7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
гр. София, 06.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1898 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. Д., Г. Н. Д. и П. Р. С. срещу решение №712 от 27.03.2017г. по т.д.№2172/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, в частта, с която е потвърдено Решение от 16.10.2014г. по т.д.№124/2012г. на Кюстендилски окръжен съд, в частта, в която е признато за установено по отношение на тях, че на основание чл.422, ал.1, във вр.с чл.415 ал.1 от ГПК, дължат на [фирма], [населено място], солидарно на основание договор за инвестиционен кредит № 633 от 04.06.2008г. и анекс към него №13 от 29.10.2011г. главница в размер на 538 620,52 евро, ведно със законната лихва от 20.07.2012г. до окончателното изплащане, възнаградителна лихва за периода от 30.09.2011г. – 30.06.2012г. в размер на 30 518,08 евро, наказателна лихва за периода 30.03.2012г. – 19.07.2012г. в размер на 20 299,26 евро, административни такси в размер на 4 350,60 евро.
Касационните жалбоподатели твърдят, че решението е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Поддържат, че въззивният съд изобщо не е обсъдил задълбочено и детайлно събраните по делото доказателства във връзка с твърденията им, че е налице неизпълнение на договора от страна на банката, респективно,че има и злоупотреба с подчинено положение и недопустимо вмешателство в дейността на дружеството – кредитополучател, както и насилствено наложени условия – увеличаване на лихвения процент. Считат за безспорно установено, че банката – ищец след 09.12.2008г. не е предоставяла договорените средства в размера, който е следвало, въпреки, че са били налице условията за предоставянето им, както и че неправомерно е увеличила процента на надбавката. Подробни съображения излагат в касационната жалба, като молят обжалваното решение да бъде отменено, а предявените срещу тях искове отхвърлени изцяло.
Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Поддържат, че по въпроса за задълженията на въззивния съд да обсъди всички възражения на страните и събраните по делото доказателства, въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №403 от 23.01.2015г. по гр.д.№3902/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №37 от 29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение №189 от 14.01.2016г. по т.д.№3672/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК. Твърдят, че съдът е допуснал и противоречие с практиката на ВКС по отношение на условията, при които може да бъде увеличавана първоначално уговорена в договора за кредит лихва, като се позовават на решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д.№1899/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл и по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Допустимо ли е да се игнорира прието и неоспорено основно заключение на експертиза и решението да се базира единствено на допълнителни задачи? 2. Допустимо ли е съдът да игнорира неизпълнението на договора от страна на кредитора и независимо, че е довело до неизпълнение на договора от страна на длъжника, да приеме, че са налице условията за предсрочна изискуемост? 3. Допустимо ли е кредиторът да се намесва в отношенията между длъжника и неговите клиенти – купувачи по предварителни договори, да поставя като условие за изпълнение на договорното си задължение /вдигане на ипотеката върху самостоятелен обект/ увеличение на цената по предварителни договори, като по този начин блокира плащанията по договора за банков кредит от страна на длъжника? По отношение на последните три въпроса поддържа, че допускането на касационно обжалване по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй засягат голям брой съдебни спорове.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва касационната жалба. Поддържа, че жалбата е неоснователна, а постановеното по делото решение, валидно, правилно и законосъобразно. Подробни съображения излага в отговора на касационната жалба, като претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между [фирма], [населено място], и „ Ж. П.“ О., като кредитополучател е налице валидно сключен договор за инвестиционен кредит № 633/2008, по който М. П. Д., Г. Н. Д. и П. Р. С. са се задължили като поръчители. Приел е, че вземането на ищеца към ответниците по този договор е станало изискуемо с изтичане на срока на договора – на 30.06.2012г., на основание чл.430 ал.1 от ТЗ и чл.121 от ЗЗД. Счел е за правилни изводите на първоинстанционния съд относно размера на отпуснатия кредит, като е съобразил съдържанието на Анекс №13 от 28.10.2011г. и заключението на приетата и неоспорена от страните допълнителна съдебно – счетоводна експертиза, във варианта, в който е прието, че посочената в анекса сума от 41 354 евро, не е отпусната и не е ползвана. Приел е за неоснователно възражението за неизпълнение от страна на банката и поставяне на ответниците в подчинено положение. Възраженията, че представените суми от банката не са били достатъчни за довършване на обекта, както и че свидетелските показания по делото не са били обсъдени от първоинстанционния съд, също е счел за неоснователни, като е посочил, че тези въпроси са ирелевантни за предмета на спора, доколкото касаят правилна преценка от страна на кредитополучателя и отношения с трети лица. Посочил е, че процесният договор не е развален по реда на чл.87 ал.2 от ЗЗД от ответниците с нотариалната покана от 10.01.2013г., тъй като към тази дата кредитът вече е бил усвоен, паричните средства са постъпили по сметката на длъжника, и е настъпил падежа на кредита – 30.06.2012г., т.е. договорът е прекратен поради изтичане срока на действие . Посочил е, че не се е налагало процесният договор за кредит да бъде обявяван за предсрочно изискуем, тъй като вземането по него е станало изискуемо с изтичане срока на договора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл. 236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. При постановяване на решението си, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Съдът е обсъдил доводите на въззивните жалбоподатели за виновно неизпълнение на договора за кредит от страна на банката – ищец, като е намерил същото за недоказано. До този извод е стигнал при преценка на съдържанието на подписаните 13 анекса към процесния договор за кредит, като е установил, че в тези анекси е отразено само неизпълнение от страна на кредитополучателя, който е просрочвал задълженията си към банката. По отношение на оплакването на жалбоподателите, че първоинстанционният съд не е обсъдил свидетелските показани, въззивният съд е приел, че същите касаят отношения на банката с третите лица – купувачи на обекти в сградата, строена от дружеството – кредитополучател. Следователно въззивният съд е обсъдил всички възражения на жалбоподателите. В мотивите му се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, както и произнасяне по възраженията и доводите, с които ответниците – касатори са обосновали защитата си срещу иска. Извода на съда, че отношенията на банката с купувачите на обекти в строящата се сграда стоят извън задълженията на банката по сключения договор за кредит, както и изводът, че фактите, за които са събрани гласните доказателства, са неотносими към предмета на спора, са резултат от решаващата дейност на въззивния съд по съществото на правния спор. Преценката на въззивния съд за това, че дадено доказателство не е от значение за установяване на правно релевантните факти, не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Правилността на констатациите на въззивния съд относно процесуалните действия на първоинстанционния съд и относимостта на доказателствените искания касае правилността на постановеното въззивно решение.
Вторият въпрос относно предпоставките за увеличаване на първоначално уговорената с договора възнаградителна лихва е поставен при посочено допълнително основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. – противоречие с практиката по приложение на чл.143 от ЗЗП, обективирана в решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. гр.д.№1899/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Цитираната практика е относима само към сделки, сключени с потребители, съответно попадащи в приложното поле на Закона за защита на потребителите. Тази практика е неприложима към настоящата хипотеза. В случая отговорността на касаторите е ангажирана в качеството им на поръчители по договор за инвестиционен кредит с кредитополучател [фирма]. С решение № 38, постановено по т.дело № 2754/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., по чл.290 и сл. ГПК, след обсъждане на решения на СЕС по тълкуването и прилагането на отделни разпоредби на Директива 93/13 ЕИО на Съюза от 05.04.1993г., относно неравноправните клаузи в потребителските договори, е прието следното: „Физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител“. Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото.“ В настоящата хипотеза касаторите – физически лица, освен поръчители са и съдружници в дружеството – кредитополучател. В конкретния спор те нямат качеството на потребители по Закона за защита на потребителя и не могат да се позовават на неравноправност на клаузи в договора за кредит, съответно цитираната от тях практика на ВКС по чл.290 от ГПК е неприложима към настоящата хипотеза.
Последните три правни въпроса не отговарят на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото същите не се отнасят до дадено от въззивния съд тълкуване на конкретни приложими към спора процесуалноправни или материалноправни норми. Те са свързани с твърденията на касационните жалбоподатели, че въззивният съд е игнорирал приетото по делото основно заключение на съдебно – счетоводната експертиза, както и възраженията им за неизпълнение на договора от страна на банката – кредитор. Следва да се отбележи, че вторият въпрос не съответства на мотивите на обжалваното въззивно решение доколкото съдът е обсъдил доводите за неизпълнение на договора от страна на кредитодателя, но е намерил същите за недоказани. Третият въпрос пък касае преценката на действията на кредитодателя в изпълнение на сключения договор за кредит. Въпросите са свързани с правилността на извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства, която не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалба. Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 от ГПК, нито основанията за касиране може да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото същият е представляван в касационното производство от юрисконсулт, който е депозирал писмен отговор на касационната жалба. Поради това М. П. Д., Г. Н. Д. и П. Р. С. следва да бъдат осъдени на чл.78 ал.3 , вр. чл.78 ал.8 от ГПК да заплатят на [фирма], [населено място], юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 лева, съобразно вида на делото и неговата фактическа и правна сложност, както и извършените от ответника процесуални действия.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №712 от 27.03.2017г. по т.д.№2172/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА М. П. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], Г. Н. Д., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] П. Р. С., [ЕГН], с адрес [населено място], [жк]8А, вх.А, ет.1, ап.1, да заплатят на [фирма], ЕИК831633691, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева /двеста лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.