О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
Гр.София, 22.08.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д.№ 488/2017 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания Д-р М. А. М. – Варна“ Е., [населено място], представлявана от управителя Г. К., чрез пълномощника – адв. А., срещу решение № 271 от 22.11.2016 г. по в.т.д. № 521/2016 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 457/15.06.2016 г. по т.д. № 1947/2015 г. на Варненския окръжен съд. С последното касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 315 142.74 лв., представляваща извършени разходи за изпълнени, но незаплатени СМР на строителен обект на болницата, съгласно Таблица № 1 към тристранен приемо-предавателен протокол от 16.07.2010 г., на основание чл. 61 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от завеждане на иска – 15.06.2015 г. до окончателното й изплащане; сумата от 96 395.07 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, считано от 15.06.2012 г. до 15.06.2015 г., на основание чл. 86 ЗЗД; сумата от 15 212.11 лв., представляваща извършени разходи за изпълнени, но незаплатени СМР на строителен обект на болницата, съгласно Таблица № 2 към тристранен приемо-предавателен протокол от 16.07.2010 г., на основание чл. 61 ЗЗД, ведно със законната лихва от завеждане на иска – 15.06.2015 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 4 653.05 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 15.06.2012 г. до 15.06.2015 г., на основание чл. 86 ЗЗД.
Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени съображения моли за неговата отмяна и постановяване на ново решение по същество, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски за всички инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, разрешени от съда в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /въпроси 1.1 и 1.2/ и на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /въпроси 2.1 и 2.2/: 1.1. „От кой момент започва да тече погасителната давност по чл.61 ЗЗД за правото на изпълнителя на извършени строително-монтажни работи по нищожен договор да получи направените необходими и полезни разноски?“ Твърди се, че поставеният въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 797 от 23.10.2006 г. по гр.д. № 948/2005 г., II г.о., решение 1189 от 17.12.2008 г. по гр.д. № 4743/2007 г., I г.о., решение № 1587 от 04.10.1995 г. по гр.д. № 1377/1994 г. IV г.о. и определение № 386 от 02.04.2009 г. по гр.д. № 156/2009 г. на III г.о. 1.2. „Следва ли платеният от регистриран по ЗДДС изпълнител данък добавена стойност за материалите, с които са направени подобренията, да се включи в сумата на направените разноски за подобрения, които може да се претендират по реда на чл.61 ЗЗД?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 125 от 29.06.2015 г. по гр.д. № 1080/2015 г. на ВКС, I г.о. и определение № 232 от 17.04.2015 г. по гр.д. № 1080/2015 г. на ВКС, I г.о. 2.1. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 61 ЗЗД в случаите, когато извършените СМР са станали необходими поради първоначално некачествено изпълнение от подобрителя, което е довело до необходимостта от извършване на подобренията, ако при първоначално качествено изпълнение нямаше да е необходимо извършване на допълнителните СМР?“, 2.2. „Следва ли да се приложи нормата на чл.61, ал.2 ЗЗД в случаите, когато подобренията са станали необходими поради липсата на достатъчно качествен първоначален проект, за което отговаря изпълнителят на подобренията?“. Твърди се, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник адв. Е., е представил отговор, в който поддържа, че касационната жалба е неоснователна и необоснована. Моли същата да не се селектира до касационен контрол, евентуално – да бъде оставена без уважение. Претендира съдебно-деловодни разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд от фактическа страна е приел, че на 08.08.2008 г. между страните е сключен договор за проектиране, строителство и обзавеждане на ново крило към онкологичната болница – База 2 в[жк], [населено място], по силата на който ищецът [фирма] се задължил да изработи комплексен проект, съгласно идеен проект с Р. 1500 кв.м., който е бил приет на проведен конкурс по реда на ЗОП, както и да изпълни строителството и обзавеждането на новото крило на болницата.
С решение № 371 от 20.12.2013 г. по в.т.д. № 346/2012 г. по описа на Варненски апелативен съд е отменено решение на Варненски окръжен съд по т.д. № 1336/2010 г. и е отхвърлен искът на ищеца за заплащане на възнаграждение за допълнително извършените СМР, като е прието, че с оглед спецификите на договора, сключен след проведена процедура по ЗОП, не се дължи заплащане на възнаграждение за допълнително извършените СМР, извън сключения между страните договор.
Между страните не се спори, а и от представения като доказателство тристранен приемо-предавателен протокол от 15.07.2010 г. се установява, че ответникът в качеството на възложител е приел изпълнените от ищеца СМР на стойност 1 037 153.53 лв. /Таблица № 1/, като е определил тяхното състояние на „много добро“. В таблица № 2 към протокола, възложителят е приел и товаро-пътнически асансьор, поставен в старата сграда на болницата, на стойност 16 902.34 лв. без ДДС. В споразумение между страните от 16.07.2010 г. ответникът е декларирал, че признава извършените допълнителни СМР, посочени в тристранния протокол, както и че същите са били възложени от него поради необходимостта от реализирането им.
На 15.11.2010 г. е бил подписан констативен акт за установяване годността на приемане на строежа /Акт образец № 15/, от чието съдържание е видно, че няма неизвършени, незавършени или некачествени СМР, както и че строежът е изпълнен съгласно инвестиционните проекти, а на 20.12.2010 г. е било издадено и разрешение за ползване на обекта, представляващ База № 2 на Комплексен онкологичен център д-р М. М. – Варна, състояща се от диагностичен блок с клинична лаборатория, четири кабинета по образна диагностика, отделение за палеативни грижи и отделение за химиотерапия.
От приетите в първоинстанционното производство заключения на вещите лица по назначените съдебно-технически експертизи е установено, че настъпилите по време на изпълнение на строително-монтажните работи усложнени геоложки условия са наложили промяна в проекта и повдигане на нивото на първи етаж с 30 см. и промяна в сечението и начина на изпълнение на подпорната стена, а променените инвестиционни намерения на възложителя при спазване нормите на чл. 154 ЗУТ е наложило изготвянето на нов проект по време на строителството. Този нов проект е бил одобрен от възложителя, изпълнителя и строителния надзор. От заключенията се установява още, че незаплатените суми по Таблица № 1 към тристранния протокол са в размер на 420 190.59 лв. с ДДС, а след приспадане на търговската печалба и ДДС – 318 326.20 лв. Незаплатените суми по Таблица № 2 са в размер на 20 282.20 лв. с ДДС, а след приспадане на търговската печалба и ДДС, разходите на строителя са в размер на 15 365.76 лв.
От правна страна съдът е приел, че за да е осъществен фактическият състав на чл. 60-62 ЗЗД, е необходимо да е предприета чужда работа /правни или материални действия в чужд интерес/, да съществува намерение да се управлява чужда работа, това да е извършено доброволно и да не е задължение по закон. В чл.61 ЗЗД законодателят е ограничил отговорността на заинтересования до необходимите и полезни разноски в хипотезата на ал.1, до размера на обогатяването в хипотезата на ал.2, а в хипотезата на ал.3 – чрез препращане към правилата на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД.
Съдът е приел за безспорно установено, че в имота, собственост на ответника, ищецът е изпълнил в установения от страните обем допълнителни строително-монтажни работи в нарушение на императивните разпоредби на ЗОП и извън предмета на сключения договор по реда на ЗОП.
По отношение извършените СМР в подобна хипотеза, когато резултатът от тях е постъпил в патримониума на собственика, какъвто е конкретният случай, е формирана задължителна за съдилищата практика на ВКС, обективирана в решение № 219/04.02.2014 г. по т. дело № 871/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 12/28.02.2014 г. по т. дело № 1037/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. Според посочените решения, когато резултатът от изпълнението на нищожната част от договора има веществен елемент и той се е проявил в правната сфера на собственика на имота, то имуществените последици следва да се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощие, съгласно разпоредбите на чл.60 – чл.62 ЗЗД, доколкото към момента на предприемане на работата не е налице натоварване и задължаване, а намесата в чуждата правна сфера е правомерна.
Съдът, предвид заключенията на вещите лица и признанието на болничното заведение в споразумението от 16.07.2010 г. относно необходимостта от допълнително извършените СМР, е формирал извод, че действията са предприети уместно, т.к. са свързани с въвеждането на обекта в експлоатация и функционирането му като болнично заведение. Изпълнението е доброволно, т.к. липсва законово задължение за извършването на работата. Наред с това, изпълнението е извършено със съгласието на собственика и е прието от него като качествено, а по делото не са ангажирани доказателства, че извършителят е имал интерес от работата.
С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че строително-монтажната работа, описана в Таблица № 1 и Таблица № 2 към тристранния приемо-предавателен протокол 16.07.2010 г. е предприета уместно и е извършена в интерес на болничното заведение, поради което същото дължи на строителното дружество необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им, на основание чл.61, ал.1 от ЗЗД.
За релевантни за определяне размера на разходите са счетени само стойността на материалите и труда, но не и плановата търговска печалба и ДДС, които след приспадане първо на ДДС, а след това на 10 % печалба, са в размер на 315 142.74 лева по Таблица 1 и 15 212.11 лева по Таблица № 2.
Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответника относно прибавянето на ДДС /вещите лица в съответствие с § 1, т.8 от ДР ДОПК са дали заключение за стойността на извършените СМР без ДДС/, както и възраженията за недължимост на претендираните суми, поради неизпълнение на задължението на ищеца по договора от 08.08.2008 г., като е посочил, че именно тази негова неизправност го е лишила от реализация на печалба като търговец.
Изводите на въззивния съд относно основателността на предявения иск са обусловили и произнасянето му по направеното възражение за погасяване на претенциите по давност.
По него съдът е приел, че съобразно разпоредбата на чл.110 вр. чл.114 от ЗЗД, вземанията по чл.61, ал.1 от ЗЗД се погасяват с изтичане на общата петгодишна давност, считано от датата на настъпване на изискуемостта им, която с оглед специалния ред за реализиране на отговорността, настъпва от момента на извършване на строително – монтажните работи.
Доколкото работата, за която се претендира обезщетяване по реда на чл.61 от ЗЗД има веществен резултат, то моментът на извършване, следва да е констатиран по безспорен и за двете страни начин, като не е задължително това да е протокола за приемане на работата, тъй като приемането не е основание за плащане на обезщетението.
Първият документ, подписан от двете страни и установяващ състоянието на строежа към определена дата, е Акт образец 10 от 22.06.2010 г. Съдът е счел, че именно датата на съставяне на този документ следва да се приеме за начало на давностния срок, тъй като на датата на подписването, а не в по-ранен момент, страните са съставили като приложение към акта и са подписали Таблици 1 и 2, в които са описани всички извършени работи. Действително на стр. 2 от акта, като дата на състояние на строежа е посочена 25.05.2010 г., но тя не може да постави началото на давностния срок, тъй като от една страна към тази дата няма подписани от страните документи, удостоверяващи извършването на съответните СМР, отразени в акта от 22.06.2010 г., а от друга страна установяването на визираните обстоятелства в чл.7, ал.3, т.10 от Наредба N 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителство, между които и точни данни за състоянието на строежа, за извършените видове СМР и доставени материали и съоръжения, изисква участието не само на строителя и възложителя, но и на други лица, които са присъствали именно на датата, на която е бил подписан акта.
С оглед датата на подаване на исковата молба – 15.06.2015 г. и датата на която вземането по чл.61, ал.1 от ЗЗД е станало изискуемо – 22.06.2010 г., съдът е приел, че искът е предявен в рамките на общия 5 годишен давностен срок, поради което възражението за погасяване на претенцията по давност е неоснователно.
Настоящият съдебен състав намира, че включен в решаващата правна воля на съда в обжалваното въззивно решение е въпросът по п.1.1 от изложението на касатора – за началото на течението на погасителната давност по чл.61 ЗЗД на правото на изпълнителя на извършени СМР да получи направените необходими и полезни разноски. По него обаче не се установяват допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК, чието кумулативно наличие законът изисква за селектирането на касационната жалба. Касаторът се позовава на допълнителното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, но сочи практика, която не попада в обхвата на правната норма, съобразно указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.2. Независимо от това, дори да се приеме, че правилната правна квалификация на искането за достъп до касация е по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, то липсва противоречие между обжалваното решение и приложената съдебна практика. Изводите на апелативния съд за конкретната дата, от която започва да тече погасителната давност, са фактически. От правна страна съдът, в съответствие с теорията и съдебната практика е приел, че давността тече от извършването на СМР, но с оглед комплексния характер и особения статут на строителната дейност и нейната регулация, тези факти се установяват с актове и протоколи, съобразно изискванията на Наредба № 3 от 31.07.2003 г.
Въпросът по п.1.2, дали платеният от регистриран по ЗДДС изпълнител на СМР данък добавена стойност за материалите, с които са направени подобренията, следва да се включи в сумата на направените разноски за подобрения, които може да се претендират по реда на чл.61 ЗЗД, не е обусловил правната воля на съда за крайния резултат по спора, т.к. видно от мотивите на обжалваното решение, от стойността на претендираните за заплащане СМР са били спаднати както печалбата, така и дължимият ДДС.
Въпросите по п.2 от изложението по чл.284 ал.3 ГПК са фактически обусловени и касаят обосноваността и правилността на формираните от въззивния съд изводи, т.к. се отнасят до конкретната хипотеза по делото, по отношение на която жалбоподателят поддържа, че нормата на чл.61 ал.1 ЗЗД е неприложима. Дори да се приеме обаче, че те съответстват на общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, то не се установяват допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, на които касаторът се позовава. Допълнителното селективно основание е мотивирано с това, че „произнасянето по горните въпроси в едно решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, ще спомогне за утвърждаване на възприетата от ВКС практика по прилагането на чл.61 ЗЗД”. Тази аргументация на касатора не отговаря на разясненията на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.4 вр. т.1 относно това, кога правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и как горното следва да бъде обосновано.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Съобразно изхода от спора и доказателствата за сторени разноски в настоящото производство, в полза на ответника по касация следва да бъде присъдена сумата 16 200 лв. – надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 271 от 22.11.2016 г. по в.т.д. № 521/2016 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания Д-р М. А. М. – Варна“ Е. да заплати на [фирма] сумата 16 200 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: