О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 522
гр. София, 17.04. 2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 06 април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6155 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата М. О. П., чрез адв.Н. Н. срещу решение № 3871/30.05.2014 г. по в.гр.дело № 6798/2013 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 15.02.2013 г. по гр.дело № 59131/2011 г. на Софийски районен съд, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на [фирма] [населено място] на основание чл.236,ал.2 ЗЗД сумата 3400 лв. обезщетение за ползване на павилион, находящ се в [населено място], [улица]и [улица]за периода 01.02.2008 г. до 31.06.2009 г., както и сумата 17 136 лв. обезщетение за ползване на общинска земя, находяща се в [населено място], [улица]и [улица]за периода от 01.02.2008 г. до 31.06.2009 г., ведно със законната лихва върху всяка от сумите от 10.11.2011 г. до окончателното изплащане и да заплати сумата 1 221.44 лв. разноски.
Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е недопустимо, като постановено по недопустима искова молба, съответно е неправилно, поради нарушение на материалния закон, необосновано е и са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. въззивното решение е постановено при съществени пороци при формиране на вътрешното убеждение като се тълкуват контра леге събраните по делото доказателства, че СГС не е отговорил на доводите и възраженията на жалбоподателката, което е в негово правомощие, че решението противоречи на т.решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т.19, 2. съществени нарушения на материалния закон – решението е постановено в противоречие с изричната разпоредба на чл.15 ТЗ за прехвърляне на търговско предприятие, че решението не признава ТЗ, 3. тълкувателно решение на ВКС от 2003 г. уреди изрично постанови, че има съществена разлика между имуществото на физическо лице и ЕТ, 4. евентуален кредитор с неупражнени в срок права по смисъла на ГПК и ЗЗД спрямо заличен едноличен търговец, последният прехвърлил търговските си права изцяло на друго юридическо лице търговец остава ли длъжник в качеството си на физическо лице, 5. може ли съдът служебно да защитава непредявени права на кредитора-ищец и излага мотиви, които не кореспондират с твърдяното в исковата молба, защото ищецът не е предприел каквито и да е действия срещу [фирма], 6. пасивно легитимара ли е жалбоподателката да бъде привлечена като ответник само защото е имала едноличен търговец, че е факт, че заличаването е станало с универсално правоприемство по законен ред, 7. има ли сила за кредитора обявяването на ликвидацията и заличаването на правоприемника на ЕТ станало по всички правила на правния ред – официална покана до кредиторите е стояла 6 месеца в търговския регистър, решени в противоречие с практиката на ВКС и които въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение № 1785 по т. дело № 531/2013 г. на Софийски апелативен съд, определение № 174/26.05.2014 г. по т.дело № 239/2014 г. на ВКС, II т.о.по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не е изразил становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта й срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на исковете с пр.основание чл.236,ал.2 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 3400 лв., представляваща обезщетение за ползване на павилион, находящ се в [населено място] за периода от 01.02.2008 г. до 31.06.2009 г., заедно със законната лихва, считано от 10.11.2011 г. до изплащането. В тази част решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с цена до 5000 лв. и делото е гражданско. Като процесуално недопустима в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с пр.осн.чл. 236,ал.2 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Съдът е преценил за неоснователни възраженията на жалбоподателката М. П. за липса на пасивна процесуална легитимация и отвод за висящ процес. Приел е, че с учредяването и вписването на едноличен търговец не се създава отделен правен субект, а се разширява правосубектността на физическото лице, като му се признава търговско качество, в което може да осъществява търговска дейност като страна по търговскоправни отношения. Посочил е, че физическото лице, което осъществява стопанска дейност като ЕТ, притежава единно имущество, с което отговаря неограничено за задълженията, поети както в гражданско правните си отношения и в тези, които са в резултат на упражняваната търговска дейност. С оглед на това е направил извода, че при отпадане на търговското му качество в случай на заличаване на едноличния търговец, физическото лице продължава да е длъжник за възникнали в тежест на ЕТ задължения и е процесуално легитимиран да отговаря по предявени срещу него искове от кредитори на едноличния търговец. Според съда прехвърлянето на търговското предприятие на едноличния търговец не освобождава физическото лице от отговорността му за възникнали преди прехвърлянето задължения, тъй като разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ТЗ, която е възпроизведена и в клаузата на чл. 3 от договора за продажба на предприятие от 13.03.2009 г., приложен по делото предвижда солидарна отговорност на отчуждителя и правоприемника за задълженията, включени в търговското предприятие. Приел е, че е без значение обстоятелството дали отчуждителят е уведомил предварително кредиторите за предстоящото прехвърляне и дали в шестмесечния срок на отделно управление по чл. 16а, ал. 2 ТЗ кредиторът е поискал изпълнение на необезпеченото си вземане, че пропускането на тази възможност не води до отпадане вземането на кредитора, а само го лишава от възможността да получи привилегия в поредността на принудително изпълнение върху правата, принадлежали на неговия длъжник. Извел е извода, че, след извършената продажба на търговското предприятие на едноличния търговец – наемател по процесния договор, наемодателят е свободен да избере дали да предяви претенциите си срещу новия приобретател на предприятието или срещу досегашния му собственик, като насочването на исковете само срещу отчуждителя-едноличен търговец, съответно физическото лице след заличаването на търговското му качество, не ги прави недопустими. Прието е, че в случая не е налице и друго висящо производство между същите страни на същото основание и за същото искане по смисъла на чл. 126 ГПК, тъй като представените по делото решения между същите страни касаят претенции за наемна цена, обезщетение или разходи за платен наем на общинска земя по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за различен период – до 31.01.2008 г. и поради това не е налице идентичност в предмета на делата.
Въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях.
Прието е за безспорно установено по делото, както и от представените писмени доказателства, че между страните е бил сключен договор за наем на павилион и прилежаща към него площ с уговорена наемна цена в размер на 54 щатски долара. Преценено е за неоснователно възражението на жалбоподателката – ответник за недействителност на сделката, като е съобразено, че договорът за наем по правило е неформален, тъй като законът не предвижда форма за неговата действителност, че изискването за вписването му в имотния регистър по смисъла на чл. 237, ал. 1 ЗЗД има значение само за противопоставимостта му на последващ приобретател на наетия недвижим имот. Прието е, че договорът е бил прекратен най-късно с изтичане на едномесечния срок на предизвестие, съдържащ се във връчената на 05.12.2005 г. нотариална покана – считано от 05.01.2006 г. С оглед на това е направен извода, че за периода от 01.02.2008 г. до 31.06.2009 г. ползването на имота от страна на жалбоподателката е продължило въпреки противопоставянето на наемодателя. Прието е също, че на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД наемателят дължи обезщетение в размер на средната наемна пазарна цена за имота през процесния период, която съобразно заключението на СТЕ е в размер на сумата от 3400 лв. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, както се посочи по-горе.
Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, според която при продължаване ползването на имота след прекратяване на договора при изричното противопоставяне на наемодателя наемателят е длъжен да изпълнява и всички други задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Приел е, че сред тези задължения е и това на наемателя по чл. 10 от договора да заплаща дължимия наем за ползване на общинската земя под павилиона. Преценено е за неоснователно възражението на жалбоподателката-ответник за непротивопоставимост на договора със Столична община, тъй като това задължение за плащане на наем за общинската земя не произтича от договора между ищеца и общината, а от правоотношението, по което ответницата е страна. Посочил е, че наемната цена на общинската земя е уговорена между страните като част от разходите за вещта, за които наемателят е поел задължение наред с консумативните разноски за ток, вода и т.н. Съдът е приел, че тази наемна цена за процесния период е в размер на 17136 лв., че е платена от [фирма] на Столична община, поради което претенцията на ищеца за тази сума е основателна в пълен размер.
Въззивният съд е приел за неоснователно евентуалното възражение на жалбоподателката-ответник за погасяване на ищцовите вземания по давност. Взето е предвид, че вземанията на наемодателя по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не са периодични плащания, нито обезщетения за неизпълнен договор или вземания за наем и поради това не се погасяват с изтичане на кратката тригодишна давност. Съдът е приел, че същите представляват хипотеза на неоснователно обогатяване и се дължат по силата на изричната законова разпоредба, поради което се погасяват след изтичане на общия петгодишен давностен срок – чл. 110 ЗЗД. Прието е, че от датата на падежа на най-старото задължение -01.02.2008 г. до датата на подаване на исковата молба -10.11.2011 г., с която давността се прекъсва, петгодишният срок не е изтекъл и поради това вземанията на ищеца не са погасени и исковете следва да се уважат.
Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението на последния е потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите по п.1 и 2-ри от изложението, тъй като същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Тези въпроси са по правилността на обжалваното решение и са касационно основание за отмяна по чл.281,т.1 ГПК. Съобразно тълкуването, дадено в т.1-ва от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Поставените въпроси по п.1-ви и 2-ри от жалбоподателката-ответник не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Тези въпроси съдът следва да прецени ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. В настоящото производство съдът само преценява дали формулираният въпрос от жалбоподателката е правен въпрос и налице ли са допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК, за да се допусне касационно обжалване. При липса на ясно и точно формулиран правен въпрос само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Освен това от изложените съображения в п.1-ви и п.2-ри от изложението на жалбоподателката не може да се доуточни и конкретизира правен въпрос, който въззивният съд е разрешил и съответно, който е обусловил решаващите му изводи.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите по п.3,4-ти и п.6-ти, тъй като същите са поставени общо и схематично, без да са съобразени с решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на конкретния правен спор. Поради това съдът преценява, че тези въпроси също не са правни въпроси и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставките, визирани в чл.280ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпросите по п.5 и п.7-ми от изложението, тъй като същите не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. Както се посочи по-горе според т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен е въпросът, който е разрешен от въззивния съд, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Всеки от посочените въпроси не са разрешавани от въззивния съд и поради това не представляват правни въпроси. На това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд по поставените въпроси от жалбоподателката М. О. П., чрез адв.Н.Н..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Оставя без разглеждане касационна жалба вх. № 83013/04.07.2014 г., подадена от ответницата М. О. П., чрез адв.Н.Н. в частта й, с която е обжалвано решение № 3871/30.05.2014 г., постановено по в.гр.дело № 6798/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 15.02.2014 г. по гр.дело № 59131/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която е осъдена М. О. П. да заплати на [фирма] [населено място] на основание чл.236,ал.2 ЗЗД сумата 3400 лв. обезщетение за ползване на павилион, находящ се в [населено място], [улица]и [улица]за периода от 01.02.2008 г. до 31.06.2009 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 10.11.2011 г. до окончателното изплащане и прекратява производството по делото в същата част.
Не допуска касационно обжалване на решение № 3871/30.05.2014 г., постановено по в.гр.дело № 6798/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 15.02.2014 г. по гр.дело № 59131/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която е осъдена М. О. П., [населено място], [улица], бл.14-22,вх.А, ет.7, ап.17 да заплати на [фирма] [населено място] на основание чл.236,ал.2 ЗЗД сумата 17 136 лв. обезщетение за ползване на общинска земя, находяща се в [населено място], [улица]и [улица]за периода от 01.02.2008 г. до 31.06.2009 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.11.2011 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.78,ал.1 ГПК да заплати сумата от 1 221.44 лв. разноски по делото по касационна жалба вх. № 83013/04.07.2014 г., подадена от ответницата М. О. П., чрез адв.Н.Н., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2 чрез адв.Н. Н..
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба и е прекратено производството по делото подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: