О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
Гр. София, 26.07. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 23.05.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
т. д. № 531/2018 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпили две касационни жалби от различните процесуални пълномощници на ШЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД [населено място], против решение № 2099 от 06.10.2017 г. по в. т. д. № 61/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 7010 от 07.09.2016 г., постановено по гр. д. № 16184/2012 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, I-19 с-в за осъждане на ответника – настоящ касатор, да заплати на А. Н. Ч., на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл. 327 ТЗ, вр. чл.99 ЗЗД сумата 68 508.75 лв. – главница по фактура № [ЕГН]/01.12.2009 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 30.11.2012 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД – сумата 21 227.65 лв. – мораторна лихва за забава върху главницата, за периода от 01.12.2009 г. до 30.11.2012 г.
В касационните жалби се излагат доводи за неправилност на въззивното решение, като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, за което са изложени пространни съображения. Формулиран е петитум за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск, или за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Основните оплаквания са против изводите на въззивния съд във връзка с направеното от касатора извънсъдебно прихващане с насрещно вземане, в частност, че същото не е било ликвидно. Твърди се, че в допълнителната искова молба вземането на касатора не е било оспорено, освен това – ищецът, в качеството на цесионер, не може да въвежда в процеса възражения, които произтичат от материално правоотношение, което не му е било прехвърлено, а дори и оспорването на извършеното прихващане да е допустимо, то следва да се направи веднага след узнаването по смисъла на чл.301 ТЗ, а не в рамките на срока по чл.372 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване към първата жалба се поставят въпроси, разрешени от въззивния съд в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, както следва: 1/ Може ли цесионер да въвежда в процеса възражения на своя праводател /цедент/, когато тези възражения произтичат от облигационно правоотношение, по което цесионерът не е страна; 2/ Кога следа да се оспори активното вземане по извършено прихващане – в материалноправния срок по чл.301 ТЗ или в процесуалноправния срок по чл.372 ГПК. Във второто изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК е формулиран и следният правен въпрос: 3/ Следва ли съдът да се произнесе в своето решение по направено възражение на основание чл.135 ЗЗД за относителна недействителност на договор за цесия, сключен между ищеца и праводателя му, или следва да даде указания на ответната страна, направила възражението, да го предяви по друг ред. Твърди се, че въпросът попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Отделно се извършва позоваване и на новото основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението, доколкото жалбите са подадени след изменението на ГПК /ДВ, бр.86/2017 г./.
Против всяка от жалбите ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, е депозирал писмен отговор за тяхната неоснователност, както и за липса на основания за допускане на решението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което са допустими.
От фактическа страна във въззивното решение е прието, че между ШЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД и РОСЕЛИ ЕООД е бил сключен договор на 19.10.2006 г., по силата на който второто дружество е определено за изключителен доставчик на продукти и услуги за бързо хранене в търговските обекти на ШЕЛ, като договорът е прекратен през м. декември 2009 г. Във връзка с изпълнението на договора, РОСЕЛИ ЕООД издава фактура № [ЕГН] от 01.12.2009 г, приета и осчетоводена от ответника, за сумата 101 320.96 лв. – цена на материали по опис. Това вземане се цедира през 2012 г., първо на Р. Н., а после – на ищеца. При покана до ответника да плати задължението си на новия кредитор, той е противопоставил свои насрещни вземания към РОСЕЛИ ЕООД – по две фактури за дължими плащания по договора от 19.10.2006 г., както и като цесионер за задължения на РОСЕЛИ ЕООД към други дружества, опериращи в търговските обекти на ответника /наричани ”дилъри”/, които са му прехвърлили вземанията си, общо за сумата 176 667.94 лв., като е отправил възражение за прихващане до размера на вземането по фактура № [ЕГН].
Съдът е определил като ключов за разрешаването на делото въпроса, дали материалноправното възражение за прихващане е породило правното си погасително действие. Намерил е, че активното вземане /на ответника/ не е било ликвидно – безспорно по основание и определено по размер, съобразно чл.103 ЗЗД. Счел е, че е без значение дали оспорването на това вземане е осъществено извънсъдебно или в рамките на висящия процес – спорът относно съществуването на вземането и в двете хипотези препятства консолидирането на неговата ликвидност. Намерил е, че оспорването е надлежно извършено с допълнителната искова молба, в която ищецът е възразил, че насрещните вземания не са ликвидни и изискуеми и че липсват доказателства за тяхното съществуване. Приел е също, че по делото няма доказателства за извънсъдебно признание на насрещните вземания. Обсъждайки протокол от проведена среща на 11.12.2009 г. съдът е приел, че от него не следва извод, че РОСЕЛИ ЕООД е признало задълженията към т.нар. “дилъри” с индивидуализиращите ги основания и размери, които впоследствие ШЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД е придобило. Поради това е заключил, че инициираното от ответника извънсъдебно прихващане не е породило целените правни последици. В резултат на това съдът е счел, че следва да разгледа надлежно заявеното в процеса в условията на евентуалност възражение за прихващане със същите суми, което е намерил за частично основателно по отношение на вземанията по двете фактури, издадени от ШЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД, за заплащане на уговорена наемна цена по договора от 2006 г. В останалата част това възражение е прието за неоснователно, т.к. съществуването на вземанията, придобити от ответника с цесионни договори, според съда е останало недоказано в процеса /фактурите не са подписани от РОСЕЛИ ЕООД и няма данни той да ги е осчетоводил/.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, по следните съображения:
По първия правен въпрос, който е от значение за постановения краен резултат, т.к. стои в основата на изводите на въззивния съд, не се установяват допълнителните предпоставки за достъп до касация, а именно противоречие с практиката на ВКС по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Решението по гр.д.№ 4025/2008 г. на IV ГО е постановено във връзка с въпроса – необходимо ли е договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по цедираното вземане от цедента, за да възникне за цесионера качеството на кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД, на който въпрос е отговорено отрицателно. Решението по т.д.№ 438/2009 г. на II ТО е постановено по въпрос относно валидността на договор за цесия, с който се прехвърлят бъдещи вземания, като отговорът му не се възприема от доктрината и следващата практика по чл.290 ГПК. Решението по гр.д.№ 1237/2003 г. на I ТО касае упражняването от страна на цесионера на преобразуващи /потестативни/ права, каквито процесните не са. Ето защо се налага изводът, че липсва твърдяното противоречие по поставения въпрос и сочената практика на ВКС.
Нормата на чл.301 ТЗ, във връзка с която е вторият формулиран правен въпрос, е изцяло неприложима в процесните правоотношения, т.к. е относима към извършването на правни действия от името на търговец без представителна власт. По тази причина въпросът няма значение за разрешаването на конкретния спор и на това основание не удовлетворява общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК.
Третият въпрос не е обсъждан от съда и не е обусловил решаващата му правораздавателна воля, поради което също не покрива горепосоченото изискване за достъп до касация.
В заключение, не се установяват в изискуемата кумулативност поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 ГПК.
Липсват и предпоставките на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Освен че същите не са надлежно обосновани, следва да се изтъкне, че квалифицираната неправилност по смисъла на цитираната разпоредба не се покрива с обикновената неправилност по чл.281 т.3 ГПК и съдът prima facie не констатира такава.
С оглед изхода от спора в настоящата инстанция и направеното от страна на ответника по касация искане, в негова полза следва да се присъдят сторените за защитата му съдебно-деловодни разноски, доказани в размер на 4 800 лв. и представляващи надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2099 от 06.10.2017 г. по в. т. д. № 61/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав.
ОСЪЖДА ШЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД да заплати на А. Н. Ч. сумата 4 800 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: