О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
гр. София 11.05.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 03 април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4678 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място], чрез адв. И. Ш. срещу решение 4781/07.06.2016 г. по гр.дело № 12716/2015 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 12.08.2015 г. по гр.дело № 26593/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която са уважени предявените от П. К. И. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1, 2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 3240.18 лв. обезщетение за оставане без работа, поради незаконно уволнение за периода 01.04.2015 г. до 12.08.2015 г. и в частта, с която е отменено същото решение на Софийски районен съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата над 3240.18 лв. до 4320.24 лв. и за периода до 30.09.2015 г., и вместо отменената част е уважен предявения иск с правно основание чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 1080.06 лв. обезщетение за оставане без работа за периода от 13.08.2015 г. до 30.09.2015 г.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението са поставени правните въпроси – 1. следва ли да се приеме, че предложението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие се счита за прието, ако работникът подпише заповедта без възражения, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 256/07.07.2009 г. по гр.дело № 157/2009 г. на ВКС, I г.о., 2. следва ли да се приеме, че работникът е изразил съгласието си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, ако се е явил и е получил лично срещу подпис следващото му се обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, начислено на основание прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325,ал.1,т.1 КТ, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. допустимо ли е възражение за прихващане, упражнено с въззивната жалба в случай, че вземането е безспорно, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответницата по жалбата П. К. И., чрез адв.Н.И.-А. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени искове от П. К. И. с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищцата от длъжността „инкасатор-наеми”, заемана при [фирма], извършено със заповед № 75/31.03.2015 г., считано от 01.04.2015 г., за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останала без работа, поради незаконното уволнение от 01.04.2015 г. до 30.09.2015 г.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от писмените доказателства, че ищцата е заемала длъжността „инкасатор-наеми“ при [фирма] ответник в първоинстанционното производство.
Прието е също за установено от предложение, изх. № 279/21.03.2015 г., отправено от [фирма] до П. И., че на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и с оглед придобито право на пенсиониране работодателят е отправил оферта до служителя трудовото правоотношение между страните да бъде прекратено по взаимно съгласие, считано от 02.04.2015г., като е предоставил 7-дневен срок на служителката да вземе отношение по направеното предложение и да го уведоми писмено за решението си. Посочил е, че екземпляр от Предложението е връчено на служителката на 24.03.2015 г., който факт е определен за безспорен с доклада по делото.
Със заповед № 75/31.03.2015 г., издадена от изпълнителния директор на [фирма] трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, считано от 01.04.2015г., като работодателят е наредил на лицето да бъдат изплатени парични обезщетения по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2015 г. за 6 работни дни и по чл. 222, ал. 3 КТ при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Препис от заповедта е връчен лично на служителката, относно който факт страните също не спорят и който е обявен за безспорен от първоинстанционния съд.
От правна страна е прието, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като работодателят е отправил предложение до служителя то да бъде прекратено по взаимно съгласие, като на служителката е дадена възможност да информира работодателя писмено в 7-дневен срок дали приема предложението. Прието е също за установено, че предложението за прекратяване на трудовото правоотношение и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение са връчени лично на служителката.
Според въззивния съд правният спор в производството е относно обстоятелството как следва да се тълкува подписът, обективиран върху екземпляра от предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, връчен на служителката. Посочил е, че в отговора на исковата молба и във въззивната жалба са изложени съображения, че непредявяването на възражения при връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, както и получаването на сумата от 4320,24 лв. от страна на служителката, изразяват съгласието й трудовото правоотношение да бъде прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Възприети са изводите на Софийски районен съд и е изразено становището, че подписите, положени от служителката под Предложението, отправено от работодателя, както и под заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, не следва да се тълкуват като израз на волята й същото да бъде прекратено по взаимно съгласие. Съдът е взел предвид разпоредбите на чл. 62, ал. 1 КТ, според които трудовият договор се сключва в писмена форма, като писмената форма е условие за действителност на всички изявления на страните във връзка с изменението и/или прекратяването на трудовото правоотношение по аргумент на чл. 119 КТ. Възприета е и практика на ВКС, според която с оглед разпоредбата на чл. 119 КТ изменението на трудовия договор по взаимно съгласие може да бъде извършено само в писмена форма, което отговаря и на общото изискване за писмена форма на трудовия договор.
Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е императивна и според същата взаимното съгласие на страните да прекратят съществуващото между тях трудово правоотношение следва да бъде обективирано в писмена форма. Посочил е, че ако страната, към която предложението е отправено, не вземе становище в 7-дневен срок, тези действия не могат да се тълкуват като приемане на предложението, с оглед на принципното положение, че мълчанието в гражданското право е равнозначно на липса на воля. Прието е, че законът не придава различно значение на мълчанието в този случай, а напротив – в съответствие с общите гражданскоправни принципи законът предвижда, че ако страната, до която предложението е отправено, не вземе отношение, се счита, че предложението не е прието. Според въззивния съд за да е налице приемане на предложението, следва да е отправено изрично писмено волеизявление на служителя, каквото в процесния случай липсва. Съобразено е и обстоятелството, че с отправеното предложение работодателят сам е предоставил на служителката 7-дневен срок, за да вземе писмено становище по същото.
Съдът не е възприел доводите на ответника, че след като ищцата доброволно се е явила пред работодателя и е получила на ръка сумата от 4320,24 лв., представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, дължима от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, същата е дала изрично писмено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Не е възприет и доводът, че след като служителката не е вписала възражение в получената от нея заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, същата се съгласявала с нея, тъй като законът не предвижда подобно задължение за работника, а установява специален ред за оспорване на прекратяването на трудовото правоотношение – чл. 344 КТ. Формиран е извод, че положеният подпис удостоверява единствено получаването на процесната заповед от страна на служителката.
Като е взел предвид изложените изводи съдът е приел, че не са налице предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие – хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и поради това прекратяването на трудовото правоотоншение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Прието е, че тъй като исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ са обусловени от изхода на правния спор по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, при уважаване на този конститутивен иск, следва да бъдат уважени и исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и 3 КТ за възстановяване на предишната работа преди уволнението и за заплащане на обезщетение за причинени вреди от оставянето на ищцата без работа, вследствие на уволнението.
По жалбата на ищцата съдът е приел за безспорно, че месечния размер на трудовото възнаграждение на ищцата е 720 лв., че осъдителният иск за заплащане на обезщетение за причинени вреди от оставянето на ищцата без работа следва да бъде уважен до пълния претендиран размер и за целия период. Посочил е, че шестмесечният срок по чл. 225, ал. 1 КТ е изтекъл в хода на въззивното производство, което обстоятелство представлява нов факт и следва да бъде съобразено при постановяване на крайния съдебен акт, по арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК.
Формиран е извод, че предявените кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ са изцяло основателни, като първоинстанционното решение е отменено в частта, в която е отхвърлена претенцията над сумата от 3240,18 лв. до пълния предявен размер от 4320. 24 лв. за периода до 30.09.2015 г.
Относно възражението за прихващане на ответника-сега жалбоподател съдът е приел, че същото е преклудирано, тъй като е направено едва с въззивната жалба. С оглед на това е изведен извод, че възражението, направено пред въззивната инстанция е недопустимо и не следва да бъде разглеждано.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първия въпрос от изложението. В подкрепа на доводите за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е цитирал решение № 256/07.07.2009 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на ГПК отм. С решението е прието, че за да е осъществен фактическият състав на чл.325, т.1 КТ е необходимо да е налице писмено съгласие на двете страни по трудовото правоотношение за прекратяването му. Прието е също, че предложението може да изхожда както от работника, така и от работодателя, че страната към която е отправено е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми насрещната страна в 7-мо дневен срок от получаването му. Според съдебния състав работодателят може да отправи предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и чрез издаване на самата заповед, че в такъв случай то се счита прието, ако работникът подпише заповедта без възражения. Тази практика е преодоляна с постановени решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК както следва:
С решение № 400/13.05.2010 г., постановено по гр.дело № 1109/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК по поставения правен въпрос е прието, че фактическия състав на чл.325,т.1 КТ изисква всяка от страните по трудовия договор да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Прието е, че насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-мо дневен срок от получаването му. Според съдебния състав ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. Прието е, че в момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. С решение № 326/19.05.2010 г. по гр.дело № 706/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която трудовото правоотношение може да бъде прекратено само ако и доколкото и двете страни по него са изразили волята си за това, като волеизявленията трябва да бъдат направени в писмена форма и взаимното съгласие следва да се счита постигнато в момента, в който съвпаднат двете волеизявления за прекратяване на трудовия договор, а волеизявленията и на двете страни следва да имат едно и също съдържание. С решение № 69/20.04.2012 г. по гр.дело № 898/2011 г. на ВКС,III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно чл.325, т.1 КТ трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Прието е също, че за да е налице това основание е необходимо двете насрещни волеизявления на страните, както предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на същото, е необходимо да са изразени писмено. Съдебният състав е посочил, че всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно. Според съдебния състав поради това не може да се приеме, че с подписването и от служителя на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325, т.1 КТ, фактическият състав на чл.325, т.1 КТ е осъществен. Подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Правните изводи на въззивния съд са в съответствие с тази практика на ВКС, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория правен въпрос. Последният касае приложение разпоредбите на чл.325,т.1 КТ и чл.222,ал.3 КТ, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна практика на ВКС, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Както се посочи по-горе решаващите правни изводи на въззивния съд относно формата на предложението и приемане на същото при прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325,т.1 КТ са съобразени с практиката на ВКС. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С т.4 от т.решение № 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възражението за прихващане може за първи път да се заяви пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивната инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. Според разясненията, дадени в мотивите на същото тълкувателно решение по т.4 възражението за прихващане с ликвидно изискуемо вземане е правопогасяващо възражение, което се основава на новонастъпил факт – направеното изявление за прихващане. В българското право прихващането на насрещните вземания е уредено като потестативно право, което се упражнява с едностранно волеизявление, пораждащо действие с достигането му до адресата, от който момент настъпва правната промяна. Възражението за прихващане с ликвидно вземане по същността си е позоваване на правната промяна, каквото е и възражението за опрощаване и възражението за плащане след подаване на въззивната жалба. С това възражение не се променя спорният предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, и съответно за доказване на възражението не е необходимо събиране на доказателства. Формален аргумент в подкрепа на тази теза е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която независимо от систематичното й място в Глава 32 /“Производство по търговски спорове“/ следва да намери приложение изобщо и в обшия исков процес. Когато обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК/ същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо. Изводът на въззивния съд е в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение е съобразено, че насрещното вземане, с което се прихваща е спорно – неликвидно, поради което възражението за прихващане може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и е недопустимо да се заяви пред въззивния съд.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т. 3 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя [фирма] [населено място], чрез адв.И. Ш..
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 4781/07.06.2016 г., постановено по гр.дело № 12716/2015 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 97922/20.07.2016 г., подадена от ответника [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район В., [улица], чрез адв.И. Ш., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1,ап.5, чрез адв.Ил.Ш..
Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район В., [улица], съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1,ап.5, чрез адв.Ил.Ш. да заплати на П. К. И., [населено място],[жк], бл.14 А, вх.В, ет. 2, ап. 5 сумата 500 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: