О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 527
София, 08.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 3073/2017 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от адв. И.Ц., в качеството му на пълномощник на М. М. Д. и С. М. Д., против определение № 307/15.06.2017 г., постановено по в.ч. гр. дело № 403/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено определение № 974 /21.04.2017 г. по гр. д. № 3047/2015г. на Районен съд – Пазарджик, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения от тях срещу И. П. М. и И. К. П., иск с правно основание чл. 135 ЗЗД.
В частната касационна жалба се релевират оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпроса: 1. Универсалното завещание какво качество придава на лицето, в полза на което е направено – на наследник или на заветник.Сочат и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по въпроса: 2. Допустимо ли е разширително тълкуване на нормата на чл. 37, ал.1 ЗН, при което понятието „заветник“ да бъде приравнено на понятието „наследник“. Приложението на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се обосновава с твърдения за противоречие на обжалваното определение с решение № 833 от 06.01.2011г. по гр.д. № 1221/2009г. на ВКС, I г.о. и т. 4 от тълкувателно решение № 3/2013г. на ОСГК на ВКС. Жалбоподателите поддържат, че по поставения втори въпрос не е формирана задължителна съдебна практика, но съждения в подкрепа на извода, че нормата на чл. 37 ЗН може да се тълкува разширително се съдържат в посочени актове на касационната инстанция, макар и съотнесени към разглеждането на друг проблем. Считат, че тъй като подобен подход не се прилага спрямо разпоредбата на чл. 30, ал.2 ЗН и по този начин при тълкуването на правните норми се влага различно съдържание в понятията „наследник“ и „заветник“, то произнасянето по поставения въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да потвърди обжалваното определение въззивният съд е приел, че предявеният от ищците иск по чл. 135 ЗЗД е недопустим, тъй като същите разполагат с друг способ за защита, който се явява специален – искът по чл. 37 ЗН. В случай, че не са налице предвидените в нормата предпоставки – отчуждението да е извършено в срок от една година от откриване на наследството или след вписването на исковата молба за намалението, то биха могли да защитят правата си по общия ред с иска по чл. 135 ЗЗД. Приел е в случая, че ищците са провели успешно срещу първия ответник иск по чл. 30 от ЗН и на същите е възстановена запазената част от наследството на Й. Й. Б., а ответникът, срещу когото е постановено намаляване на завещателното разпореждане, се разпоредил с процесния имот в полза на втория ответник И. П. М. на 05.08.2015г. – в едногодишен срок от откриване на наследството – открито на 20.01.2015г., поради което приложим се явява искът по чл. 37, ал.1 ЗН. Въззивният съд е счел за неоснователно релевираното възражение, че легитимиран да предяви иска по чл. 37, ал.1 ЗН е само „заветник по смисъла на чл. 16, ал.2 от ЗН“.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК/ в редакцията преди изменението с бр. 86 от 27.10.2017 г./, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Не са налице посочените предпоставки за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване. Поставеният първи въпрос обуславя въззивното определение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС /решение № 833 от 06.01.2011г. по гр.д. № 1221/2009г. на ВКС, I г.о. и т. 4 от тълкувателно решение № 3/2013г. на ОСГК на ВКС /,според която завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя са общи/ универсални/ и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени, а тези, които се отнасят за определено имущество, са частни и придават качеството на заветник.
Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на втория поставен въпрос. С решение № 367 от 12.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 155/2012 г., I г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че в производството по чл. 30, ал. 1 ЗН се определя само запазената част на наследника, упражнил правото си по чл. 30, ал. 1 ЗН, когато тя е накърнена с универсално завещание, а начинът на възстановяването – в натура или чрез заплащане на стойността на запазената част и обемът на наследствената маса следва да бъдат разрешени допълнително, включително и с реализиране на възможностите, предвидени в чл. 37 ЗН, когато предпоставките за приложение на разпоредбата са налице. В решение № 582/20.07.2004г. по гр.д. № 168/2004г. и решение № 1154/16.12.2008г.по гр. д. № 4331/2007г. на ВКС, IV г.о. също е прието, че наследникът по закон със запазена част от наследството наследява, само и доколкото упражни успешно субективното си потестативно право на възстановяване, чрез намаляване на ползващото ответника универсално завещание. От момента на влизане в сила на решението по иска по чл. 30, ал.1 ЗН облагодетелстваното от завещанието лице губи права над онази част, с която завещанието е намалено, но възстановяването няма обратно действие и само доколкото завещаният имот се намира в патримониума на облагодетелстваното лице ще възникне съсобственост. Възстановяването няма обратно действие, поради което към момента на разпоредителната сделка наследникът по завещание е единствен собственик на имота и прехвърляйки го на трето лице, той надлежно прехвърля права, които действително притежава. Прието е, че в тези хипотези на разположение на наследника по закон, успешно провел иска си по чл. 30, ал.1 ЗН, е отменителният иск по чл. 37 ЗН. Наличието на безпротиворечива съдебна практика изключва приложението на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че липсата на предпоставките по чл. 37, ал. 1 ЗН не обуславя приложението на чл. 135 ЗЗД, доколкото предпоставките на двете разпоредби и преследваните цели са различни. За да се квалифицира предявеният иск като такъв по чл. 135 ЗЗД ищецът следва да изложи твърдения за качеството си на кредитор с неудовлетворено вземане, което не е необходимо да бъде ликвидно и изискуемо и за действие на длъжника, което го уврежда, като осуетява или затруднява осъществяването на правата на кредитора. С уважаване на предявения иск извършеното разпореждане се обявява за относително недействително само в отношенията между кредитора и длъжника, и то доколкото срещу имуществото може да се насочи принудително изпълнение, но не обвързва трети лица. Обявената относителна недействителност няма вещни последици – имуществото, предмет на увреждащата сделка, не се реституира в патримониума на длъжника. Сделката е действителна в отношенията между длъжника и третото лице-приобретател. Същевременно изпълнение по отношение на имуществото може и да не се осъществи ако длъжникът удовлетвори кредитора по друг способ. Задължително условия за реализиране на правото на наследника с накърнена запазена част да отмени разпоредителната сделка е влязло в сила решение, постановено по иск по чл. 30 ЗН. По силата на самото решение имотът, предмет на разпоредителната сделка, се връща в наследството и може да бъде предмет на делба стига да се намира в патримониума на облагодетелстваното със завещанието лице. Наследникът се легитимира като собственик на съответната част спрямо всички трети лица. В случай, че имотът не може да се върне в наследството, ако отчуждаването му е станало след една година от откриване на наследството и преди вписване на исковата молба за намалението, правата на третите лица се стабилизират и не могат да бъдат отменени, като наследниците с накърнена запазена част получават парично уравнение на имуществените си права.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 307/15.06.2017 г., постановено по в.ч. гр. дело № 403/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: