5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
гр. София, 26.06.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 673/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ПЕРУН-91“ ООД срещу решение № 5156/15.11.2018 г. по гр. д. № 465/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград (ОС – Благоевград).
От ответниците по касационна жалба Я. Ч. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Неин предмет е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 2824/22.03.2018 г. по гр. д. № 532/2017 г. на Районен съд – Благоевград за отхвърляне на иска на касатора против Я. С. Ч., ТПК „Успех“– с. Баня и Разлог с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК – за признаване на установено в отношенията между страните, че Я. С. Ч. като вещо лице по гр. д. № 776/2002 г. на ОС – Благоевград (в последствие водено като гр. д. № 1253/2004 г. на ОС – Благоевград) е дал невярно заключение за това, че към 28.02.2000 г. Битов комбинат [населено място] не е бил включен в активите на „ПЕРУН-91“ ООД, като по този начин е осъществил фактическия състав на престъпление по чл.291, ал. 2 НК и последното е обусловило съдържанието на решението по делото.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че пред Районен съд – Разлог е било образувано гр. д. № 96/2000 г. по подаден положителен установителен иск от ТПК „Успех“ – с. Баня против „ПЕРУН-91“ ООД и община Разлог, за правото на собственост върху Битов комбинат и производствена сграда в [населено място]. Съдът е уважил иска и осъдил ответниците да предадат владението на имотите. След обжалване на горепосоченото решение е образувано гр. д. № 776/2002 г. на ОС – Благоевград. Пред въззивната инстанция е допусната съдебно-икономическа експертиза и за вещо лице е назначен ответникът Ч.. Заключението на експертизата е, че Битов комбинат и Бояджийска работилница с местонахождение [населено място], не са включени в активите на „ПЕРУН-91“ ООД, като същите сгради към 28.02.2000 г. – датата на завеждане на иска, са заведени в [община] като частна общинска собственост. Експертът е посочил и съставените за тях актове за частна общинска собственост. Установено е, че след изслушването на вещото лице Ч. по цитираното дело в съдебно заседание на 14.01.2003 г. страните не са поискали повторна, разширена или нова експертиза, както и не са възразили срещу това въз основа на кои доказателства вещото леце е направило констатациите и изводите си. Възивната инстанция е проследила хронологията на развитие на спора за собственост при упражнен инстанционен и извънинстанционен контрол върху решенията на съда и е обсъдила решенията на Общински съвет – Р. от 1998 г. и 2001 г. досежно разпореждането с посочените два имота в [населено място] и последващата отмяна. Развити са мотиви, че наказателното преследване за твърдяното извършено от ответника Ч. престъпление по чл.291 НК – даване на невярно заключение като вещо лице пред съд, е изключено по НПК, поради изтичане на давността за наказателно преследване на този вид деяния. Установено е от въззивния съд, че доказателствата, които е ползвало вещото лице Ч. при изготвяне на заключението му по делото във връзка със спора за собственост на двата имота в [населено място], обосновават дадените от него отговори по задачите, които са му били поставени и са били предмет на експертизата, вкл. и по допуснатите от съда въпроси. Решаващият състав е приел, че вещото лице е изготвило заключението си въз основа на събраните по посоченото дело доказателства и съобразно данните в инвентарните книги за заведените дълготрайни материални активи в „Перун – 91“ ООД – [населено място] и в община Разлог, и то е вярно. В тази връзка са изложени съображения, че експертът е отчел и факта на съставените актове за частна общинска собственост на двата имота в [населено място] – Битов комбинат и бояджийска работилница, съответно от 1996 г. и 1997 г., като въз основа на тези констатации е дал заключение, че към релевантната дата – 28.02.2000 г. (предявяване на иска по спора за собственост) имотите не са включени в активите на предприятието на дружеството – настоящ касатор (тогава „Перун-91“ ЕООД), а са собственост на община Разлог. Въззивният съд е отрекъл и наличието на субективния елемент при извършване на деянието по чл. 291 НК, а именно вината. Прието е, че оплакването във въззивната жалба на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, който дал ход на делото в съдебно заседание на 15.02.2018 г., при наличие на процесуални пречки за това, е неоснователно и не се е отразило на правилността на решението му, доколкото страната не го е релевирала с оглед на пропуск за събиране, по нейно искане, на доказателства. При споделяне на съображенията на първостепенния съд за неоснователност на предявения установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, въззивната инстанция е препратила към мотивите на обжалваното пред нея решение, съгласно чл. 272 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига материалноправни и процесуалноправни въпроси, които поддържа да са обусляващи изводите на въззивния съд в обжалваното решение и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поставените въпроси, които касаторът твърди, че са обусляващи изводите на въззивния съд и той се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, т. е. поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са следните:
1/ Допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първоинстанционния съд без да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?;
2/ Изваждането на актив от капитала на търговско дружество задължително ли води и до намаляване на неговия капитал? Допустимо ли е намаляването на капитала на търговско дружество да бъде доказано само и единствено с инвентарна книга?;
3/ Задължен ли е въззивният съд да даде указания да бъдат извършени процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които страната е пропуснала да извърши в първата инстанция поради отсъствие?;
4/ Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните?.
Въпросите, които касаторът твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са следните:
1/ При предявен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство (невярно експертно заключение) от значение за гражданско правоотношение, допустимо ли е съдът да лимитира доказателствените искания на ищеца? Следва ли при искане за допускане на съдебна експертиза направено от ищеца по делото, поставените задачи на вещото лице да бъдат напълно идентични със задачите, на които е отговорило вещото лице в процесната експертиза?;
2/ Ако при извършването на експертизата се открият нови материали, които имат значение по делото, но по които не е била поставена задача на експерта, длъжно ли е вещото лице да ги посочи в заключението си и да вземе отношение по тях при разпита си в съдебно заседание?.
По първия поставен въпрос касационното обжалване не следва да бъде допуснато, защото макар и релевантен, т. е. да осъществява общо основание за достъп до касационен контрол (чл. 280, ал. 1 ГПК), не е налице допълнителното основание, тъй като с обжалваното решение въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, които споделя, като е длъжен да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани.
Вторият въпрос от материалноправно естество, по който и двете инстанции не са се произнесли, е неотносим по отношение на преценката за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и не обуславя изхода на спора. Липсата на релевантен правен въпрос – такъв, по който въззивният съд да е изложил решаващи мотиви във връзка със спора или който да е обусловил неговата процесуална активност по разглеждането и решаването му, има за последица отсъствие на общо основание – чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.
Третият въпрос също не формира общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е имал задължение да дава визираните от страната указания. Съгласно задължителните постановки на т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, но само и единствено когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото. В случая такова оплакване не е направено – във въззивната жалба страната се е задоволила да изтъкне единствено в декларативен порядък функцията на доклада по делото и да заяви, че в разглежданата хипотеза докладът бил непълен или неточен, която е нарушение на съдопроизводствените правила. Отсъства обаче мотивирано и обосновано изложение на твърденията за конкретните факти, обусловили допуснато от първостепенния съд нарушение на процесуалните правила във връзка с доклада. Само тогава въззивният съдът дължи сочената процесуална активност за даване на указания до страните. Ето защо и по този въпрос не се обосновава приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Четвъртия повдигнат въпрос е обуславящ процесуалната дейност на въззивния съд по разглеждане и решаване на материалноправния спор, с която е сезиран, чрез събиране на доказателства за относимите по делото факти и обстоятелства и мотивиране на съответни на тях съображения и изводи, като инстанция по същество. Макар и релевантен, по него не се открива поддържания от страната допълнителен селективен критерий (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), тъй като съдът е съобразил установената практика, че е длъжен в мотивите на решението да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. Затова и по този въпрос достъпът до касационно обжалване следва да бъде отречен.
Поставените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси пък не са съобразени с обвързващото тълкуване, дадено от ОСГТК на ВКС с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. – т. 1. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, респ. неговата процесуална дейност. Той осъществява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол и може да има процесуалноправно или материалноправно естество. Когато поставеният от касатора въпрос не произтича от решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат, а от становище на страната по правилността на процедирането на съда, както е в настоящия случай, същият въпрос не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание е достатъчна, за да се приеме неоснователност на искането за допускане на касационен контрол. Поради това не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по повдигнатите на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на ответника по касация Я. Ч. разноски за касационното производство. Видно от договора за правна защита и съдействие те възлизат на сумата 1 000 лв. и са заплатени в брой, като вписването за направеното плащане в договора е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5156/15.11.2018 г. по гр. д. № 465/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА „ПЕРУН-91“ ООД, ЕИК 811160551, със седалище и адрес на управление гр. Разлог, ул. „Черна река“ № 84А да заплати на Я. С. Ч. сумата от 1 000 (хиляда) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.