Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
София, 15.11.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 06.11.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Гроздева
ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов
Ваня Атанасова
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 1964 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Н., Г. Д. Н. и М. Д. Н., действаща лично и със съгласието на своята майка А. Н. Н. срещу въззивно решение № 1602 от 20.12.2018 г. по възз. гр. д. № 2252 /2018 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., с което е отменено първоинстанционно решение на Асеновградски районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен иск на тримата жалбоподатели срещу С. А. Н. за признаване за установено в отношенията между страните, че учреденото в полза на С. А. Н. право на ползване върху жилище, индивидуализирано в решението, е погасено по давност на основание чл.59,ал.3 ЗС.
Насрещната страна С. А. Н. не е подала писмен отговор.
Жалбата е допустима, тъй като обжалваното въззивно решение е постановено по иск за вещно право върху недвижим имот, за който в чл.280,ал.3 ГПК не е предвидено ограничение за касационно обжалване.
Тримата ищци са снаха и внуци на ответницата и наследници на нейния починал през 2014 г. син, който през 2008 г. е учредил в полза на майка си вещно право на ползване върху собствения си втори етаж от триетажна къща, построена от баща му и майка му.
Въззивният съд е приел от правна страна следното:
От момента на учредяването на вещното право през 2008 г. С. А. Н. не е живяла в имота в смисъл на постоянното му обитаване, обитавала е приземните помещения на къщата, но е имала достъп до процесния имот, като е разполагала с ключ от него, като е пребивавала в него ежедневно и необезпокоявано и е оставала да преспива. Тези факти сочат, че правото на ползване е упражнено от нейна страна, като е без значение кой е плащал данъците за имота. Следователно ответницата е упражнявала правото си на ползване. Упражнявала го е и чрез сина си и неговото семейство, които са живели в имота и преди учредяването му. Отношенията и със сина и Д. и неговото семейство следва да се приемат като такива по договор за заем за послужване, който съгласно чл.243-249 ЗЗД е неформален и безвъзмезден. Предоставянето на процесния жилищен имот за послужване на сина на ответницата и на неговото семейство е именно израз на правото на ползване на ответницата, в този смисъл е и решение по гр.д. № 5426 /2014 г. на ВКС, II г.о.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите извеждат следния правен въпрос:
В съдържанието на правото на ползване на вещта по предназначение включва ли се правото на обитаване на имота, върху който то е учредено и какви са характеристиките на ползването на имота по предназначение?
Жалбоподателите твърдят, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 47 от 3.04.1961 г., ОСГК и практиката на ВКС.
Първата част от въпроса не е обусловила отхвърлянето на иска – въззивният съд не е отхвърлил иска, защото е приел, че правото на обитаване не се включва в правото на ползване, а защото е приел, че С. А. Н. е упражнявала правото си на ползване чрез следните действия: с това, че е имала достъп до процесния имот, като е разполагала с ключ за него, пребивавала е в него ежедневно и необезпокоявано и е оставала да преспива в него, както и че е упражнявала правото си и чрез сина си и неговото семейство, които е допуснала в имота и им го е предоставила за послужване.
За да са обуславящи, правните въпроси би следвало да са свързани с тези изводи на въззивния съд – дали изброените действия представляват упражняване на правото на ползване.
Втората част от въпроса се отнася до съдържанието на разпоредбата на чл.56 ЗС, което гласи: Правото на ползуване включва правото да се използува вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване. Няма съмнение, че възможността за достъп до едно жилище чрез собствен ключ за него и ежедневното (както и неежедневното) и необезпокоявано пребиваване и преспиване в него, са действие на ползване на жилището съгласно неговото предназначение и не водят до същественото му променяне.
Разрешението на въззивния съд по този въпрос е в съответствие с приетото в решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр.д. № 5426 /2014 г. на II г.о. на ВКС, на което въззивният съд се е позовал и което настоящия състав споделя (следва цитат): По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като : постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Не може да има спор, че ползвателят може да се предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез другиго.
Във въззивното решение не е допуснато противоречие с посоченото от жалбоподателите решение № 347 от 02.12.2011 по гр.д. № 30 /2011 г. (неправилно е посочено, че номерът на посоченото гр.д. е 20 /2011 г.), с които е даден отговор на различни въпроси от тези, които въззивният съд е разгледал в обжалваното решение: за правата на ползувателя в хипотеза на запазено право на ползуване за две лица заедно и поотделно, противопоставимостта на тези права на трети лица, включително на носителя на голата собственост и правната квалификация на заявената от ползувателя претенция за заплащане на обезщетение за ползуване.
Във въззивното решение не е допуснато противоречие и с посоченото от жалбоподателите ТР № 47 от 3.04.1961 г., което е постановено по друг въпрос: как следва да се оценява при отчуждение вещното право на обитаване на недвижим имот. В него не е разглеждан въпросът за съдържанието на правото на ползване.
Жалбоподателите се позовават и на очевидна неправилност – отделно основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в с разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК. Основният им аргумент отново се свежда до твърдение за неправилност на извода на въззивния съд, че правото на ползване на ответницата не се е погасило по давност, въпреки, че не е живяла постоянно и единствено в процесното жилище. Към това са добавени и доводи за неправилност на въззивното решение по чл.281 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото.
Настоящият състав приема, че очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Но за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).
В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).
Както беше посочено по-горе, правните изводи на въззивният съд за действията, чрез които ответницата е упражнявала правото на ползване, съответстват на приетото с решението по гр.д. № 5426 /2014 г. на II г.о. на ВКС, на което въззивният съд се е позовал и което съответства на установената съдебна практика.
Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а ответникът не претендира разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1602 от 20.12.2018 г. по възз. гр. д. № 2252 /2018 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.