5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 53
гр. София, 20.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2206 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № по регистъра на ДОС /Добрички окръжен съд/ – 2375/04.04.2019 г. на „Докс“ ЕООД, гр. Добрич против решение № 43 от 05.03.2019 г. по гр. дело № 55/2019 г. на ДОС.
Ответницата – М. А. П. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК е изложила доводи за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно решение по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/ в настоящия си състав намира, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 1212 от 18.12.2018 г. по гр. дело № 4070/2018 г. на Добрички районен съд и вместо него е постановено друго, с което предявените от ищцата – М. А. П. против ответника „Докс“ ЕООД, гр. Добрич искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ са уважени. За да постанови този правен резултат, въззивният съд е приел за установена по делото следната фактическа обстановка: по силата на сключен договор от 08.06.2017 г. ищцата П. е заемала длъжността „касиер обменно гише“ в ответното дружество – „Докс“ ЕООД; на 04.06.2018 г. същата е отправила до работодателя си 15-дневно предизвестие за прекратяване на трудовото й правоотношение; по делото няма данни предизвестието да е връчено на работодателя; след датата на отправеното предизвестие П. не е изпълнявала служебните си задължения, като за част от периода /05.06.2019 г. – 11.06.2018 г./ е ползвала отпуск поради временна нетрудоспособност; с ново изявление от 19.06.2018 г., получено от работодателя по куриер на 20.06.2018 г., ищцата е отправила повторно предизвестие за напускане; на 13 и 17.07.2018 г., тя е получила две писма от работодателя си с покана да изложи обяснения във връзка със започнато срещу нея дисциплинарно производство и в отговор на поканите е отправила изявления, че не дължи полагане на труд поради едностранното прекратяване на правоотношението по нейна воля; с писмена заповед № 43/20.07.2018 г., дружеството е прекратило процесният трудов договор с налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ; прието е, че заповедта е връчена на служителката на 09.08.2018 г. по пощата. При така посочената фактическа обстановка, съдът е приел предявените искове за основателни. Уточнил е, че действие на предизвестие за едностранно прекратяване на правоотношение е проявило второто изявление на ищцата (от 19.06.2018 година), получено от работодателя на следващия ден. С оглед на това е счел, че тридесетдневният срок на предизвестието е започнал да тече на 21.06.2018 г. и е изтекъл на 20.07.2018 г., като от тази дата трудовият договор между страните се счита за прекратен. Посочил е, че действително в рамките на срока на предизвестие между страните продължава да съществува валидно правоотношение с всички произтичащи от това обстоятелство права и задължения. С оглед на това е констатирал, че при неявяване на работа, без оправдателна причина за повече от два дни, работодателят разполага с принципната възможност дисциплинарно да уволни провинилия се служител, но може да направи това, в случаите, когато трудовото правоотношение се прекратява с налагането на дисциплинарно наказание до връчване на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ, това е релевантният момент за осъществяване на дисциплинарното уволнение. Съдът е приел още, че при конкуренция между различни правни основания, трудовият договор се счита прекратен по силата на онова основание, чиито фактическият състав първи се осъществи. Затова е счел, че към датата на връчване на заповедта за уволнение (09.08.2018г.), срокът на отправеното предизвестие от страна на ищцата като вече изтекъл (20.07.2018г.), е породил правен ефект, поради което трудовото правоотношение е било прекратено по реда на чл. 326 КТ.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът обсъжда мотив на въззивния съд, съгласно който заповедта по чл. 188, т. 3 КТ е връчена на ищцата след изтичане срока на предизвестието по чл. 326, ал. 1 КТ, поради което дисциплинарното уволнение е проведено, когато трудовото правоотношение е било вече прекратено. Според страната посоченият мотив е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 34/24.03.2017 г. по гр.дело № 2962/2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 617/15.10.2010 г. по гр. дело № 1493/2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. Така въведено изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа общи и допълнителни основания. Общи основания, представляващи правни въпроси, отговарящи на дадените с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК разяснения за характеристиките, които същите следва да притежават, касаторът не е въвел. Посоченият извод на ДОС не е общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а разрешение, от което жалбоподателят е задължен да формулира правен въпрос. Твърдението за отклонение на въззивната инстанция от практиката на ВКС няма правно значение при отсъствието на правен въпрос, спрямо който да се съпоставят приетите изводи. Не е налице и твърдяното противоречие. Неправилно са възприети от касатора тълкувателните изводи, развити в цитираните касационни решения. Незаплащането на обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ от работника или служителя, е основание за реално отработване на срока на предизвестие, когато трудовия договор се прекратява преди изтичане на същия срок, като неплащането не осуетява правната последица по нормата – едностранно прекратяване на трудовото правоотношение. Именно поради настъпването на посочената правна последица, съставите на ВКС са разяснили, че дисциплинарното уволнение може да се наложи, ако работникът или служителят извърши в рамките на срока на предизвестие нарушение на трудовата дисциплина, за което работодателят да го уволни. В тази хипотеза уволнението по чл. 188, т. 3 КТ произвежда действие при реализирането му до изтичане на срока по чл. 326 КТ.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ също така не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Първият въпрос – „Следва ли да се вменява във вина на работодателя това, че работникът и служителят умишлено се крие от него, не отговаря на обаждания, не откликва на отправени му покани, вследствие на което работодателят не може да изпълни задължението си за своевременно връчване на документи на работника ?“, не е съобразен с решаващите изводи на окръжния съд, който не се е произнесъл по него, а по въпросът, при конкуренция между различни правни основания, от кой момент се счита прекратено трудовото правоотношение. Обосновано е разбирането, че трудовият договор се счита прекратен по силата на онова основание, чиито фактическият състав първи се осъществи. По съображенията, аргументирали същото виждане не са поставени правни въпроси. Липсва общо основание, което обуславя извод за отсъствието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, в какъвто смисъл са разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС. Следващият въпрос – „Допустимо ли е да се приеме, че трудовият договор се прекратява от датата на издаване на заповедта за уволнение, когато работникът по негова вина е престанал да изпълнява трудовите си задължения?“, не е мотивиран с допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ, а и разрешенията, приети във въззивното решение са в съответствие с практиката на ВКС, в смисъл, че прекратяването на трудовото правоотношение настъпва с връчването на заповедта за уволнение /правилно в този смисъл е позоваването от ответницата по касация на решение по гр. дело № 410/2011 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС/. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – в хипотезата на точно приложение на закона, поради липсата на мотивирано изложение за промяна на тази практика, в хипотезата на развитие на правото, поради наличието на практика на ВКС. Следователно липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване. Останалата част от текста – „При обратното разбиране от момента на връчване трудовият договор съществува независимо от това, че работникът не се явява на работа и не изпълнява трудовите си задължения, което може да продължи продължителен период до момента на връчване на заповедта за уволнението ? Това от своя страна води до заплащане на трудовото възнаграждение и времето се зачита за трудов стаж. Злоупотреба ли е това от страна на работника. Според нас не това е смисълът на закона. Обикновено наказанието уволнение не може да бъде наложено в деня на извършване на дисциплинарното нарушение“, може да се определи като становище на касатора, съгласно което трудовото правоотношение се е запазило, по него се дължи трудово възнаграждение, времето се зачита за трудов стаж. В тази връзка страната поставя въпрос, дали изложените от нея обстоятелства не представляват злоупотреба от страна на работника. Становищата на страните не формират въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и в конкретния случай изложеното от касатора не е общо основание, тъй като не представлява правен въпрос, изведен от решаващи мотиви на окръжния съд. Затова следва да се приеме, че и по тази част от изложението липсват предпоставки за допускане на касационен контрол. В допълнение към така приетите съображения следва да се посочи и още един аргумент, мотивиращ заключението на настоящата инстанция за отсъствието на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Страната не е съобразила тълкуването на ОСГКТК на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, дадено в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г., а именно, че развитието на правото като основание за допускане на съдебен контрол се допуска при обосноваване от касатора на непълнота, неяснота или противоречие на конкретна разпоредба, посочена от него. В случая обосноваване съществуването на такава правна уредба не е извършено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Не е обоснована и другата хипотеза – да са формулирани правни въпроси, от значение за точното прилагане на закона. За да е изпълнено това изискване, трябва да са реализирани кумулативно общите предпоставки /което в случая не е направено/ и допълнителните основания – страната да се е позовала на практика на ВКС, която намира за неправилна или неактуална, в случая касаторът не е посочил практика на ВКС и не е мотивирал доводи за необходимост от промяната й. Затова следва да се приеме, че отсъства основание за селектиране на жалбата по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 43 от 05.03.2019 г. по гр. дело № 55/2019 г. на Добрички окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: