2
определение по гр.д.№ 2266 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
София, 18.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
РЕДСЕДАТЕЛ: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2266 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, предявена от М. А. М., Т. В. Н., Е. П. М., Н. А. В., Г. П. М., П. И. Р., Р. И. Р., П. Х. И., Ц. Х. В., П. Н. И., чрез пълномощника им Н. А. И., срещу решение № 1095 от 15.02.2019 г. по в.гр.д.№ 8387 от 2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-Б състав, с което е потвърдено решение от 23.02.2018 г. по гр.д.№ 28385 от 2017 г. на Софийския районен съд, 42 състав. С него е отхвърлен иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен от ищците, настоящи касационни жалбоподатели, против Столична община за недвижим имот с идентификатор ….. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-53 от 23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, заедно с намиращата се в него сграда с идентификатор ….. .
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че основателността на ревандикационния иск зависи от наличието на три кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на имота, ответникът да го владее и това да е без правно основание. Приел е, че ищците твърдят, че са собственици на процесния имот като наследници на В. Л. И., починала на 08.05.1979 г.- качество, което са придобили след приемането на чл.8, ал.4 от Закона за наследството през 1992 г. Въззивният съд е счел, че тази разпоредба е в сила от 28.07.1992 г. и е материалноправна по своя характер. Посочил е, че съгласно чл.14, ал.1 ЗНА обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение и то с изрична разпоредба. Ако няма такава, законът действа занапред и регулира юридическите факти, настъпили след неговото приемане и при неговото действие. Като е приел, че кръгът от наследници се определя винаги към момента на откриване на наследството и според действащата тогава законодателна уредба, съдът е стигнал до извода, че към 08.05.1979 г., когато е открито наследството на В. И., е бил в сила чл.8 от ЗН преди изменението му с ДВ бр.60 от 1992 г. Според него не са били призовани към наследяване роднините по съребрена линия от четвърта до шеста степен включително, каквито в случая са ищците по делото. Следователно правилно имотът е бил актуван за държавен на основание чл.11 ЗН, а впоследствие е станал частна общинска собственост. В подкрепа на изводите си съдът е цитирал съдебна практика- решение № 643 от 28.07.2000 г. по гр.д.№ 749 от 1999 г. на ВКС, ГК, I г.о.
По отношение на възраженията на ищците във въззивната жалба, че не са били приложени правилно разпоредбите на чл.9а, чл.90а, чл.91а от ЗН, въззивният съд е приел, че в случая те са неприложими, тъй като се отнасят само до имоти, подлежащи на възстановяване по реституционните закони. В настоящия случай процесният недвижим имот не подлежал на реституция по никой от реституционните закони и не можел да се определи като новооткрито наследство по смисъла на чл. 91а ЗН. Дори и да е бил приложим чл.91а ЗН, то и в този случай наследниците се определят към момента на откриване на наследството, а не към по-късен момент. По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения ревандикационен иск.
В жалбата се твърди, че това решение на Софийски градски съд е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалните правила- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Жалбоподателите считат, че не е съобразена трайната практика на ВКС по приложението на чл.4 и § 2, ал.1 ПЗР ЗОСОИ /ДВ бр. 109 от 1997 г./, както и на чл. 9а, чл. 90а и чл. 91а ЗН.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основание за допускане на касационното обжалване се поставят следните въпроси, без да се сочи кое от основанията по чл.280, ал. 1 ГПК е налице по отношение на тях:
1. Има ли обратно /ретроактивно/ действие разпоредбата на чл.8, ал.4 ЗН /нова- ДВ бр.60 от 1992 г./, по силата на която ищците били призовани към наследяване на В. И., починала на 08.05.1979 г. ?
2. Приложими ли са в настоящия случай нормите на чл. 9а и 91а от Закона за наследството ?
В писмен отговор от 10.05.2019 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба Столична община оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като липсва точно и мотивирано изложение на касационните основания по чл.284, ал.1, т.3 ГПК. По същество смята, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл. 108 ЗС, решението по който подлежи на касационно обжалване без значение цената на иска на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Касационното обжалване на решението на Софийски градски съд обаче не следва да се допуска поради следното:
I. Поставените от касаторите въпроси са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение, поради което представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които биха могли да обусловят допускането на касационното обжалване на решението при наличие на специалните предпоставки затова по чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК.
По тези въпроси обаче няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, приетото от въззивния съд съответства напълно на тази практика /включително и на цитираното от въззивния съд решение № 643 от 28.07.2000 г. на ВКС по гр.д.№ 749 от 1999 г. на ВКС, ГК, I г.о., както и решение № 441 от 1997 г. на ВКС, 5-членен състав и т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.д.№.1 от 1998 г. на ОСГК на ВКС/, в която ВКС недвусмислено се е произнесъл, че разпоредбата на чл.8, ал.4 ЗН /нова- ДВ бр.60 от 1992 г./ като материална норма има действие само занапред и че кръгът на наследниците на едно лице се определя от действащите разпоредби на ЗН към момента на откриване на наследството /тоест към смъртта на наследодателя/, с изключение на правата на наследниците на последващия съпруг по чл.9а ЗН. Разпоредбата на чл.91а ЗН и въведената с тази норма фикция „новооткрито наследство“ не може да намери приложение при решаването на въпроса за наследниците на лице, починало преди влизане в сила на новата ал.4 на чл.8 ЗН. Изразът в чл.91а ЗН, че имотите, собствеността върху които се възстановява, се считат новооткрито наследство, не означава, че се променя датата на откриването на наследството. Поради това не е налице основанието на чл.280, а.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението.
Не се твърди и не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК- не се сочат актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното решение да противоречи.
Не се твърди и не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- произнасяне по въпрос от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г., това основание е налице, когато в закона има празнота, поради което се налага съдът да приложи закона или правото по аналогия; когато приложимата към спора правна норма е неясна, което налага ВКС да я тълкува или когато са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които налагат да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на нормата. В конкретния случай това основание не е налице, тъй като по приложението и тълкуването на нормата на чл.8, ал.4 ЗН /нова- ДВ бр.60 от 1992 г./ има съдебна практика /включително и посочената по-горе задължителна практика- т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.д.№.1 от 1998 г. на ОСГК на ВКС/, с която въззивният съд се е съобразил. От постановяването на тази практика не са настъпили промени в законодателството /промени конкретно в чл.8, ал.4 ЗН/ или в обществените условия, които да налагат промяна или осъвременяване на тази практика.
II. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд в обжалваната му част: няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, решението по който е предмет на настоящето касационно производство, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за наследството, Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид всичко гореизложено, касационното обжалване на решението на Софийски градски съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1095 от 15.02.2019 г. по в.гр.д.№ 8387 от 2018 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, II-Б състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.