5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
гр. София, 11.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4541 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответника по делото К. В. Ц., подадени срещу решение № 819/22.04.2016 г. и решение № 1153/07.06.2016 г. (с второто е поправено първото по реда на чл. 247 от ГПК), постановени по въззивно гр. дело № 4686/2015 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваните решения (които предвид допуснатата поправка съставляват едно цяло – второто се инкорпорира в първото), като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд, осъдителна част – решение № 3574/25.05.2015 г. по гр. дело № 13132/2012 г. на Софийския градски съд, жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца В. В. Г., на основание чл. 284, ал. 2, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, сумата 55 000 EUR, изтеглена на 14.01.2010 г. от касатора-ответник от името и за сметка на ищеца от банковата сметка на последния, без да отчете същата сума; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащи на касационно обжалване въззивни решения. Двете жалби са идентични по съдържание (разликата е само в посочването на обжалваното решение), като и в двете се поддържат оплаквания и доводи за неправилност единствено на основното въззивно решение № 819/22.04.2016 г., поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В двете изложения на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (които също са идентични по съдържание), като общи основания – правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните формулировки: 1) когато ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърдяното от него обстоятелство, че „доверителят ми“ (касаторът-ответник) на 14.01.2010 г. бил наредил от банковата сметка на ищеца в [фирма] (Ц. АД) безкасов превод на сумата 55 000 EUR по сметка на [фирма], за което не бил дал отчет, съдът може ли да приеме, че автор на процесното платежно нареждане от 14.01.2010 г. (наредител на банковия превод) е „доверителят ми“ (касаторът-ответник); 2) носи ли „доверителят ми“ (касаторът-ответник) доказателствената тежест относно: валидно съществувало основание за извършване на процесния превод, че преводът е бил извършен в изпълнение на възложената му работа от ищеца, и че се е отчел на ищеца, като му е предал сумата или полученото срещу нея; 3) при неподаден отговор на исковата молба в срока по закон, може ли съдът да приеме, че искът е основателен или че ищецът се освобождава от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК; 4) може ли съдът да приеме, че длъжникът не следва да престира на кредитора или на лицата, овластени да действат от името и за сметка на кредитора, а на трето лице; и в частност – ако „доверителят ми“ (касаторът-ответник) като пълномощник на [фирма] е изтеглил от банковата сметка на търговското дружество 55 000 EUR, може ли съдът да приеме, че „доверителят ми“ (касаторът-ответник) е длъжен да даде отчет за тази сума на ищеца В. В. Г.; и 5) ако пълномощникът бездейства – не е упражнил права по овластителната сделка, може ли съдът да приеме, че пълномощникът и упълномощителят са обвързани от договор за поръчка, както и че пълномощникът дължи да се отчете на упълномощителя. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно: първият и вторият въпрос – в противоречие с решение № 183/23.07.2012 г. по гр. дело № 1387/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 254/10.03.2014 г. по гр. дело № 1526/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 137/17.06.2014 г. по гр. дело № 6868/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, третият въпрос – в противоречие с решение № 27/16.04.2014 г. по търг. дело № 1893/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и останалите два въпроса – в противоречие с решение № 216/27.11.2012 г. по търг. дело № 882/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 208/29.07.2013 г. по гр. дело № 916/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 338/11.01.2016 г. по гр. дело № 1729/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 147/06.10.2009 г. по търг. дело № 85/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът В. В. Г. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Изложенията на жалбоподателя не съдържат правни въпроси относно допуснатата по реда на чл. 247 от ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в основното въззивно решение № 819/22.04.2016 г. (относно посочването на процесната сума 55 000 EUR в диспозитива му), поради което няма основание да се допуска касационното обжалване на решението за поправката с № 1153/07.06.2016 г.
За да постанови основното (и после поправено) решение № 819/22.04.2016 г., въззивният съд е приел за установено, че с нотариално заверено пълномощно от 18.12.2009 г., ищецът – руски гражданин, в лично качество и в качеството си на управител и едноличен собственик на капитала на [фирма], е упълномощил касатора-ответник да открива и закрива банкови сметки, да внася парични суми по тях и да се разпорежда с тях, да нарежда преводи и да тегли в брой, без ограничения относно размера, периодичността и пр. Въз основа на съвкупната преценка на приетите по делото писмени доказателства – извлечения от банковите сметки на ищеца и на посоченото дружество, и на приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, апелативният съд е приел за установено и че на 14.01.2010 г. цялата наличност по личната банкова сметка на ищеца в размер на процесната сума от 55 000 EUR, с вътрешнобанков превод е била прехвърлена по банковата сметка на [фирма], откъдето на следващия ден 15.01.2010 г. е била изтеглена в брой на каса лично от жалбоподателя-ответник, въз основа на даденото му от ищеца пълномощно. Последният с писмена покана е поискал отчет, респ. – връщане на процесната сума от ответника, който писмено е отговорил, че бил действал съобразно дадените му пълномощия и счита претенцията на своя доверител за „скандална“, но обещал да му даде разяснения. Съдът е установил и че по делото няма данни касаторът-ответник впоследствие да е отчел или върнал на ищеца процесната сума. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че страните са субекти на материално правоотношение по неформален договор за поръчка, по което ответникът-довереник се е задължил да извършва за сметка на ищеца-доверител, възложените му с процесното пълномощно правни действия, да му даде сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Апелативният съд е приел също, че въз основа на пълномощното касаторът-ответник е превел процесната сума от личната сметка на ищеца по сметката на дружеството, откъдето ответникът лично я е изтеглил в брой на следващия ден, като е налице пълно неизпълнение на задължението на последния да даде сметка и отчет на ищеца-доверител и по този начин да удостовери, че получената в брой процесна сума е разходвана съобразно поръчката или в отклонение от нея, но в интерес на доверителя. Въззивният съд е намерил за несъстоятелни доводите във въззивната жалба на ответника за неоснователност на иска поради това, че той не бил инициатор на вътрешнобанковия превод на процесната сума, като в тази връзка съдът е изложил съображения, че банковите извлечения сочат жалбоподателя-ответник като получател на процесната сума, което е станало възможно с даденото му от ищеца пълномощно, а след това не е последвал отчет за разходването на сумата съобразно поръчката.
Формулировките на първия, втория и втората част от четвъртия въпрос в изложенията на касатора изискват преценка на конкретните доказателства и обстоятелства по делото, както и на правилността на изводите на въззивния съд, което може да бъде направено едва с решението по чл. 290 от ГПК на касационната инстанция и е недопустимо в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. По своята същност тези въпроси са преформулирани във въпросителна форма касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Те не са абстрактно формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, които да са включени в предмета на спора по делото и да са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което не съставляват и общи основания за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение не е в каквото и да било противоречие със сочените във връзка с първите два въпроса, решение № 183/23.07.2012 г. по гр. дело № 1387/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 254/10.03.2014 г. по гр. дело № 1526/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 137/17.06.2014 г. по гр. дело № 6868/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, формиращи задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 154, ал. 1 от ГПК относно доказателствената тежест.
Видно от цитираните мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд е достигнал до крайния си извод за основателност на предявения по делото иск, именно след извършена съвкупна преценка на приетите по делото писмени доказателства и експертно заключение, въз основа на която преценка е приел за установени релевантните за правния спор обстоятелства, предвид които и подвеждайки ги под приложимите материалноправни норми, е достигнал и до правните си изводи по делото. Въззивният съд не е приел, че искът е основателен поради това, че касаторът-ответник не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК, а напротив – изрично е отговорил на доводите му за неоснователност на иска, наведени с въззивната жалба; нито пък съдът е приел, че ищецът се освобождава от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК при неподаден отговор на исковата молба. Поради това, макар и абстрактно формулиран, третият правен въпрос в изложенията на жалбоподателя, също не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не от значение за изхода на правния спор по делото, респ. – също не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а посоченото във връзка с този процесуалноправен въпрос, решение № 27/16.04.2014 г. по търг. дело № 1893/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС е неотносима в случая задължителна практика на ВКС.
По аналогични съображения няма основание касационното обжалване да се допуска и по първата част на четвъртия въпрос и по петия правен въпрос в изложенията на жалбоподателя. Въззивният съд не е приел, че пълномощникът (в случая – касаторът-ответник) е бездействал и не е упражнил права по овластителната сделка, каквато е постановката на последния въпрос. Напротив – изводите на апелативния съд са в напълно противоположна насока, а именно, – че жалбоподателят-ответник е упражнил права по процесното пълномощно, дадено му от ищеца, като е превел процесната сума от личната банкова сметка на последния по сметка на управляваното от него дружество и на следващия ден е изтеглил оттам сумата в брой. С оглед на това и изводите на съда, че страните по делото са в правоотношение, възникнало по силата на договор за поръчка, по което ответникът дължи отчет за процесната сума на ищеца, не са в противоречие, а са в съответствие с посочените в тази връзка, решение № 338/11.01.2016 г. по гр. дело № 1729/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 208/29.07.2013 г. по гр. дело № 916/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Поради това и първата част на четвъртия правен въпрос (може ли съдът да приеме, че длъжникът не следва да престира на кредитора или на лицата, овластени да действат от името и за сметка на кредитора, а на трето лице) е неотносим към правните изводи, изложени в мотивите към обжалваното въззивно решение, респ. – неотносима практика са и посочените в тази връзка, решение № 216/27.11.2012 г. по търг. дело № 882/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 147/06.10.2009 г. по търг. дело № 85/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС.
По изложените съображения, не следва да се допуска и касационното обжалване на основното (впоследствие поправено) въззивно решение № 819/22.04.2016 г., тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция, в размер 3 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 819/22.04.2016 г. и решение № 1153/07.06.2016 г., постановени по въззивно гр. дело № 4686/2015 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА К. В. Ц. да заплати на В. В. Г. сумата 3 800 лв. (три хиляди и осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.