О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
София, 16.04. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 7194 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П.., чрез прокурор М. Л. от Окръжна прокуратура – П., срещу въззивно решение № 477/16.09.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 634/2014 г. в частта, с която П.. е осъдена да заплати на К. Л. Б. обезщетение в размер на 4 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, след прекратяване на наказателното производство, поради това, че деянието не е извършено от обвинения Б..
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на чл. 52 ЗЗД и допуснати процесуални нарушения – липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между продължителността на периода на воденото наказателно производство, тежестта на повдигнатото обвинение и предвидения размер на наказанието затова престъпление, мярката на процесуална принуда, с причинените вреди, както и не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на размера на обезщетението.
Насрещната страна О. Х. Б., чрез адв. Н.И. – А. от АК – Пловдив, е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В изложението към касационната жалба на П.. е повдигнат въпроса дали съдът следва да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точно приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗЗД.
Въпросът е принципно значим, но, в случая, разглеждането му не е необходимо, доколкото не се установява поддържаното противоречие с ППВСВ 4/1968 г.
Разрешението на въззивния съд е съобразено с точното приложение на закона и трайно установената съдебна практика, включително тази, на която се позовава касатора. Пернишкият окръжен съд е обсъдил всички твърдения и доводите на насрещните страни, преценил е всички относими доказателствата и въз основа на цялостната им преценка, е достигнал до фактически заключения как се е отразило наказателното преследване на чувствата и преживяванията на ищеца, преценявайки и неговия начин на живот и обичайна среда, професионално развитие, медийната разгласа на повдигнатото срещу него обвинение, с оглед на което е определил, че справедливото овъзмездяване за причинените му неимуществени вреди, е в размер на 4 000 лв.
Не е ясно в каква връзка П.. твърди противоречие по този въпрос с ТР 3-2005-ОСГК ВКС, т. 11 и т. 3. В т. 11 на тълкувателния акт е дадено разяснение дали се дължи обезщетение в случай на няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях; по каква методология се определя обезщетението при оправдаване за няколко деяния – глобално или за всяко от тях по отделно. В т. 3 е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди, щом като деликтът се изразява в незаконност на действията на държавния орган. Тези правни проблеми са без значение за постановения резултат по настоящото дело, а и нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, включително и с касационните оплаквания на П.., нито към постановеното от съдилищата.
Правният въпрос, свързан с излагането на мотиви на съда за наличието на причинноследствена връзка между незаконосъобразното обвинение и увреждането е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с ТР-1-2001-ОСГК ВКС, т. 19. Следва да бъде изяснено, че принципните постановки в тълкувателния акт по въпроса за мотивиране на въззивното решение не следва да се прилагат автоматично към промененото законодателство. След влизане в сила на ГПК от 2007 г. втората инстанция действа при условията на ограничен въззив, от което следват и редица специфики за предмета на въззивното производство, а и за съдържанието на съдебното решение. В случая обаче, тази специфика не е от значение, доколкото въззивния съд е мотивирал изключително подробно, точно и ясно обжалвания съдебен акт, включително и за установените увреждания върху психиката и чувствата на пострадалия, които са резултат именно на неоснователното му обвиняване в извършване на престъпление.
Поставен е още и въпросът за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като се поддържа противоречивото му разрешаване от съдилищата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които се позовава касаторът, защото той не е представил преписи от цитираните от него решения на ВКС по гр.д. № 6122/2007 г., І г.о., решение на Великотърновски окръжен съд и решение на Разградски окръжен съд. Не се касае за задължителна съдебна практика, поради което страната, която поддържа в процедура по чл. 288 ГПК наличие на противоречива съдебна практика, следва да докаже твърдението си, като представи копия от влезли в сила съдебни актове, на които се позовава – изрично това е и задължително указано в ТР № 1-2009-ОСГТК на ВКС.
Само за пълнота на изложението, съставът на Върховния касационен съд намира за нужно да посочи, че обжалваното въззивно решение е съобразено изцяло с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД – справедливостта като морално-етично понятие включва съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване; справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко подължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Във всеки конкретен случай, в зависимост от конкретните обстоятелства, личността на увредения, стандарта на живот в станата, се определя парична равностойност на неимущественото увреждане.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Насрещната страна има право да получи сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски; поискала е да й бъдат присъдени, но не е представила доказателства за извършването им, поради което искането е неоснователно.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 477/16.09.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 634/2014 г. в частта, с която П.. е осъдена да заплати на К. Л. Б. обезщетение в размер на 4 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, след прекратяване на наказателното производство, поради това, че деянието не е извършено от обвинения Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: