8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
[населено място], 14.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1947 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от З. И. С. срещу решение №372 от 22.12.2014г. по в.т.д.№659/2014г. на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено решение №26/03.09.2014г. постановено по т.д.№7/2014г. по описа на Разградски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. с чл. 417 т.9 от ГПК предявен от З. И. С. против Р. С. Н. и Д. Д. Н. за установяване съществуването на вземане в размер на 124 000 лв., като солидарно задължение по учредено от тях менителнично поръчителство /авал / по запис на заповед от 05.12.2010г. с издател [фирма], [населено място], за което по реда на чл. 417 т.9 от ГПК по ч.гр.д. № 1972/2013г. по описа на Разградски районен съд, в полза на З. С. срещу тях е издадена заповед за незабавно изпълнение №3651/11.12.2013г. и изпълнителен лист; в частта, с която е прекратено производството по т.д. №7/2014г. по описа на Р. поради недопустимост на иска за установяване на вземане в размер на 4 480 лв. – присъдени в заповедното производство разноски и в частта, с която [фирма] е осъдена да заплати на З. С. съдебни разноски в размер на 4480 лв. Със същото решение е отменено решение №26/03.09.2014г. постановено по т.д. №7/2014г. по описа на Разградски окръжен съд в останалата част и вместо това е отхвърлен като неоснователен искът за признаване за установено по отношение на [фирма], [населено място], че в изпълнение на договор за заем от 05.12.2010г. дължи на З. И. С. сума в размер на 124 000 лв., за което в полза на З. С. е образувано по реда на чл. 417 т.9 ГПК производство по ч.гр.д. №1972/2013г. по описа на Разградски районен съд и е издадена заповед за незабавно изпълнение №3651/11.12.2013г. и изпълнителен лист.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо в частта по иска за установяване на вземане на ищцата по договор за заем, тъй като съединяването на установителен иск с такъв предмет с първоначалния иск по чл.422 от ГПК е недопустимо поради отсъствието на правен интерес като положителна процесуална предпоставка. Касационната жалбоподателка моли в тази част решението да бъде обезсилено, а производството по делото да бъде прекратено. Счита, че решението в частта по иска по чл.422 от ГПК е неправилно поради противоречие със закона, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради явна необоснованост. Твърди, че съдът неправилно е отказал да проведе тълкуване на съдържанието на записа на заповед като едностранна правна сделка, въпреки че няма такава забрана в закона. Поддържа, че тълкуването като процесуална дейност на съда е задължително с оглед преценяването на доказателствената стойност на менителничния ефект. Счита за необоснован извода на съда за неопределеност на паричната престация поради употребения в записа на заповед израз „ сумата 124 000 лева, но не по – малко от 103 333 долара по курса на БНБ в деня на плащането“.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационната жалбоподателка сочи, че са налице основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Дължи ли съдът при произнасянето си относно съответствието на запис на заповед с изискванията на Търговския закон за форма и задължителни реквизити, обосновка на правните си изводи, основана на логическите, научните и опитните правила?; 2.Допустимо ли е и задължен ли е съдът при проверка на съответствието на запис на заповед с изискванията на Търговския закон за форма и задължителни реквизити, да извърши тълкуване на съдържанието му за установяване на действително вложената от издателя воля? 3.Недействителен ли е запис на заповед спрямо изискването на чл.535 ал.2 от ТЗ – да съдържа безусловно обещание да се заплати определена сума пари, при използване на алтернативност на паричната престация?; 4.Ако дължимата по записа на заповед парична престация е нееднозначно определена, но определяема, прави ли го това недействителен поради противоречие с изискването на чл.535 ал.2 от ТЗ? Твърди,че даденото от въззивния съд разрешение на първия въпрос е в противоречие с решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ВКС, ІV гр.о. Поддържа, че изводите на въззивния съд по втория и третия въпрос са в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №95 от 08.07.2014г. по т.д.№2473/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №155 от 07.11.2013г. по т.д.№664/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., в които се приема допустимост и отсъствие на противоречие с изискването на чл.535 т.2 от ТЗ, дори и в хипотеза, в която едната от алтернативно посочените престации не е парична. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на четвъртия въпрос е в противоречие с решение №288 от 02.07.2012г. по гр.д.№783/2011г. на ВКС, ІV гр.о. и решение №514 от 06.12.2011г. по гр.д.№905/2010г. на ВКС, ІV гр.о. Счита, че последният въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото
Ответниците Р. С. Н., лично и в качеството на [фирма] и Д. Д. Н., поддържат, че касационната жалба е недопустима, тъй като нередовностите й не са били отстранени в срок от лица с представителна власт по отношение на касационната жалбоподателка. Също така твърдят, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователни са твърденията на ответниците по касация, че касационната жалба е нередовна. Решението на Варненски апелативен съд е връчено на З. И. С. на 13.01.2015г. по реда на чл.51 ал.3 от ГПК, а касационната жалба е подадена на 13.02.2015г., в едномесечния срок по чл. 283 от ГПК. Неоснователен е доводът на ответниците по касация, че констатираните от въззивния съд нередовности на касационната жалба не са били отстранени от надлежно упълномощен представител на касационната жалбоподателка. С разпореждане от 19.02.2015г. въззивният съд е указал на жалбоподателката да отстрани нередовностите на жалбата, като внесе дължимата държавна такса и представи пълномощно на адвокатите, подали касационната жалба като пълномощници на З. С. и изложение на основанията за касационно обжалване. С молба от 11.03.2015г. нейните пълномощници адв.А. и адв. Ч. са представили доказателства за внасянето на дължимата държавна такса и изложение на касационните основания. С допълнително разпореждане от 29.05.2015г. съдът е дал указания да се представи пълномощното за процесуално представителство по същото дело, тъй като представеното към молбата от 11.03.2015г. е било за друго производство. Тази нередовност е отстранена, като с молба от 28.05.2015г. е било представено копие от издаденото от З. С. пълномощно адв.А. и адв. Ч. за представителство по т.д.№659/2014г. на Варненски апелативен съд с дата 12.02.2015г. Следователно независимо, че към молбата от 11.03.2015г. погрешно е било представено пълномощно за друго съдебно производство, още към датата на подаването на касационната жалба адв.А. и адв. Ч. са били упълномощен да представляват жалбоподателката З. И. С..
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед, въз основа на който в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 т.9 от ГПК не отговаря на изискванията на чл. 535 ал. 1 т. 2 от ТЗ, съгласно който безусловното обещание се поема за плащане на определена сума пари. Посочил е в мотивите, че изразът „124 000 лв., но не по-малко от 103 333 долара по курса на БНБ в деня на плащането в срок до 05.06.2011” съдържа неопределеност на дължимата престация. Приел е, че въпросът „може ли недействителният поради липса на форма запис на заповед да се конвертира в разписка, която се ползва с доказателствена сила за доказване на заемните отношения“ е ирелевантен в случая, защото единственият предявен иск е установителният иск по чл. 422 ал. 1 ГПК. Изтъкнал е, че липсва евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 240 ЗЗД по който съдът да дължи произнасяне. Поради това е счел, че решението с което първоинстанционният съд е уважил иска с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. с чл. 417 т. 9 от ГПК, като се е позовал на съществуването на каузалното правоотношение, е незаконосъобразно и следва да се отмени, като се постанови друго, с което искът се отхвърли като неоснователен, а в останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Съобразно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл.281 т.2 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК. В случая изложените в касационната жалба доводи за недопустимост на решението, както и за липса на правен интерес от предявяването на установителен иск по чл.124 от ГПК при условията на обективно кумулативно съединяване с иска по чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, налагат касационната инстанция да извърши преценка дали е налице вероятна недопустимост на въззивния акт в частта, с която е отменено решение №26/03.09.2014г. постановено по т.д. №7/2014г. по описа на Разградски окръжен съд и вместо него е отхвърлен като неоснователен искът за признаване за установено по отношение на [фирма], [населено място], че в изпълнение на договор за заем от 05.12.2010г. дължи на З. И. С. сума в размер на 124 000 лв., за което в полза на З. С. е образувано по реда на чл. 417 т.9 ГПК производство по ч.гр.д. №1972/2013г. по описа на Разградски районен съд и е издадена заповед за незабавно изпълнение №3651/11.12.2013г. и изпълнителен лист.
Поставените от касаторите правни въпроси, свързани с изискванията за редовност от външна страна на записа на заповед, са значими за изхода на делото, но даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси в обжалвания съдебен акт не противоречи на задължителната практика на ВКС. По въпросите относно задължението на съда да извърши преценка относно съответствието на записа на заповед с изискванията на Търговския закон за форма и задължителни реквизити, е налице задължителна практика на ВКС – служебно известното на съда решение №71 от 03.07.2012г. по т.д.№444/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. В него се приема, че за да удостовери валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане на посочената от издателя парична сума, записът на заповед трябва да притежава формата и реквизитите, посочени в чл. 535 от ТЗ. Поради това, независимо дали е сезиран с доводи във въззивната жалба, при разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК за съществуване на вземане, породено от запис на заповед, въззивният съд следва да съобрази доколко представеният от ищеца – кредитор документ отговаря на формалните изисквания на чл. 535 от ТЗ, които му придават значението на запис на заповед /чл. 536 ал.1 от ТЗ/ и на източник на вземане по абстрактна менителнична сделка. Въззивното решение е съобразено с тази практика, доколкото съдът е преценил съдържанието на записа на заповед и е обсъдил конкретно всички негови реквизити. С цитираното в изложението по чл.284 ал.3 от ГПК решение №554/08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ВКС, ІV гр.о. е даден отговор на въпроса за задължението на съда да съобрази научните, логическите и опитните правила при преценката на събраните доказателства. при преценка Обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията в него, тъй като съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а извода относно нередовността на записа на заповед е направил след обстоен анализ на неговото съдържанието. Доколко при преценката на съдържанието на записа на заповед съдът е приложил правилно логическите, научни и опитни правила е въпрос на обоснованост, която може да бъде предмет на проверка само след допускане на касационното обжалване.
Не е налице и твърдяното от касаторите противоречие с решение по решение №95 от 08.07.2014г. по т.д.№2473/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №155 от 07.11.2013г. по т.д.№664/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., тъй като правните въпроси, на които е даден отговор в тези решения, са различни от поставените от касатора. В решение №155 от 07.11.2013г. по т.д.№664/2012г. на ВКС, ТК, І т.о не се обсъжда начина на определяне на дължимата престация, а на определяне на падежа на ценната книга с оглед преценката дали са уговорени два различни падежа. В решение №95 от 08.07.2014 г. по т. д. №2473/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., се обсъжда хипотеза, в която записът на заповед съдържа отбелязването, че дължимата престация в пари съставлява равностойност на движими вещи – коли, като даденото разрешение е, че не е нищожен поради опорочаване на формата относно изискването по чл. 535, т. 2 ТЗ за безусловно обещание да се плати определена сума пари, запис на заповед, в който наред с поетото задължение да се плати посочена парична сума, е добавен и елемент – каузалната сделка, по повод на която е издаден записът на заповед.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по последния поставен въпрос относно действителността на записа на заповед в случаите, когато паричната престация е нееднозначно определена, но определяема. Решение №288 от 02.07.2012г. по гр.д.№783/2011г. на ВКС, ІV гр.о. и решение №514 от 06.12.2011г. по гр.д.№905/2010г. на ВКС, ІV гр.о., на които касационната жалбоподателка се позовава, касаят приложението на разпоредбата на чл.266 ал.2 от ЗЗД, което в случая е изключено поради наличието на специалната норма на чл.535 т.2 от ТЗ поставяща изискването за точно определен размер на задължението по записа на заповед като предпоставка за редовността на ценната книга и съответно за възникването на задължението.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №372 от 22.12.2014г. по в.т.д.№659/2014г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение №26/03.09.2014г., постановено по т.д. №7/2014г. по описа на Разградски окръжен съд и вместо него е отхвърлен като неоснователен искът за признаване за установено по отношение на [фирма], [населено място], че в изпълнение на договор за заем от 05.12.2010г. дължи на З. И. С. сума в размер на 124 000 лв., за което в полза на З. С. е образувано по реда на чл. 417 т.9 ГПК производство по ч.гр.д. №1972/2013г. по описа на Разградски районен съд и е издадена заповед за незабавно изпълнение №3651/11.12.2013г. и изпълнителен лист.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №372 от 22.12.2014г. по в.т.д.№659/2014г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №26/03.09.2014г. постановено по т.д.№7/2014г. по описа на Разградски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. И. С. против Р. С. Н. и Д. Д. Н. иск с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. с чл. 417 т.9 от ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 124 000 лв., като солидарно задължение по учредено от тях менителнично поръчителство /авал / по запис на заповед от 05.12.2010г. с издател [фирма], [населено място], за което по реда на чл. 417 т.9 от ГПК по ч.гр.д. № 1972/2013г. по описа на Разградски районен съд, в полза на З. С. срещу тях е издадена заповед за незабавно изпълнение №3651/11.12.2013г. и изпълнителен лист; в частта, с която е прекратено производството по т.д. №7/2014г. по описа на Р. поради недопустимост на иска за установяване на вземане в размер на 4 480 лв. присъдени в заповедното производство разноски и в частта, с която е осъдена [фирма] да заплати на З. С. съдебни разноски в размер на 4480 лв.
УКАЗВА на касационната жалбоподателка З. И. С. да внесе държавна такса в размер на 2 480 лева /две хиляди четиристотин и осемдесет лева/ по сметка на ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщението и в същия срок да представят платежен документ по делото.
При неизпълнение на указанията, касационното производство по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на указаната държавна такса, делото да се докладва на Председателя на Първо търговско отделение при ВКС за насрочване за открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.