О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 520
гр. София, 17.04. 2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5997 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Л. С. А., чрез адв.В. В. срещу решение № 1557/21.07.2014 г. по в.гр.дело № 1837/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6624/12.10.2012 г., постановено по гр.дело № 8965/2010 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Агенция „Митници” [населено място] искове с пр.осн.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за сумата 130 000 лв. обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконосъобразно уволнение и с пр.осн.чл.86 ЗЗД за сумата 10 000 лв. мораторна лихва върху претенцията за имуществени вреди от 80 000 лв. за времето от 26.02.1996 г. до 29.07.2008 г., като неоснователни.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно според жалбоподателя в обжалваното решение е прието, че не е проведено пълно и главно доказване за установяване, че ръководител на ответното учреждение е извършил деликт във връзка с уволнението със заповед № 034/06.01.92 г., че от представените доказателства се установява наличието на влязло в сила съдебно решение, с което уволнението е отменено като незаконосъобразно. Посочва също, че независимо от обстоятелството, кой е бил ръководителят на ГУ”Митници” към момента на връчване на заповедта за уволнение е налице доказано незаконно уволнение, че противоправното поведение е извършено от ръководителя на ГУ”Митници”, като ноторно известно е обстоятелството кой е бил същия към момента на връчване на заповедта за уволнение. Поддържа също, че необосновано въззивният съд е приел, че не са събрани доказателства за наличието на други неслужебни подбуди у Е. У. за издаване на заповед № 034/06.01.1992 г. и впоследствие от Х. К. към момента на връчването й. Твърди, че са събрани доказателства в тази насока – показанията на св. Г.. Счита, че по делото е доказано, че настъпилите вреди са причинени от длъжностно лице –ръководителя на ГУ”Митници”, че е доказано, че Е. У. и Х. К., които са били на длъжност ръководител при ответника в различно време са използвали служебното си положение, за да причинят сочените вреди, че виновното поведение на посочените лица е доказано от свидетелските показания на св. Г.. Според жалбоподателя съдът незаконосъобразно и необосновано прехвърля доказателствената тежест изцяло на ищеца за доказване на факти и обстоятелства, които ответника следва да докаже в един евентуален процес по заведен регресен иск от Агенция „Митници” срещу лицето злоупотребило със служебното си положение. Счита, че при наличие на отменено като незаконно уволнение на ищеца с посочената заповед само на това основание следва да се приеме за доказано противоправното поведение на ръководител при ответника, че е без значение кой е ръководителят издал заповедта и съответно връчил същата, тъй като тази заповед е изходяща от ответника. Посочва също, че от събраните по делото доказателства, включително свидетелските показания и изготвената и приета съдебно медицинска експертиза е доказано наличието на причинно-следствена връзка между влошеното здравословно състояние, сринатият авторитет на Л. А. и незаконосъобразното уволнение. Искането е за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове се уважат.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1.следва ли в производство по чл.45 ЗЗД, предявен срещу работодател да се установява кое е лицето пряк причинител на вредите, което е било на длъжност при ответника към момента на издаване и връчване на заповедта след като е налице отменена от съда заповед за уволнение, издадена от ответника, 2. при доказването на причинените вреди по чл. 45 ЗЗД работодателя меродавен ли е фактът кое е било длъжностното лице, заемащо дадена служба при ответника при положение, че е налице уволнение отменено като незаконосъобразно извършено именно на основание издадена от длъжностното лице при ответника заповед, 3. при приети писмени доказателства за отменена заповед за уволнение и признато за установено, че уволнението със същата е незаконно може ли да бъде прието, че не е доказано наличието на противоправно поведение от страна на лице, заемащо длъжност при работодателя, 4. необходимо ли е фактическите и правни изводи на въззивния съд да се основават на всички събрани по делото доказателства. Жалбоподателят сочи, че въпросите по п.1,2 и 3-ти са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Въпросът по п.4-ти е решен в противоречие с практиката на ВКС – т.решение № 1/17.07.2001 г.и решение № 68/13.09.2010 г.,постановено по гр.дело № 3382/2008 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по жалбата Агенция „Митници” [населено място], чрез гл.юрисконсулт И. О. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси от жалбоподателя. Поддържа, че по поставените въпроси по п.1,2 и 3-ти е налице практика на ВС – ППВС № 17/1963 г. и ППВС № 4/1975 г., с която въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи. Посочва, че според тази съдебна практика е налице яснота по въпросите, формулирани в п.1,2 и 3-ти, че отговорността на работодателя по чл.49 ЗЗД в хипотеза на отменена заповед за уволнение може да се свърже само с конкретни виновни противоправни действия на конкретен ръководител, който е извършил уволнението, че самата отмяна на уволнението като незаконосъобразно не доказва основателност на претенцията на работника за обезщетение за претърпени от него вреди над размера, посочен в КТ. Според ответника по жалбата различни са основанията за обезщетение по КТ за оставане без работа, поради незаконно уволнение и обезщетението за вреди, претендирано по общия исков ред, поради което е различно и доказването, което ищецът следва да проведе. Поддържа също, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението, тъй като въззивният съд е основал фактическите и правни изводи на събраните по делото доказателства. Посочва също, че от събраните по делото доказателства не е установено кое е длъжностното лице, което в качеството на ръководител на Агенция „Митници” е извършило уволнението, като е връчило заповедта за уволнение, че установяването на конкретното длъжностно лице, което е ръководело Агенция „Митници” към датата на връчване на заповедта за уволнение на ищеца е необходима предпоставка, за да се установи дали това длъжностно лице е действало недобросъвестно, да е ползвало служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя. Според ответника по жалбата кой е бил ръководител на Агенция „Митници” към датата на уволнението/връчването на заповедта/ е основен факт от значение за делото, по който ищецът не е провел никакво доказване. Изложени са и доводи за неоснователност на касационната жалба по същество, че решението на въззивния съд е законосъобразно и правилно, че съдът е приложил правилно материалния закон и е спазил съдопроизводствените правила.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Производството пред настоящата инстанция е второ по ред след постановено решение № 104/15.05.2014 г. по гр.дело № 5422/2013 г. на ВКС, III г.о., с което е обезсилено решение № 973/20.05.2013 г. по гр.дело № 139/2013 г. на Софийски апелативен съд и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
При новото разглеждане на делото от Софийски апелативен съд последният се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 49, вр. чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че ищецът Л. А. е работил по трудов договор в Главно управление „Митници” на длъжността „заместник-началник” в Столична митница. Със заповед № 034 от 06.01.1992 г., подписана от Е.У. като ръководител на Главно управление „Митници” и връчена на ищеца на 26.02.1996 г., на основание чл.188, ал.1, т.3 КТ е прекратено трудовото му правоотношение поради наложено дисциплинарно наказание – уволнение. Прието е, че с решение от 20.02.2004 г. по гр.д. № 2993/1996 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на 08.05.2008 г., уволнението на ищеца е признато за незаконно и същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Ответникът Агенция „Митници” е осъден да му заплати обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за оставане без работа поради незаконно уволнение за 6-месечен период, считано от 26.02.1996 г. в размер на 16 лв. Решението на Софийски районен съд е оставено в сила с решение на Софийски градски съд от 24.06.2005 г. по гр.дело № 1436/2004 г. Последното е оставено в сила с решение № 553 от 08.05.2008 г. по гр.дело № 2448/2005 г. на ВКС, III г.о.
Относно здравословното състояние на ищеца е възприето заключение на допусната СМЕ, според което ищецът е получил спастичен колит и горно езофагеална рефлуксна болест, които заболявания са на нервна основа и са следствие на притесненията и стреса от уволнението, като е приемал и лекарства за лечение на нервно-психични проблеми, че понастоящем здравословното му състояние е добро. Според същото заключение ищецът е страдал от различни заболявания и преди уволнението, като тези проблеми се засилват при стресови състояния. Съобразно заключението на СМЕ през 1992 г. са регистрирани страдания на ищеца от „главоболие, резултат на мозъчно сътресение”, през 1994 г. е поставена диагнозата „нервно-вегетативна дистония и депресивен синдром”, с която през 1996 г. е насочен за балнеолечение в Наречен. През 2000 г. е вписана диагноза „депресивен синдром”; през 2001 г. – „гастро-езофагеален рефлукс, удължен стомах, спастично напречно дебело черво”. Установено е, ищецът няма тежки заболявания, а прогнозата за развитие на заболяванията му е благоприятна.
Въз основа на заключения на съдебно-счетоводната експертиза (основно и допълнително) е прието, че за периода от време от 26.02.1996 г. до 29.07.2008 г. трудовото възнаграждение за длъжността „Зам.началник на Митница” е в размер общо на 64 167,14 лв., а лихвите за забава върху тази главница възлизат общо на 40 633,09 лв. за същия период от време.
Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля Л., както и на св. Д. Г. относно здравословното състояние на ищеца, като последица от дисциплинарното уволнение.
От правна страна съдът е преценил за неоснователно становището на ответника по иска, че ищецът не може да претендира вреди от деликт, при условие, че между страните е имало трудов договор и вредите от неизпълнението му са регламентирани в Кодекса на труда. Според въззивния съд договорната отговорност не отменя общото задължение, установено в чл.45 ЗЗД, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, че правилото да не се вреди никому е установено като общо за облигационното право и не се дерогира от съществуването на договорна връзка. Прието е, че ако законодателят е искал да ограничи правата на увредения при наличието на договорна връзка да не може да претендира обезщетение на деликтно основание, той би го регламентирал изрично, както това е сторено при исковете поради неоснователно обогатяване. Съдът се е позовал на практиката на ВС, обективирана в т. 6 от ППВС № 17 от 1963 г., според която, когато работникът или служителят, макар и при изпълнение на възложената му работа, чрез престъпление причини вреда на трето лице, отговорността по чл.45 ЗЗД не е изключена. Прието е, че когато е възможно да се ангажира отговорността на работника или служителя по чл.45 ЗЗД е възможно да се ангажира и отговорността на неговия работодател на основание чл.49 ЗЗД.
Взета е предвид и практиката на ВС, изразена в т.1 от ППВС № 4 от 1975 г., с която е прието, че, когато ръководител на организация или учреждение, който е издал заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното положение и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл.45 ЗЗД. Взети са предвид мотивите в посоченото ППВС, а именно, че уредената с чл.93, ал.1 КТ от 1951 г. (отм., аналогична на чл.225, ал.1 КТ) възможност за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение не изключва възможността издалият отменената заповед за уволнение ръководител да бъде осъден да заплати на работника или служителя обезщетение за действително причинените вреди, когато с неправилната заповед ръководителят е причинил непозволено увреждане. Според посочената практика тази последица настъпва, когато ръководителят на работодателя недобросъвестно е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. С оглед на това въззивният съд е приел, че в тежест на претендиращият обезщетение по чл.45 ЗЗД е да установи съществуването на елементите от фактическия състав на деликта – действие на ръководителя, което материализира противоправно деяние, същото да е извършено виновно, да са налице вреди и причинна връзка между деянието и вредите. Посочил е, че от тези елементи се презюмира само вината.
Въззивният съд е направил извода, че по делото не е проведено успешно пълно и главно доказване за установяване, че ръководител на ответното учреждение – Агенция „Митници” е извършил деликт във връзка с уволнението на ищеца със заповед № 034 от 06.01.1992 г.
Приел е, че заповедта за уволнение на ищеца е подписана от Е. У., като ръководител на Главно управление „Митници”, поради което според съда е установено, че това лице е заемало посочената длъжност към 06.01.1992 г., че това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да се изведе извода, че подписвайки заповедта У. следва да носи каквато и да е отговорност за евентуално последвали вреди в патримониума на ищеца. Съдът е обосновал извода, като е съобразил разпоредбите на чл.195, ал.3 КТ, според които дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на личното връчване на заповедта или от деня на нейното получаване по пощата с препоръчано писмо с обратна разписка. Прието е, че заповедта за уволнение на ищеца му е връчена на 26.02.1996 г., към който момент У. не е заемал длъжността ръководител на Главно управление „Митници”. С оглед на това съдът е направил извода, че уволнението е извършено от друго лице, заемащо длъжността ръководител на Главно управление „Митници” към 26.02.1996 г. Прието е, че по делото не са събрани доказателства за наличието на други, неслужебни подбуди у Е. У. да издаде заповед № 034 от 06.01.1992 г. Този извод съдът е направил, като е обсъдил показанията на свидетеля Г. и е приел, че показанията не удостоверяват негови лични възприятия за изявления или действия на У.. С оглед на това съдът е приел, че е невъзможно да се направи извод, че издаването на заповедта съставлява недобросъвестно използване на служебното положение за постигне на лични или други неслужебни цели или при осъзнаване, че липсват основания за уволнението на ищеца или друго подобно обстоятелство.
Прието е за безспорно по делото, че между издаването на заповедта за уволнение на ищеца и връчването й е изминал период от повече от четири години, че през този период ищецът фактически не е полагал труд поради недопускане до работа. Според въззивния съд това обстоятелство е ирелевантно за крайния изход на спора по чл.45 ЗЗД. Приел е, че искането на жалбоподателя е за присъждане на обезщетения за вредите от деликт, изразил се в уволнение, извършено при злоупотреба с работодателската власт, че уволнението е извършено на 26.02.1996 г. Според въззивния съд по делото не са ангажирани писмени доказателства от които да се установи кое е било лицето – ръководител на Главно управление „Митници” към 26.02.1996 г., че от показанията на свидетеля Г. не може да се направи обоснован извод, че към посочения момент тази длъжност е била заемана от Х. К.. Прието е, че в случая не е налице основание за приложението на чл.154, ал.2 ГПК за факта кой е бил ръководител на Главно управление „Митници” към 26.02.1996 г. Прието е също, че твърдението, че това е бил Х. К. не е доказано, тъй като не са представени писмени доказателства, като това твърдение не е установено и от показанията на свидетеля Г.. С оглед на това съдът е извел извода, че не е установено, че уволнението, извършено на 26.02.1996 г. съставлява действие на лицето Х. К. и е продължение на линията на поведение, изразила се в недопускане на ищеца на работа, включително през 1995 г., за който момент са свидетелските показания. Съдът е приел, че за крайния изход на спора е без значение какви са били действителните подбуди на Х. К. да не допуска ищеца на работа.
Въззивният съд е направил извода, че не са налице доказателства за това кое е лицето, извършило дисциплинарното уволнение на ищеца, че това препятства възможността да се прецени дали при уволнението на ищеца съответното лице недобросъвестно е ползвало служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели или, че на това лице му е било известно, че липсват основания за уволнението на ищеца и въпреки това е връчило уволнителната заповед или други подобни обстоятелства, които биха обосновали ангажирането на отговорността на ответника при условията на чл.49 ЗЗД вр.чл.45 ЗЗД. С оглед на това е изведен решаващия извод за неоснователност на исковите претенции.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя Л. А. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия, втори и трети въпроси от изложението. Според тълкуването в т.4-та от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Посочените въпроси от изложението – 1, 2 и 3-ти касаят приложното поле на чл.49,вр.чл.45 ЗЗД, които разпоредби са ясни, пълни и непротиворечиви. По приложението им е установена обилна и трайна практика на ВКС, с която въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи. Както се посочи по-горе по всеки от въпросите е налице практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Тази практика е обективирана в ППВС № 17/1963 г. – т.6 и ППВС № 4/1975 г. – т.1-ва. Правните въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВС. Освен това съдът намира, че създадената съдебна практика не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението – необходимо ли е фактическите и правни изводи на въззивния съд да се основават на всички събрани по делото доказателства.
С т.12 от т.решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество с установеното от събрания по делото доказателствен материал, поради допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение, изразяващи се в нарушаване на норми от неюридически характер – на правилата на формалната логика, на емпирични правила и на научно-теоретичното знание води до необоснованост като порок на съдебното решение, обуславящ неговата неправилност. Посочената практика на ВКС не е загубила значение при действието на ГПК от 2007 г. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В мотивите на въззивното решение съдът е обсъдил доказателствата за всички правнорелевантни факти и съответно е посочил кои факти е намерил за установени и кои са недоказани, съответно са обсъдени и всички процесуални искания на страните, които са основани на установени факти, както и доводите, имащи значение за решаване на делото. С обжалваното решение съдът е основал фактическите и правни изводи на събраните по делото доказателства, които е обсъдил. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът не обсъжда цитираното решение на състав на ВКС по гр.дело № 3382/2008 г. на IV г.о., тъй като със същото да е дадено разрешение на поставения правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя Л. С. А., чрез адв.В.Волева.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 2730 лв. разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1557/21.07.2014 г. по в.гр.дело № 1837/2014 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 10314/29.08.2014 г., подадена от ищеца Л. С. А., чрез адв.В.В., съдебен адрес [населено място], [улица], № 50, вх.А, ет.4.
Осъжда Л. С. А., съдебен адрес [населено място], [улица], № 50, вх.А, ет.4 да заплати на Агенция „Митници” [населено място] [улица] сумата 2730 лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: