О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 527
[населено място], 21.11. 2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1278 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Моран Трейд“ ЕООД, [населено място] и „Моран Уест“ ЕООД, [населено място], и на „Тектона“ ЕООД, [населено място], срещу решение №301 от 02.02.2018г. по т.д. №5137/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №3689 от 26.05.2017г. по т.д. №1669/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І – 10 състав, с което „Моран Трейд“ ЕООД, [населено място], „Моран Уест“ ЕООД, [населено място] и „Тектона“ ЕООД са осъдени солидарно да заплатят на И. Ц. В. на основание чл.79 ал.1 вр. чл.280, вр. чл.286 от ЗЗД, сумата от 16500 евро, представляваща задължение по договор за поръчка за периода от 09.12.2013г. до 09.05.2014г., заедно със законната лихва от 30.03.2015г. до окончателното плащане и на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 640 евро, представляваща лихва за забава за периода от 08.11.2014г. до 30.03.2015г.
В касационната жалба на „Моран Трейд“ ЕООД, [населено място] и „Моран Уест“ ЕООД се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите считат, че изводът за наличие на валидно облигационно правоотношение, до който е достигнал съдът, не отговаря на събраните по делото доказателства съобразно правилото на чл.164 ал.1 тт.3 от ГПК. Поддържат, че предвид цената на иска представянето на писмен договор е задължително изискване според тази разпоредба и константната съдебна практика. Изтъкват, че сред събраните по делото доказателства няма такъв договор, а представената декларация от 20.03.2014г., подписана от управителя А., не може да замести установената в ГПК форма за доказване съществуването на договора, от който ищецът черпи своите права. Също така поддържат, че не е доказано извършването на евентуално възложената работа, тъй като представените от ищеца електронни писма не съставляват подписани електронни документи и не се ползват с формална доказателствена сила. Правят оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички представени по делото доказателства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационните жалбоподатели поставят като обуславящи изхода на спора следните въпроси: 1. Какво е значението на представени от ищеца електронни съобщения, неподписани с електронен подпис? 2. Допустимо ли е наличието на договор на стойност над 30 000 лева да бъде доказано чрез декларация? 3. Представлява ли неподписаното с квалифициран електронен подпис електронно съобщение годно доказателство относно констатираните с него благоприятни последици за представилата го страна? Поддържат, че по първия въпрос въззивният съд е допуснал отклонение от практиката, обективирана в решение №70 от 19.02.2014г. по гр.д.№868/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и в определение №249/11.04.2011г. по т.д.№892/2010г. на ВКС. По отношение на втория и третия въпрос твърдят, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях липсва ясно формулирано в закона правило, а в правната теория са застъпени различни становища.
Ответникът по касация И. В., поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Твърди, че за първи път в касационната жалба се правят възражения относно авторството на представените по делото писмени електронни документи и тяхното подписване. Счита, че тези възражения са преклудирани и не влизат в предмета на делото, тъй като не са били обсъждани от въззивния съд. Твърди, че формулираните от касаторите правни въпроси имат връзка с направения от въззивния съд анализ на доказателствата и становището на съда по тях е формирано предвид конкретната фактическа обстановка, поради което тези въпроси не отговарят на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Също излага твърдения, че въпросите са неточно и некоректно формулирани. Претендира разноски.
В касационната жалба на „Тектона“ ЕООД, [населено място], се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Този касатор също счита, че изводът, до който е достигнал съдът за наличие на валидно облигационно правоотношение, не отговаря на събраните по делото доказателства съобразно правилото на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК. Поддържа, че предвид цената на иска представянето на писмен договор е задължително изискване според тази разпоредба и константната съдебна практика. Изтъква, че сред събраните по делото доказателства няма такъв договор, а представената декларация от 20.03.2014г., подписана от управителя А., не може да замести установената в ГПК форма за доказване съществуването на договора, от който ищецът да черпи своите права. Твърди, че решението се основава на неотносими към спора, както и на негодни доказателства. Също така поддържа, че въззивното решение се основава на електронни съобщения, представени от ищеца, без да се отчете обстоятелството, че липсват такива от ответниците, както и че не е доказано по реда на чл.154 ал.1 от ГПК кой е авторът на представените съобщения.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: 1.Допустимо ли е съдът да уважи парична претенция, основаваща се на договор, какъвто по делото не е представен, основавайки се само на изхождащи от ищеца електронни съобщения, неподписани с електронен подпис? 2. Допустимо ли е съдът да уважи парична претенция, основаваща се на договор, какъвто по делото не е представен, основавайки се само на представени изхождащи от ищеца електронни съобщения, неподписани с електронен подпис, за които по делото няма никакви доказателства, че изхождат от самия ищец? Поддържа, че по първия въпрос въззивният съд е допуснал отклонение от практиката, обективирана в решение №70 от 19.02.2014г. по гр.д.№868/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в определение №249/11.04.2011г. по т.д.№892/2010г. на ВКС и решение №2/05.02.2014г. по т.д.№3055/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. По отношение на втория въпрос твърди, че съдът е допуснал противоречие с разрешението, дадено с определение №169/06.04.2017г. по т.д.№772/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.
Ответникът по касация И. В. поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Твърди, че за първи път в касационната жалба се правят възражения относно авторството на представените по делото писмени електронни документи и тяхното подписване, като считат, че тези възражения са преклудирани. Оспорва като невярно твърдението на касатора, че съдебното решение е обосновано единствено и само на представените електронни документи.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказано от събраните по делото доказателства, че между ищеца и ответниците, като съдружници в Б. Л., дружество по ЗЗД, е съществувало валидно облигационно мандатно правоотношение с предмет извършване на действия във връзка с установяване на собственост върху недвижими имоти, придобиване на акции, проучване на концесии и т.н., като ищецът, в качеството му на довереник, е отчитал изпълнението на възлаганите му действия чрез доклади, изпращани по електронна поща. Изтъкнал е, че липсват доказателства за отправени възражения във връзка с обема и качеството на отчетената работа от страна на доверителя. Счел е за неоснователни възраженията на въззивниците относно доказателствената сила на представените електронни писма. Относно размера на договореното месечно възнаграждение на ищеца, съставът на САС е кредитирал декларация от 20.03.2014г. на представляваща Б. Л..
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
По жалбата на „Моран Трейд“ ЕООД, [населено място] и „Моран Уест“ ЕООД, [населено място]:
Първият и третият от поставените в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК въпроси относно доказателствената сила на неподписаното с квалифициран електронен подпис електронно съобщение са обсъждани от въззивния съд, поради което се явяват обуславящи за изхода на делото. По отношение на тези въпроси обаче не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, на която касаторите се позовават. В решение №70 от 19.02.2014г. по гр.д.№868/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., се приема, че електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация (чл.2 ал.1 и 2 от ЗЕДЕП, с ново наименование Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУИ/). Същото се счита за подписано при условията на чл.13 ал.1 от ЗЕДЕП /ред.ДВ бр.100/2010г./ – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл.13 ал.3 от ЗЕДЕП/ ред. ДВ бр.100/2010г./, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението. В настоящия случай въззивният съд изрично е изтъкнал, че разменените между страните имейли са електронни документи, които не са подписани с квалифициран електронен подпис. Съдът не е признал на тези документи доказателствената сила на подписани писмени документи относно авторството на документа. Съобразена е различната доказателствена сила на електронните документи, която разпоредбата на чл.13 от ЗЕДЕП/ ред. ДВ бр.100/2010г./, въвежда. Това разграничение е проведено и в действащата редакция на чл.13 от ЗЕДЕУИ, съгласно която електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т.10 от Регламент (ЕС) №910/2014 /данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва/; -усъвършенстван електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т.11 от Регламент (ЕС) №910/2014 /електронен подпис, който отговаря на изискванията, посочени в член 26 от Регламента/; -квалифициран електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл.3, т.12 от Регламент (ЕС) № 910/2014 /усъвършенстван електронен подпис, който е създаден от устройство за създаване на квалифициран електронен подпис и се основава на квалифицирано удостоверение за електронни подписи/. Съгласно алинея четвърта на същата разпоредба правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните.
Съставът на САС е отчел разграничението между документ, подписан с електронен подпис, и документ, подписан с квалифициран електронен подпис. Съобразил е, че към представените по делото имейли е добавена електронна информация, логически свързана с електронните изявления, от които може да се направи извод за тяхното авторство / има лица, посочени като техни автори/, както и информация кой е адресат на електронните изявления. Поради това не ги е кредитирал като документи, ползващи се с формална доказателствена сила относно авторството им /каквито са документите, подписани с квалифициран електронен подпис/, а ги е преценявал с оглед останалите установени по делото обстоятелства. Изтъкнал е,че всички електронни писма са изпращани от служебните имейли на служители на Б. Л., и че страните не са оспорили в производството съгласието си да разменят кореспонденция на посочените адреси. Този извод на съда изцяло кореспондира с изразеното становище по електронните писма от ответниците по делото, които в молбата си от 17.01.2017г. са поддържали, че от съдържанието на имейлите не се установява в какво качество господин В. е изпращал писма до Б. Л., както и че част имейлите са неотносими към спора. В молбата не са въведени твърдения, че добавената електронна информация към имейлите е невярна, тоест, че електронните писма не са изпратени от отразените в тях изпращачи или получени от отразените в тях адресати, нито са въведени твърдения, че от посочените имейл адреси не е разменяна изобщо такава кореспонденция.
Преценявайки неподписаните с квалифициран електронен подпис имейли с оглед останалите събрани доказателства и становищата на страните, въззивният съд е съобразил изцяло и практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение №169 от 06.04.2017г. по ч.т.д.№672/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. В същото е прието, че представено и прието като доказателство по делото /на хартиен носител като заверен препис/ електронно изявление на една от страните, адресирано до насрещната, което не е подписано с квалифициран електронен подпис, но чието авторство не е било спорно, има доказателствена стойност. Прието е, че съгласно разпоредбата на чл.13 ал.1 от ЗЕДЕП /ред.ДВ бр.100/2010г./, електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Независимо, че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис не се ползва с формална доказателствена сила, то не е „правно нищо“, не е тъждествено на пълна липса на волеизявление. То не може да бъде игнорирано, без да се укаже възможността за доказване кой е издателят му. Принципно представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му. В случай, че такова оспорване не е направено както в срока по чл.193 ал.1 от ГПК, съответно в срока по чл.184 ал.2 изр. последно от ГПК, за представилата документа страна не възниква задължение да ангажира други доказателства /напр. специализирани технически експертизи/. Съществуването на задължителна практика по поставения от касатора въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Вторият поставен в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос също е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е кредитирал декларация от 20.03.2014г., съдържаща изявление на представляващия Б. Л.. Неоснователни обаче са доводите на касационния жалбоподател за наличие на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване би било налице тогава, когато се касае за приложение на законова разпоредба, по която липсва съдебна практика или се налага изоставяне на създадена съдебна практика, или когато приложимата разпоредба е неясна и се налага нейното тълкуване. Относно възможността сключването на договор за поръчка да се доказва с всички допустими доказателствени средства, без да е необходима писмена форма за валидност на договора, е формирана постоянна практика на ВКС, на която и самият касатор се позовава. Съгласно разпоредбата на чл.164 ал.1 от ГПК свидетелски показания не се допускат за установяване на договори на стойност над 5 000 лева. Други ограничения по отношение на договори на стойност над 30 000 лева не са въведени от закона. Касаторът и не посочва конкретна приложима към спора правна норма, за която да твърди, че е неясна и се нуждае от тълкуване. Следва да се отбележи също, че поставеният въпрос не съответства точно на мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е съобразил не само писмената декларация от 20.03.2014г., но и останалите представени писмени доказателства /електронна кореспонденция между страните/ относно съществуването на мандатно правоотношение между ищеца и ответниците, както и неговото изпълнение, като след съвкупна преценка на всички събрани доказателства е стигнал до извода за основателност на предявените искове. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.
По жалбата на „Тектона“ ЕООД, [населено място]:
Двата поставени от касатора въпроса не се явяват обуславящи изхода на спора, тъй като не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви. Изводите на съда за съществуване на мандатно правоотношение между страните не почиват само на анализ на представените електронни съобщения, но и на подписан частен писмен документ – декларация от 20.03.2014г., съдържаща изявление на представляващия Б. Л. К. А.. Автентичността на този документ е потвърдена от приетата по делото графологична експертиза.
Относно въведените с въпросите на касатора твърдения, че представените от ищеца електронни съобщения, неподписани с електронен подпис, не се ползват с доказателствена сила, изцяло важат съображенията, изложени по въпросите на касаторите „Моран Трейд“ ЕООД, [населено място] и „Моран Уест“ ЕООД, [населено място], относно доказателствената сила на електронно изявление на една от страните, адресирано до насрещната, което не е подписано с квалифициран електронен подпис и чието авторство не е било спорно.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация следва да се присъдят разноски за уговореното и заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговори по двете касационни жалби в размер по 1520 лева за всеки отговор. Допълнително уговореното възнаграждение и за процесуално представителство не следва да се присъжда, доколкото не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №301 от 02.02.2018г. по т.д. №5137/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА „МОРАН ТРЕЙД“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] и „МОРАН УЕСТ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], двете дружества със седалище и адрес на управление [населено място], бул.“Христо Ботев“ №28, ет.4, да заплатят на И. Ц. В., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], бул.“Патриарх Евтимий“ №60, ет.2, ап.10, на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1520 лева / хиляда петстотин и двадесет лева/.
ОСЪЖДА „ТЕКТОНА“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ул.“Уилям Гладстон“ №9, ет.3, да заплати на И. Ц. В., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], бул.“Патриарх Евтимий“ №60, ет.2, ап.10, на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1520 лева /хиляда петстотин и двадесет лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.