите лица В. В. и съпругата му С. Василева и по договор за съвместна дейност на ответника с [фирма] , представлявано от В. В..За да приеме , че недействителната ценна книга конвертира в разписка за извършеното плащане , въззивният съд е изходил от факта ,че общата сума по записа на заповед представлява сбор от арендните вноски по двата договора / № 179 и № 180 / и печалбата от договора за съвместна дейност , вкл. от установено плащане по трите договора за предходната 2007 год. и в този смисъл от съществуваща между страните практика за обезпечаване на изпълнението на ответника по преждепосочените каузални правоотношения , с издаването на общ запис на заповед .Тъй като плащането е извършено на В. В. , съдът се е позовал на обстоятелството, че към датата на плащането лицето вече е едноличен собственик на [фирма] / предходен такъв е съпругата му С. Василева / и като такъв е получил плащането .
Насрещният установителен иск за нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави , въззивният съд е уважил , предвид „ твърде драстичното съотношение между размера на вземането на ищеца и размера на обезщетението за забава „, като макар кумулативно да е отразил и факта на уговаряне неустойката без краен предел , се е позовал на съотношението между договорената арендна вноска от 20 лв.на декар за цялата стопанска година, срещу договорена неустойка за забава от 50 евро на декар – за 1 ден забава , както и на договорената неустойка при прекратяване на договора – 150 лв. на декар, в съотношение с неустоечната клауза за обезщетяване при забава .Според настоящия състав именно във връзка с последното преценено съотношение въззивният съд е коментирал липсата на краен предел : създадени с атакуваната клауза драстично несъответни бази за възмездяване интереса му от забавено спрямо интереса му от пълно неизпълнение на договора , в полза на първия . Предвид това „драстично разминаване „ съдът е приел, че неустоечната клауза противоречи на принципите за справедливост , еквивалентност и добросъвестност при договарянето и създава предпоставки за неоснователно обогатяване .
В изложението по чл.284 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 ГПК , касаторът оспорва правилността на изводите на въззивния съд относно цененото на документа – запис на заповед от 05.09.2007 год. и доказаното плащане по същата от 22.08.2008 год., при това на лице, различно от ищцовото дружество , като плащане погасяващо процесното вземане от арендна вноска за 2008 година . В тази връзка е навел твърдения за процесуални нарушения на въззивния съд – неуказана доказателствена тежест и необсъдени доводи на страните, вкл. необсъдени основания за отмяна на първоинстанционното решение , в противоречие с ППВС № 7 / 27.12.1965 год. за обобщаване практиката по някои въпроси на второинстанционното производство / относимо към контролно-отменителната втора инстанция , каквато и след изм. на Дял ІІ, Глава ХVІІІ – ДВ бр. 124 / 1997 год., приложими в случая , въззивът не е / , както и в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 год. за формата и съдържанието на решението и присъдата и ТР № 1 / 04.01.2001 год. по гр.д.№ 1 / 2000 год. на ОСГК на ВКС . Противоречието ,обаче , не е съотнесено към даден от въззивния съд , вкл. изводим от съдопроизводствените му действия , отговор по приложението на конкретна процесуалноправна норма и формулиран за целта конкретен процесуалноправен въпрос . Сочи се единствено липса на собствени на въззивния съд мотиви, съдържащи фактическите и правните му изводи, каквато липса в случая не е налице. Самият касатор в изложението си коментира именно мотивите на въззивния съд по преждепосоченото ценене на записа на заповед и плащането по същата от 22.08.2008 година . Формулираният в тази връзка въпрос – „ дали плащанията в полза на физическо лице, погасяват задължения на платеца по друг договор , но към юридическо лице , представлявано от физическото „ – не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, като е изцяло фактологично обусловен . Съдът не е мотивирал решението си с извод, че плащането към физическото лице погасява задължението на ответника към юридическото лице, представлявано от физическото , а че плащането е извършено в полза на юридическото лице, представлявано от едноличния му собственик В. В. , получил плащането като такъв . Правилността на този извод подлежи на проверка в производство по същество и на основанията по чл.281 т. 3 от ГПК .
Относно прогласяването на клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави , касаторът сочи , че въззивното решение неправилно е игорирало чл.309 от ТЗ / прекомерност на неустойката / – напълно неотносим към твърдението за нищожност поради противоречие с добрите нрави и в този смисъл извън предмета на спора . Позовава се на противоречие на решението с ТР № 1 / 15.06.2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСТК на ВКС , според което не е нищожна клауза за неустойка договорена без фиксиран срок на начисляване или краен предел . Както се посочи по-горе , макар да е упоменал липсата на краен предел за начисляване неустойката при забава , въззивният съд е обосновал изводите си коментирайки съотношението между размера на обезпечаваното вземане и размера на неустойката за стопанска година, т.е. е приложил критерий отнесен към момента на сключването на договора и изначално установимата към същия този момент диспропорция между вземането и обезщетението, некореспондираща с добросъвестността в търговските отношения . Следователно , дори да би бил формулиран конкретен въпрос по неприложимостта на критерия „ краен предел „ , за определяне нищожността на неустойката , то същият не покрива общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като не обосновава единствените, още по-малко решаващите изводи на съда относно нищожността на неустоечната клауза .
Водим от горното ,Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 326 / 24.06.2011 год. по т.д.№ 191 / 2011 год. на Пловдивски апелативен съд .
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] понесените в настоящото производство разноски от 3 868 лева . Определението е окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :