4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
София, 26.10.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3792 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. М. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 12.01.2015г. по в.гр.д.№2926/2014г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от нея против Ц. Т. Д.-А. и М. Д. Т. иск за признаване за установено, че К. А. М. е собственик по наследство на ? идеална част от следния недвижим имот, находящ се в сградата на ул.”Д-р Г.В.” №14 в [населено място], а именно-апартамент, обособен като самостоятелен обект с идентификатор 56784.520.1067.1.5 на втори жилищен етаж с обща площ от 208 кв.м., на която етаж са обособени две жилища, представляващи самостоятелни обекти с идентификатори 56784.520.1067.1.5 и 56784.520.1067.1.4.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса, разрешен с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №228/01.10.2014г. на тричленен състав на І ГО на ВКС по гр.д.№1060/2014г., а именно длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника и на третото лице-помагач на този ответник.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Ц. Т. Д.-А. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационна жалба М. Д. Т. не изразява становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за признаване правото на собственост върху 1/4 идеална част от процесния апартамент с твърдение за придобиване на това право по наследство след смъртта на наследодателя А. Д. М., който е придобил имота с договор за покупко-продажба в режим на съпружеска имуществена общност със съпругата си и майка на предявилото иска лице с н.а.№34, том 61, н.д.№15125/1997г.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е за безспорно установено, че ищцата е наследник на А. Д. М., като в хода на производството ответниците по иска са реализирали успешно насрещно доказване и са опровергали твърденията на ищцата, че нейният наследодател е придобил права по силата на договор за покупко-продажба върху процесния имот, в резултат на което е прието, че в нейния патримониум след смъртта му не са възникнали претендираните права на собственост.
Прието е за безспорно, че процесният апартамент е бил част от едно общо голямо жилище на втори жилищен етаж от сградата, който имот към момента представлява самостоятелен обект, като останалата част от етажа също има характер на отделно обособено жилище. Прието е, че договорът за покупко-продажба от 1997г., въз основа на който ищцата твърди, че нейният баща е придобил права върху процесния имот, се отнася до процесния имот, но тези права са отречени с влязло в сила решение, постановено по гр.д.№991/1993г. на Пловдивския районен съд, ХVІІІ гр.състав, с което е признато за установено на основание чл.7 ЗВСОНИ по отношение на И. Д. М. и С. Ш., че сключеният на 16.02.1964г. договор с МНО-КЕЧ относно продажбата на втория етаж, отчужден по реда на ЗОЕГПНС, е нищожен поради нарушение на нормативните актове. Изложени са съображения, че обявяването на сделката за продажба на целия етаж от 1964г. за нищожна има за последица, че последващите разпореждания с тази собственост не могат да породят своя вещноправен ефект, защото са извършени от несобственик, включително и сключеният по време висящността на производството по предявения по реда на чл.7 ЗВСОНИ иск договор за покупко-продажба, на който ищцата се позовава.
В обжалваното решение са изложени съображения и досежно контрола, който въззивният съд следва да осъществи при обжалване на първоинстанционното решение, като е посочено, че въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта-в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Доколкото в настоящия случай във въззивната жалба не са посочени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, а единствено е посочено, че последното е неправилно, постановено при нарушение на процесуалните правила и необоснованост, без да е изложено в какво точно се състои порочността на решението, с оглед указанията, дадени в т.1 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. е прието, че въззивният съд няма задължение служебно да се произнася по правилността на решението, като служебна проверка се осъществява само в случаите, когато се констатира нарушение на императивна материално-правна норма.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения, основани на очертания от въззивната жалба предмет на контрол на първоинстанционното решение, следва да се приеме, че поставеният от касатора въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със сочената практика на ВКС /решение №228/01.10.2014г., постановено по реда на чл.290 ГПК от тричленен състав на І ГО на ВКС по гр.д.№1060/2014г./. Действително, според установената съдебна практика, ако във въззивната жалба са наведени конкретни доводи и оплаквания за неправилно приложение на закона от първоинстанционния съд, въззивната инстанция е длъжна да ги обсъди и ако приеме за основателен някой от посочените във въззивната жалба доводи, да реши спора по същество, извършвайки същата онази дейност, която извършва първоинстанционния съд при разрешаване на спора /определяне на приложимия закон и с оглед на него извършване на преценка основателността на предявения иск, изхождайки от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, преценявайки дали тези факти са доказани, дали представените доказателства са истински и относими към спора, основателни ли са своевременно направените възражения и оспорвания, подвеждайки в заключение установеното фактическо положение под приложимата правна норма. В случая обаче, доколкото в подадената въззивна жалба не са били посочени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, извършената от въззивния съд дейност по преценка правилността на първоинстанционното решение съответства на указанията, дадени в т.1 на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Въпросът за задължението на съда да се произнесе по заявените от ответника и третото лице-помагач възражения следва да се приеме за неотносим, тъй като К. А. М. не е имала качеството ответник в производството пред въззивния съд.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационна жалба Ц. Т. Д.-А. следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 300лв.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 12.01.2015г. по в.гр.д.№2926/2014г.
ОСЪЖДА К. А. М. от [населено място], ул.”Д-р Г.В.”№12, с ЕГН [ЕГН] да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК във вр. с чл.81 ГПК на Ц. Т. Д.-А. от [населено място], ул.”Д-р Г.В.” №12, ет.1, с ЕГН [ЕГН] сумата 300лв. /триста лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: